Р Е Ш Е Н И Е №260636
12.05.2021г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД - VI -ти граждански
състав
На 13.04.2021 година
В публично заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Пенка
Георгиева
като разгледа
докладваното от съдия В.Куршумова в.гр.дело № 561 по описа за 2021г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 261597 от 08.12.2020 г. постановено по гр.д.№ 11076 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, XII-ти гр.състав, се отхвърля направеното
от С.И.А., ЕГН **********,***, възражение за прихващане на процесните суми с
недължимо платени от него на банката
–ищец сума от общо 7245 лева по договори
за кредитна карта № ********. и за кредитна карта Diners Club *********, до размер от 7245 лева, като неоснователно. Признава за
установено спрямо С.И.А., ЕГН **********,***, че в отношенията между страните,
дължи на „Първа инвестиционна банка„ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в София, бул. Драган Цанков № 37 , плащане на следните суми, за
които е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по ч.
гр. дело №1594/2017 год. по описа на Районен съд – Пловдив, ХІV гр. състав:
11772.92 лева просрочена неплатена
главница; 1828 лв. просрочена договорна лихва за периода от 05.11.2009 год.
05.08.2016год., и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението – 02.02.2017год. до окончателното плащане и разноските по двете
производства; като ОТХВЪРЛЯ иска да се установи вземане на банката за сума от
13 240.67лв. просрочена наказателна лихва/обезщетение за забава за периода от
15.01.2010 год. – 01.02.2017 год. изцяло като неоснователен, иска за
възнаградителна лихва – над размер от 1828 лева до пълния предявен размер от
11055.94 лв., и иска за главницата – над размер от 11772.92 лева до пълния размер от 15193.45 лв., поради
погасяването им по давност. Осъжда С.И.А. да заплати на „Първа инвестиционна
банка„ АД, сумата от 674.91 лева
разноски по двете производства. Осъжда „Първа инвестиционна банка„ АД да
заплати на С.И.А. сумата от 1376.73
разноски по двете производства.
Недоволен е останал ищецът „Първа инвестиционна банка„ АД, ЕИК *********, който чрез
пълномощника си по делото юрисконсулт
В.Д., е
подал въззивна жалба против частта от решението, с която е отхвърлен иска за
установяване на вземането на банката за сумата в размер на 13 240.67лв. - просрочена наказателна
лихва/обезщетение за забава за периода от 15.01.2010 год. – 01.02.2017 год. и за сумата в размер на
3 420, 53 лева - представляваща вземане за главницата над уважения размер 11772.92 лева до пълния претендиран размер 15193.45 лв.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението в
обжалваната част е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Оспорва се
изводът на районния съд за неравноправност на
лихвения процент на наказателната лихва. Поддържа се, че уговорената в договора
лихва не е прекомерна, както и не противоречи на закона и на добрите нрави. Посочва се, че в конкретния случай,
уговорената лихва е включена в съдържанието на подписания от кредитополучателя
индивидуален договор за кредит, както и че кредитополучателят е имал възможност
да влияе върху съдържанието на клаузата, определяща лихвата и като такава е
изключена от понятието за неравноправна клауза по чл.143 ЗПК. Приема се, че
районният съд би могъл да уважи обезщетението за забава частично в размера на
законната лихва. Възразява се срещу извода на районния съд за настъпила
погасителна давност на вземането като се сочи, че вземанията за главница по
договор за заем/кредит, платима на вноски, не са периодични по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД, поради което се
погасяват с изтичането на общата петгодишна погасителна давност от крайният
падежа на кредита или от датата на обявяване на предсрочната изискуемост.
Поддържа се, че вземането по договора за кредит е неделимо задължение, дължимо
на падеж, при което петгодишният давностен срок по чл.110 ЗЗД започва да тече
от 05.08.2016 г. и същият би изтекъл на 05.08.2021 г. Моли се за отмяна на
решението в обжалваната част, както и да се постанови друго, с което изцяло да
се установи вземането на ищеца. Претендира се присъждането на направените пред
въззивната инстанция разноски, включително и за юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна С.И.А.,
ЕГН **********, чрез пълномощника по делото адвокат С.М.. Поддържа, че
материалният закон е правилно приложен и въз основа на
ЗПК /отм./ и ЗЗП правилно и законосъобразно е установена нищожността на
клаузите. Посочва се за липсата на доказателства, че договорът за кредит е
индивидуално договорен, както и че районният съд правилно е приложил института
на погасителната давност. Излагат се подробни доводи за недействителността на
договора за кредит, поради липсата на задължителни реквизити по ЗПК /отм./ и
наличието на неравноправни клаузи съгласно чл.143 от ЗЗП. Моли да се постанови
решение, с което да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част.
Претендира присъждането на съдебни разноски за въззивната инстанция.
Против
останалата част на решението е постъпила въззивна жалба от С.И.А., но същата е била
върната с разпореждане на първостепенния съд № 266525 от 02.02.2021г., влязло в
сила на 19.02.2021 г., поради което решението е влязло в сила в останалата си
част.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение,
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е
бил сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1 от
ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.
1 и ал. 2 ТЗ от "Първа
Инвестиционна Банка" АД с ЕИК ********* за установяване по отношение на С.И.А., ЕГН **********, съществуването на
изискуемо парично вземане в полза на банката, произтичащо от договор № 006LD-R-000706/30.07.2009 г. и удостоверено
в счетоводните книги на банката, както следва: 15 193, 45 лева -
просрочена главница; 11055, 94 лева - просрочена договорна лихва за периода от
05.11.2009 г. до 05.08.2016 г. и 13 240, 67 лева - просрочена наказателна
лихва за периода от 15.01.2010 г. до 01.02.2017 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на завеждане на заявление по чл.417 ГПК до
окончателното изплащане на задължението, въз основа на което заявление за посочените
суми е издадена Заповед
за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 07.02.2012 г. по ч. гр. дело № 1594/2017 г. на РС Пловдив.
В срока по чл. 414 ГПК
е подадено възражение от длъжника, поради което и от страна на банката е
предявена установителната искова претенция.
Ответникът е оспорил
исковете по основание и размер. По отношение на обезщетението за забава /наказателна лихва/ е навел
възражение, че разпоредбата на чл.10 от договора предвижда необосновано висок
размер на обезщетението, поради което е нищожна на осн.чл.146, ал.1 вр. с
чл.35, т.5 от ЗЗП. Неустоечната клауза е оспорена като нищожна и на осн.чл.26,
ал.1 ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави. Направено е и възражение за
изтекла погасителна давност на вноските по кредита.
В обжалваната част
на решението, за да отхвърли иска за обезщетението за забава /наказателна
лихва/ от 13
240.67лв. за периода от 15.01.2010 г. – 01.02.2017 г., районният съд е
приел за приложим Закона за защита на потребителите, в редакцията му съгласно
ДВ, изм.
и доп., бр. 42 от 5.06.2009 г., а така и на основание
разпоредбата на чл. 143 ал. 1 т. 5 от същия е достигнал до извода, че
сумата се претендира въз основа на неравноправна клауза, поради което е нищожна на осн.чл.146 ЗЗП. По
отношение на главницата за сумата над уважения размер от 11 772.92 лева до пълния претендиран размер от 15 193.45 лв., тоест за 3 420, 53 лева, районният съд е кредитирал
възражението на ответника за погасяването й по давност, поради което на това
основание е отхвърли посоченото вземане, в която част също се обжалва решението.
При извършената
служебна проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК въззивният съд
намери, че същото
е валидно и
допустимо в обжалваната част, като
при постановяването му не
е било допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми.
Предвид горното и на
основание чл.269, изр.2 от ГПК следва
да бъде проверена
правилността на решението
в обжалваната част, съобразно оплакванията в жалбата, като
въззивният съд се произнесе
по правния спор между страните.
По отношение на възприетата
от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора
към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за
установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл
от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
От фактическа
страна по делото се установява и не се спори, че на 30.07.2009 г. между "Първа
Инвестиционна Банка" АД с ЕИК ********* и С.И.А., ЕГН **********, е сключен договор
за банков кредит № 006LD-R-000706/30.07.2009 г. за сумата в размер
на 15 500 лева. Отпуснатата
сума е била усвоена изцяло от кредитополучателя. Крайният
срок за погасяване на задължението бил определен на 05.08.2016 г., като кредитът е следвало да се погаси на 84 равни
погасителни вноски от по 318, 67 лева в периода от 05.09.2009 г. до 05.08.2016 г., съгласно представения погасителен план към
договора за кредит.
Размерът на задълженията е
установен от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, според която кредитът е бил изцяло усвоен на 21.08.2009 г. със заверяване на сметката на кредитополучателя С.И.А.. Вещото лице е посочило, че кредитът
е частично погасен със сумата от 652, 11 лева, както следва: от главницата
15 500 лева е погасена сумата от 306, 55 лева като непогасена към
02.02.2017 г. е останала сумата 15 193, 45
лева; от лихвата върху редовната главница 11 383, 04 лева е погасена
сумата от 327, 10 лева като непогасена към 02.02.2017 г. е останала сумата
11 055, 94 лева; от лихвата върху
просрочената главница /наказателна лихва/ от 13 259, 13 лева е погасена
сумата 652, 11 лева като непогасена към 02.02.2017 г. е 13 240, 67 лева.
Вещото лице е установило и задълженията
на кредитополучателя по други заемни правоотношения с банката, които са
погасени с отпуснатия кредит по договора за банков кредит от 30.07.2009 г.
Експертизата е установила, че размерът наказателната лихва за периода от
01.02.2014 г. до 01.02.2017 г.вкл. е 3 419, 74 лева. Според вещото лице,
размерът на наказателната лихва за периода от 01.02.2014 г. до 01.02.2017
г.вкл., при прилагане на годишна договорна лихва 16, 95 % плюс наказателна
надбавка в размер на законната лихва, съгласно раздел II, т.10 от сключения договор,
тоест без последващи изменения на БЛП, е
3 370, 01 лева.
Оплакванията във въззивната инстанция касаят
изводите на районния съд за нищожността на неустоечната клауза, въз основа на
която се претендира наказателната лихва, както и за погасяване на главницата за
разликата над уважения размер до пълния претендиран размер за погасена по
давност.
По отношение на
претенцията за присъждането на наказателна лихва/обезщетените за забава поради
просрочие, въззивният съд намира следното:
В случая
претенцията се основава на раздел II, точка 10 от договора за банков кредит №
006LD-R-000706/30.07.2009 г., според която плащанията,
които са дължими, но не са извършени в срок, поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнесят в
просрочие и се олихвяват с договорения лихвен процент в раздел II, т.4 от договора, увеличен с
наказателна надбавка в размер на законната лихва. Според раздел II, т.4 от договора, договорния
лихвен процент е в размер на базисния лихвен процент на банката, който към
датата на сключване на договора е 8.5407 % годишно, увеличен с надбавка от 8.4093 пункта. Тоест при подписване на договора договерения размер на
наказателната лихва е 16, 95 лева плюс наказателна надбавка в размер на
законната лихва.
По делото няма
спор, че ответникът като кредитополучател
по договора за банков кредит има качеството
"потребители" по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, според който "потребител" е всяко физическо
лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице,
което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Съгласно разпоредбата на чл. 146 от Закона за защита на потребителите - ЗЗП /ал. 1 – 4/,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или доставчикът твърди,
че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за
доказването пада върху него – ал. 4. Обстоятелството, че някои условия са
индивидуално уговорени, не изключва обявяването на останалата част от договора
за нищожна.
В случая по делото
не се доказва индивидуалното договаряне на клаузата на наказателната лихва,
тоест твърдението за възможността на ответника да влия върху съдържанието й. Доказателствената
тежест за установяване на факта, че клаузите са индивидуално уговорени е
възложена на търговеца, който има и интерес от това установяване. В настоящия
случай по делото не е проведено доказване на твърдението за индивидуално уговаряне
на процесната клауза, поради което макар и да е обективирана в подписания
договор, то няма данни същата да е в резултат на постигнати между страните
преговори и съответно потребителят да е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. Ето защо съдът намира, че
процесната клауза не е индивидуално уговорена и правилно районния съд е
извършил проверка за нищожност на същата на основанията, посочени в чл.143 от
ЗЗП.
В разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител
е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка - т. 5.
След преценка
съдържанието на оспорената клауза, настоящата инстанция споделя правните изводи
на първостепенния съд, че договореното с нея обезщетение е необосновано високо,
с което потребителят се поставя в неравнопоставено положение спрямо кредитора,
обосноваващо нищожността на клаузата. С клаузата на чл.10 от договора
потребителят се е задължил при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение в размер на годишната лихва плюс надбавка от
законната лихва, тоест общо 26.95 % върху дължимите вноски, което съставлява
повече от една четвърт от главницата за всяка календарна година, поради което е
налице нереципрочност на размера на наказателна лихва спрямо размера на
главницата. Също така процесната наказателна лихва надхвърля размера на
възнаградителната лихва, а последната е тази, която формира печелбата на
кредитора. Предвид на това фактически
с наказателната
лихва се цели свръхпечалба,
което води до неоснователно обогатяване на кредитора, а не неговото
обезщетяване при неизпълнение от страна на длъжника или стимулиране на
последния към точно изпълнение. Следователна се налага извод за нарушаване на балансът между правата и
задълженията на страните като търговецът - кредитор е поставен в привилегировано
положение спрямо
потребителя, който в случая е и икономически по-слаб субект в гражданския
оборот. Извод за последното се прави и от предвидената възможност банката да увеличава едностранно размера на договореното при промяна на
определения от същата базов лихвен
процент. Относимо е и обстоятелството,
че кредитът е обезпечен чрез поръчителство на още две лица, с което интересът
на кредитора е допълнително защитен. Същевременно по делото не се установяват обстоятелства, които да дават
основание за очакване на завишен размер на вреди за кредитора от неизпълнение задълженията от кредитополучателя.
Искането
за частичното присъждане на обезщетението до размера на законната лихва е направено едва с въззивната жалба,
поради което с оглед концентрационното начало в гражданския процес е
преклудирано и по него въззивният съд не дължи произнасяне.
С оглед на
изложеното и приетата
нищожност на клаузата
на чл.10 от процесния договор,
предявеният иск за установяване
на задължението за обезщетение за забава /наказателна лихва/ е изцяло неоснователен и правилно е бил отхвърлен от
районния съд.
По отношение на отхвърлената претенция за главницата над уважения размер 11772.92 лева до пълния претендиран размер 15193.45 лв, тоест за сумата в
размер на
3 420, 53 лева, като погасена по давност, съдът намира следното:
Според
общото правило на чл. 110 от ЗЗД, всички вземания, за които законът не предвижда по-кратък срок
се погасяват с изтичане на петгодишна давност. В чл. 111, б.
"в" от ЗЗД е предвиден по-кратък давностен срок – три
години за вземания за наем, лихви и други периодични плащания. Съгласно чл. 120 от ЗЗД, давността не се прилага служебно, от което следва, че за да
бъде зачетена от съда следва ответникът по иска да се е позовал на изтекъл в
негова полза конкретен давностен срок за претендираното вземане, като в случая в преклузивния
срок по чл.131 ГПК ответникът е възразил за
погасяване на вземането по давност.
Съгласно трайно установената съдебна практика -
решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., ІV г. о., ГК,
решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК/,
уговорката за връщането на сумата по договора за
заем/кредит на погасителни вноски и на
определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното
връщане на главницата по заема на погасителни вноски представлява съгласие на
кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части-аргумент за
противното основание от чл. 66 ЗЗД.
Това обаче не трансформира този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по договора. При договора за заем/кредит е
налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски
не го превръща в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания
по договора, поради което е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
При разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става
изискуема с настъпването на съответния падеж.
До същия извод е
достигнал и районният съд като е приел, че приложима в случая е петгодишната погасителна
давност по отношение на падежиралите вноска преди 02.02.2017 г. /когато е
подадено заявлението по чл.417 ГПК/, тоест по отношение на вноските от № 1 до № 30 вкл. в погасителния план,
доколкото кредиторът е приел разсрочено плащане на задължението. Предвид на
това, неоснователни са доводите на жалбоподателя за прилагането на петгодишната
погасителна давност, считано от крайния срок за погасяване на кредита на
05.08.2016г., тъй като в случая за падежиралите вноски давността тече от
съответните падежи.
С оглед на
изложеното и съвпадение на изводите на въззивния съд с тези на районният съд в обжалваните части на решението, се налага извод
за неоснователност на въззивната жалба, поради което същата ще бъде оставена
без уважение, а решението в обжалваните части ще бъде потвърдено.
По разноските: При
този изход на делото, основателно е искането на въззиваемата страна за
заплащане на разноските за въззивната инстанция. Въззивникът е направил
възражение по чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност, което е неоснователно. По аргумент от чл.2, ал.5 от от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения и
доколкото въззивната инстанция се произнася по два обективно кумулативно
съединени иска, възнаграждението на въззиваемата страна следва да се определи
за всеки от тях. Изчислен на основание
чл.7, ал.2, т.2 и
т.4 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г., минималният размер на възнаграждението по иска за
главницата, съобразно спорния в производството размер, е 469, 44 лева, а по иска за наказателната
лихва е в размер на 927, 22 лева, тоест общо 1 396, 66 лева. Претендираните от
въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение са в размер на 1000
лева, направата на които се доказва от представения договор за правни помощ и
съдействие, което е под минималния размер на възнаграждението за двата иска. Ето защо, на
въззиваемата страна ще се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 1 000 лева за въззивната инстанция.
Мотивиран
от изложените съображения, Пловдивският окръжен съд:
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
261597 от 08.12.2020 г. постановено по
гр.д.№ 11076 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, XII-ти гр.състав, в частта му, с
която се отхвърля предявения иск по
чл.422 ГПК от „Първа инвестиционна банка„ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в София, бул. Драган Цанков № 37 за установяване в отношенията между страните, че С.И.А., ЕГН ********** ***, дължи на „Първа
инвестиционна банка„ АД, ЕИК *********, плащане на сумата от 13 240.67лв. просрочена
наказателна лихва/обезщетение за забава за периода от 15.01.2010 год. –
01.02.2017 год., както и в частта
му, с която се отхвърля предявения иск за установяване в отношенията между страните, че С.И.А., ЕГН ********** дължи
на „Първа инвестиционна банка„ АД, ЕИК *********, плащане на сумата за главницата -над размер от 11772.92 лева
до пълния размер от 15 193.45 лв, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение по ч. гр. дело №1594/2017 год. по описа на Районен съд –
Пловдив, ХІV гр. състав.
В останалата част решението на районния съд е влязло в
сила.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка„
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в София, бул. Драган
Цанков № 37, да заплати на С.И.А., ЕГН ********** ***, сумата в размер
на 1 000 лева /хиляда лева/ - разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните - при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, пред Върховния касационен
съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.