№ 961
гр. Стара Загора, 03.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Емилия Ат. Д.а
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20235530102877 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл.22 ЗПК, вр. с чл.11, т.10 ЗПК и чл. 26,
пр.1 и пр.2 ЗЗД, вр с чл. 26 ал.4 ЗЗД.
Ищецът Н. М. Н. твърди в исковата си молба, че на 11.01.2023 г. между страните бил
сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние в съответствие със Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 1 от Договора, кредиторът
предоставял на потребителя потребителски микрокредит от разстояние в размер на 900 лева,
за срок от 10 месеца, при 45.6% фиксирана годишна лихва, 0.1249% лихва на ден и годишен
процент на разходите 56.45%, като общата сума за погасяване била в размер на 1098.60 лева.
Съгласно чл.2 от Договора кредиторът предоставял на потребителя потребителски
микрокредит от разстояние чрез системата за разплащане EasуРау (Изипей). Съгласно чл.З
от Договора, потребителят се задължавал да върне на кредитора предоставения
потребителски кредит от разстояние в общ размер на 900 лева, на 10 равни месечни вноски
всяка в размер на 109.86 лева, дължими на всяко 11-то число на съответния месец, подробно
описани в погасителен план в §19. Съгласно чл.4 от Договора потребителят имал право при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка
под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният
план посочвал дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания, съдържал разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато било приложимо -
допълнителните разходи. Съгласно чл.5 от Договора, при просрочие в заплащането на някоя
от погасителните вноски, потребителят дължал на кредитора законна лихва за забава върху
1
просрочената сума. Размерът на дължимата законна лихва за забава е променлив и се
определял с Постановление на Министерски съвет за определяне на размера на законната
лихва по просрочени парични задължения. Съгласно чл.6 от Договора в тридневен срок от
сключване на същия, потребителят се задължавал да осигури на кредитора едно от следните
обезпечения на Договора за потребителски микрокредит от разстояние: а) Поръчителство на
едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща
нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на
отпуснатия кредит, но не по нисък от 1.5 минимални работни заплати; или б) Поръчителство
на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща
нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на
отпуснатия кредит, но не по нисък от 1.5 минимални работни заплати. Съгласно чл.7, в
случай че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за
предоставяне на обезпечение, потребителят не представил в срок някое от обезпеченията по
§6. от Договора и не упражнил правото си на отказ от Договора, Страните приемали, че за
кредитора настъпвали вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя,
свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск,
и затова страните се съгласявали, че потребителят заплащал на кредитора обезщетителна
неустойка в размер на 626.80 лева, платима на 10 равни части в размер на 62.68 лева, на
падежите по §3 заедно със съответната погасителна вноска, както общият размер на
месечните плащания на всеки съответен падеж по Договора бил в размер на 172.54 лева,
платими на следните вноски и при следните падежи: 11.02.2023; 11.03.2023; 11.04.2023;
11.05.2023; 11.06.2023; 11.07.2023; 11.08.2023; 11.09.2023; 11.10.2023; 11.11.2023 г. Съгласно
чл.8 от Договора кредиторът имал право да обяви предоставения кредит за предсрочно
изискуем в случай че потребителят не заплатил на падежа която и да е от вноските по
приложимия погасителен план или не предоставил някое от обещаните обезпечения,
описани в §6. от Договора. При просрочени плащания потребителят дължал законна лихва
за забава върху тях, както и всички такси и разноски, свързани с принудителното събиране
на задълженията по този договор за кредит, включително и възнагражденията на фирми за
извънсъдебно събиране на просрочени задължения. Съгласно чл.9 от Договора с подписване
на договора потребителят се считал за предупреден, че при просрочени плащания дължи
законна лихва за забава върху тях, както и че кредиторът има право да обяви предоставения
кредит за предсрочно изискуем, като всички такси и разноски, свързани с принудителното
събиране на задълженията по този договор за кредит са за сметка на потребителя. Съгласно
чл.10 от Договора всички такси и разноски, включително и банковите такси и комисионни,
свързани с погасяването на отпуснатия кредит, са за сметка на потребителя. В чл.19 се
съдържал погасителният план към Договора. Общо дължимата сума по кредита ( главница и
лихва) възлизала на 1098.60 лв., докато общият размер на дължимата неустойка по чл. 7
възлизала на 626.80 лв. - 57,08 % от общото дължимата сума. Ищецът изтеглил кредит в
размер на 900 лева, а съгласно Погасителния план в края на срока на Договора бил длъжен
да върне 1 725.4 лв. - над 150 процента от изтеглената първоначално сума. Ищецът заплатил
сума в размер на около 517 лева. Ищецът имал качеството потребител по смисъла на чл.9,
2
ал.З от ЗПК, доколкото същият при сключването на договора за потребителски кредит
действал извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно,
приложимият нормативен акт бил Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа годишния
процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, Общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните
такси. Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 11.01.2023 г. бил
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Клаузата на чл. 6 от
договора възлагала в тежест на ищеца в тридневен срок от сключването на договора да
предостави на ответника обезпечение по кредита, изразяваща се в поръчителство.
Изпълнението на това задължение в тридневен срок било на практика невъзможно с оглед
на изискуемите условия на ответното дружество изисквания към поръчителя (предоставяне
на документи, че поръчителя получавал трудовото възнаграждение в размер надвишаващ
90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по нисък от 1.5 минимални работни заплати
или поръчителство на две физически лица, които да представели служебна бележка от
работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ
50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по нисък от 1.5 минимални работни
заплати). Прочитът на съдържанието на тази клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налагал разбирането, че по своето същество тя
представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на
практика не предоставяла избор за потребителя дали да предоставил обезпечение. В
допълнение към това за осигуряване на обезпечението по договора, изразяващо се в
поръчителство, се поставяли изначално изисквания, за които било ясно, че били
неизпълними от длъжника и с които кредиторът целил да се обогати чрез предвидената в
чл.7 неустойка. Възнаграждението (неустойката за непредставянето на такъв) за
3
гарант/поръчител не било включено като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да
откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното било задължително
условие за получаване на кредита. Кредиторът не включвал т. нар. от него "неустойка" към
договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му бил по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Самият кредитор, изначално разсрочвал вземането
за "неустойка " в погасителният план. В тази връзка, явно било кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Вземането за
неустойка, на практика представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В съответствие с чл. 19 ал. 1
от ЗПК и пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК било необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на
същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв
начин бил формиран ГПР. Предвид предпоставките, при които ставала изискуема
разписаната в чл. 7 от Договора "неустойка", тя била с характер на възнаграждение и следва
да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Всичко това поставяло потребителя
в подчертано неравноправно положение спрямо кредитора и на практика нямало
информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита. Това се явява
и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да
се проверят индивидуалните компоненти, от които се формирал и дали те били в
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на
потребителя да се предоставила пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следвало да направи във връзка с кредита, за да можел да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следвало, че за да била
спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то било необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да били посочени всички разходи,
които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР.
Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика" по
смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т.1 от Закона за защита на потребителите, както било и в
настоящия случай. С оглед на неизпълнимостта на задълженията на ищеца по чл.6 от
процесния договор, предвидената в чл.7 от Договора неустойка се явявала скрито
възнаграждение за ответното дружество, което трябвало да бъде включено в ГПР, доколкото
се явявал общ разход по кредит. Това не било направено. В процесния договор било налице
несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него
компоненти, поради което същият бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото
не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било посочено кои точно
разходи формират ГПР. В съдебната практика се приемало, че за да отговаря на
4
изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да
включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл.
19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни
за изчисляване. Не било достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н)
да са упоменати в договора, а било нужно споразумението да съдържа яснота кои точно
разходи формирали ГПР. В практиката на СЕС трайно било проведено разбирането, че
изискването за посочване на ГПР било нарушено не само когато величината не била
посочена в точен процент, но така също и когато не били посочени основните данни, които
послужили за неговото изчисляване. Съдебната практика приемала, че когато договор за
кредит не съдържал компонентите от които се състои ГПР, това поставяло потребителя в
неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на
поетото от него задължение. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална формула, като спазването
на това изчисление давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и
общо дължимата сума по договора. В посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба
на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в
договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречило на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази
неточност в посочването на размера на разходите поставяла потребителя в положение да не
знае колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита, което ще се дължи,
като недействителността била неспазено изискване на посоченото законово основание.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало
невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1
от ЗЗП. В процесния договор било нарушено и това изискване на закона, доколкото никъде
не било посочено кои разходи формирали ГПР. Същото представлявало нарушение на чл. 22
във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. При условие, че съдът отхвърлил иска с правно основание
чл.26 ал. 1, предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, ищецът моли съда да разгледа и
уважи евентуално предявения иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо и
5
второ ЗЗД във вр. с чл.26, ал. 4 ЗЗД, с която иска да бъде прогласена за недействителна
клаузата съдържаща се в чл. 7 от Договора. Изискването за предоставяне на обезпечение,
чрез поръчителство /чл.6 Договора/, съдържало множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително
краткия срок, в който следвало да се предоставят - тридневен от сключването на договора,
на практика правели задължението неизпълнимо. Срокът бил твърде кратък и за
потребителя се създавало значително затруднение да се снабди с поръчител, тъй като за
учредяването им се изисквало набавяне на документи, одобрение и пр., т. е. все действия, за
които били нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и
изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при
непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че тя водела единствено до скрито
оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който
бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобразил и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала
сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл.7 била нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Критериите дали била налице нищожност на неустойка,
поради противоречие с добрите нрави, се съдържали в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато била уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в
мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът
следил служебно. Преценката за нищожност се извършвала в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случай факти и обстоятелства и при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което била предвидена; съотношението
между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и
наказателна функция. Така, както била уговорена, неустойката в случая била предназначена
единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското
задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка
представлявал 57,08 % от дължимата сума (главница и лихва), т. е. изначално било
предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез поръчителство, за периода на
връщане на кредита, потребителят щял да дължи главницата, договорната лихва като
печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер - сума, почти равна на
главницата и всички възнаградителни лихви по кредита. Такава уговорка противоречала на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на
6
справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определил. Нямало пречка размерът й да надхвърлял вредите от
неизпълнението, но в случая нямало адекватен критерий за преценка на това надвишаване,
защото процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично задължение,
обезпечавала изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение.
Следователно и санкционната функция била вън от предмета на задължението, тъй като
само по себе си непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща
на връщане сума със значителен размер, почти двоен размер, което било в контраст с
границите на и не се толерира от закона. Тя нарушавала принципа на справедливост и не
държала сметка за реалните вреди от неизпълнението. Допълнителен аргумент за
нищожността на клаузата, с която била уговорена тази неустойка можел да бъде изведен и
от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят бил
финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение
28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
смисъл в съображение 26 се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било
особено важно кредиторите да не кредитирали по безотговорен начин или да не
предоставяли кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те
не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи
оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането
на целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състояла в предвиждането в областта на
потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приемала като необходима, за да се осигурила на всички потребители в Съюза
високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улеснило
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Предвид
това клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител
била в пряко противоречие с целта на Директивата. Такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на Финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало
задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го
направил, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличавала. Ако имало съмнение в платежоспособността на длъжника, първо следвало да
се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпуснел кредитът, която практика
би съответствала на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
7
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от
разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Всички национални
юрисдикции имали задължение да се придържат към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на
директивата. Оттук следвало, че чл.7 от Договора бил недействителен и на основание чл.26
ал.1, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл.8 пар.1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с
чл.16 от ЗПК. Според чл. 143, т. 19 от ЗЗП била неравноправна клауза, която ограничавала
необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполагал, или му налагала
тежестта на доказване, която съгласно приложимото право трябвало да бъде за сметка на
другата страна по договора. Типовите клаузи от ОУ и договора не можели да докажат, че
даването на обезпечение (чл.6 от договора) не било задължително условие. В тежест на
ответника било да докаже това обстоятелство. Ищецът моли съда да прогласи за
недействителен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 11.01.2023 г.,
сключен между Н. М. Н. в качеството му на кредитополучател и "СОФИЯ КОМЕРС
КРЕДИТ ГРУП" АД, в качеството му на кредитодател на основание чл.26, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД във вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит във вр. с чл.
11, т. 10 от ЗПК. При условие, че отхвърли иска с правно основание чл. 26, ал.1,
предложение първо от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, моли съда да прогласи за недействителен
чл. 7 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 11.01.2023 г., сключен
между Н. М. Н., в качеството му на кредитополучател и "СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ
ГРУП" АД, в качеството му на кредитодател, на основание чл. 26, ал. 1, предложение първо
и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Моли да бъде осъдено "СОФИЯ КОМЕРС
КРЕДИТ ГРУП" АД, да заплати на адвокат А. Д., член на САК, сторените по делото
разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Моли съда при
отхвърляне на така предявените искове изцяло или отчасти да съобрази, че според
практиката на СЕС (т. 5 от Диспозитива на Съединени дела С-224-19 и С-259-19) не се
допуска правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагали
върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били
върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради
неравноправния й характер, като се имало предвид, че подобна правна уредба създавала
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от
Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния
характер на договорни клаузи.
Ответникът „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, гр. София оспорва Оспорва
изцяло твърденията за недействителност на процесния договор за кредит. Същият за кредит
напълно отговарял на императивните изисквания, заложени в Закона за потребителския
кредит и Закона за защита на потребителя, Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги,
поради което бил действителен. Не били верни изложените в исковата молба твърдения, че
договорът бил нищожен, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. В § 1
от процесния договор бил посочен размерът на отпуснатия кредит, годишният лихвен
8
процент, годишният процент на разходите, както и размерът на общата сума за погасяване
по кредита, с което напълно били спазени изискванията на чл. 11, ал.1 т.10 ЗПК.
Неоснователен бил доводът, че не било посочено как лихвеният процент се съотнасял към
ГПР и как се формирал ГПР. Изискване за посочване в договора на всички разходи, които се
включвали в ГПР, като условие за неговата действителност, ЗПК не поставя.л Достатъчно
било, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК цифрово посочването на ГПР, като вида на разходите,
от които се формирал били посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Не били верни твърденията, че
обезпеченията, които се задължил да представи кредитополучателя в §6 от договора били
обективно невъзможни за постигане. Всяко едно от обезпеченията, при желание от страна на
потребителя могло да бъде предоставено в уговорения 3-дневен срок. Дори да се приемело,
че уговорената клауза за неустойка била нищожна, то по никакъв начин не влечала
нищожност на целия договор, каквито твърдения се излагали в исковата молба. Съгласно чл.
26, ал.4 ЗЗД „Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните и части. Според правилото на чл.146,
ал.5 ЗЗП нищожността на клаузи в потребителските договори не водела до нищожност на
целия договор, ако той можел да се прилага и без тези клаузи. В случай че клаузата за
неустойка била прогласена за нищожна, единствената последица щяла да бъде, че договорът
щял да се прилага без клаузата на §7 и от дължимата от потребителя сума щяла да се
приспадне уговорената сума за неустойка. Неоснователни били и твърденията, че
индивидуално договорената между страните неустойка представлявала добавка към
възнаградителната договорна лихва. Кредитът бил предоставен при фиксирана договорна
лихва в размер на 45,6 % на година. Неустойката, договорена между страните в §7 от
процесния договор, нямала характера на договорна лихва. Неустойката за неизпълнение на
дадено задължение и договорната лихва били плащания, които имали различен характер.
Докато договорната лихва представлявала „цената“, която потребителят заплащал за
използването на предоставената в заем сума и се изчислявала като процент от същата сума,
неустойката представлявала задължение за заплащане на обезщетение, възникнало поради
неизпълнение на договорно задължение, в конкретния случай на задължението за
осигуряване на някое от обезпеченията, изброени в §6 от процесния договор за кредит. По
аргумент от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, било възможно договарянето на такъв тип плащания и
същите не се вземали предвид при изчисляването на ГПР. Следователно, не можело да се
приеме, че договорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
представлявала договорна лихва. Поради разпоредбата на чл. 19, ал.З, т.1 ЗПК, били
неоснователни и твърденията, че в размера на ГПР трябвало да бъде начислена и сумата за
неустойката, а оттам и твърденията, че невключването на сумата за неустойка се
приравнявало на непосочване на ГПР, влечащо нищожност на целия договор.
Неоснователни били доводите на ищеца, че клаузата в §7 от Договора за неустойката била
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Ответникът „София Комерс Кредит Груп“
АД бил небанкова финансова институция. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ „Финансова
институция е лице, различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято
9
основана дейност е .... отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. “ По аргумент от
противното по чл. 2 ЗКИ, за разлика от банките и кредитните институции, финансовите
институции, нямали право да набират средства, чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Дружеството, „София Комерс Кредит Груп“ АД, в качеството
си на финансова институция, отпускало кредити със собствени средства и на лица, които
банките често отказвали да финансират, което значително увеличавало риска при
упражняването на такъв тип дейност. Високите нива на риск, при които финансовата
институция работела, били причината за по-високия размер на договорна лихва и
допълнителните гаранции, които били заложени в договорите, какъвто бил случаят с
оспорената клауза по §7 за неустойка от процесния Договор. Същата била индивидуално
уговорена между страните в процесния Договор за кредит и ищецът имал възможност да се
запознае с нея преди подписване на същия с представената му преддоговорна информация, а
след като подписал договора, в §12. от Договора изрично било посочено, че „потребителят
има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже
от сключения договор за потребителски кредит в срок 14 дни, считано от датата на
сключване на договора за кредит, или от деня, в който потребителят получи условията на
договора и информацията по чл.10, ал. 1 и 2 от Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, когато това става след сключване на договора. “ Ответникът оспорва
наличието на посоченото в договора основание за освобождаване на ищеца от заплащане на
адвокатско възнаграждение. Възразявам срещу твърдението на ищеца за съществуването на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ по чл. 38 от ЗА, поради
което и моли съда да отхвърли претенцията му. В случай че се приеме, че се дължи
възнаграждение по чл.38 ЗА, върху същото не следвало да се начислява ДДС, тъй като
предоставената правна помощ била безплатна, а съгласно чл. 2, т. 1 ЗДДС, ДДС се
начислявало само за възмездни сделки. Ответникът моли съда да постанови Решение, с
което да отхвърли като неоснователен предявения от Н. М. Н. срещу “София Комерс Кредит
Груп“ АД установителен иск, с който е поискано сключеният Договор за потребителски
микрокредит от разстояние от 11.01.2023 г. да бъде прогласен за нищожен, както и да
отхвърлите като неоснователен предявения от Н. М. Н. срещу „София Комерс Кредит Груп“
АД иск за прогласяване на отделни клаузи за нищожни - §7 от Договора за потребителски
микрокредит от разстояние от 11.01.2023 г. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
На 11.01.2023 г. страните са сключили договор за потребителски микрокредит от
разстояние, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит
под формата на заем в размер на 900 лв. Срокът за погасяване на кредита е 10 месеца, при
ГПР - 56.45% и годишен лихвен процент – 45.60%.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
10
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират
приложение разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 56.45 %/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи
са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Предвид формирания извод за недействителност на целия договор за кредит съдът не
11
следва да се произнася по евентуално съединения иск за нищожност на клаузата за
неустойка по § 7 от договор за потребителски микрокредит от разстояние от 11.01.2023 г.
поради противоречие със закона и заобикаляне на закона - основания за нищожност на
сделките, уредени в чл.26, ал.1, предл.1 и 2 ЗЗД.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото разноски в размер на 70 лв., представляващи държавна такса.
На процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. С оглед
нормите на чл. 7, ал.2, т.1 и чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения на адвоката на ищеца се следва сумата 1047 лв. с
ДДС
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 11.01.2023 г., сключен между Н. М. Н. от
гр.Стара Загора, ..., ЕГН ********** и „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, гр. София,
ж.к. “Дианабад”, ул.„Васил Калчев“ бл.58, ет.6, ЕИК *********, представлявано от А.Д.С..
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, гр. София, ж.к. “Дианабад”, ул.
„Васил Калчев“ бл.58, ет.6, ЕИК *********, представлявано от А.Д.С., да заплати на Н. М.
Н. от гр.Стара Загора, ..., ЕГН ********** сумата 70 лева, представляваща разноски по
делото.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, гр. София, ж.к. “Дианабад”, ул.
„Васил Калчев“ бл.58, ет.6, ЕИК *********, представлявано от А.Д.С., да заплати на
адвокат А. Д. от АК – София, с адрес на кантората: гр.София, р-н Средец, ж.к.„Яворов“, ...,
с личен номер ********** сумата 1047 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по
чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
12