РЕШЕНИЕ
№ 826
гр. Варна, 09.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на десети
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Насуф Исмал
при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева
като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №
20243110109162 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са от В. И. И., ЕГН **********, действаща чрез адв. А. Д., срещу „С. - К.“
АД, ЕИК *, действащ чрез адв. Х. Н., първоначално обективно евентуално съединени искове
с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 22 и чл. 11, т. 10 от ЗПК за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние
№ * от 08.01.2024 г., поради противоречието му със закона, евентуално по чл. 26, ал. 1,
предл. 1-во, евентуално предл. 2-ро от ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 27, ал. 1 от договора поради противоречието й със закона,
евентуално поради неговото заобикаляне, както и иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за
осъждане ответника да заплати на ищцата сумата в размер от 224,30 лева, представляваща
недължимо платена сума във връзка с нищожния договор, за потребителски кредит,
евентуално клаузата на чл. 27, ал. 1 от договора.
В исковата молба ищцата В. И. И. твърди, че сключила с ответното дружество
Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № * от 08.01.2024 г., по силата
на който получила в заем сумата от 950 лв. за период от 12 месеца, като уговорено било и
заплащането на възнаградителна лихва от 29,52 % и ГПР от 33,86 %, с оглед на което общо
дължимата сума за връщане възлизала на 1 138,60 лв. В чл. 17, ал. 1 от договора обаче било
предвидено предоставянето от страна на заемателя на обезпечение в срок от три дни от
сключването на договора, а именно: трето лице, с което да бъде сключен договор за
поръчителство, което следва да отговаря на подробно изброени в Общите условия към
договора критерии, или банкова гаранция. Сочи се, че неизпълнението на посоченото
задължение е скрепено със санкция, предвидена в чл. 27 от договора – заплащането на
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, в
който не е предоставено нужното обезпечение, която в случая възлиза на 942,98 лв. Отделно
от това се твърди, че с чл. 28 от договора било уредено заплащането от страна на заемателя
и на неустойка за неизпълнение на договорните клаузи от 1 % от размера на просрочената
сума на ден. В този смисъл се поддържа, че общо дължимата сума в полза на кредитора
възлиза на 2 081,58 лв., или 219,11 % от първоначално изтеглената сума, като до момента
потребителят е изплатил 1 174,30 лв. В този смисъл се поддържа, че с предвиждането на
представяне на обезпечение от страна на длъжника, въведено като условие за
1
предоставянето на заемната сума, а не като възможност, и въведената за неизпълнение на
това санкция – заплащането на неустойка, по същество кредиторът цели в негова полза да
бъде заплатено допълнително възнаграждение.
Съобразно изложеното страната намира, че процесната неустойка следва да бъде
включена в ГПР по кредита, доколкото се явява общ разход по кредита. При включването
обаче на сумата към годишния процент на разходите, последният би бил в размер
значително надхвърлящ предвидения максимален такъв в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Заедно от това се
поддържа и че кредиторът не е предоставил по ясен и разбираем начин информацията,
досежно начина на формиране на ГПР, което от своя страна обуславя невъзможността
потребителят да вземе информирано решение за дължимите в полза на кредитора суми и
представлява заблуждаваща търговска практика. По изложените съображения счита, че
процесният договор противоречи на разпоредбата на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което
предпоставя и нищожността на съглашението. Евентуално, ищцата навежда твърдения за
нищожността на клаузата на чл. 27 от договора, уреждаща задължението на заемателя да
представи обезпечение, като противоречаща на добрите нрави. В тази връзка поддържа, че
задължението на практика е неизпълнимо, предвид краткия срок, в който следва да бъде
представено обезпечението, още повече, че сумата за неустойката изначално била включена
в погасителния план, което води до допълнително оскъпяване на кредита и по този начин
излиза извън присъщите й функции. Освен това ищцата изтъква, че неизпълнението на
посоченото задължение реално не води до претърпяване на вреди от страна на кредитора,
който следва да извърши преценката за кредитоспособността на длъжника и риска от
предоставянето на заемната сума, а не същият да се прехвърля на длъжника, което страната
намира, че е противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО.
В съответствие с изложеното и предвид извършеното в полза на ответника плащане в
размер на 1 174,30 лв., потребителят счита, че на кредитора се дължи само чистата стойност
на кредита в размер на 950 лв., съобразно предвиденото в чл. 23 ЗПК, поради което сумата
от 224,30 лв. се явява недължимо платена. В този смисъл се иска уважаване на така
заявените претенции. Моли се за присъждане на и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.
1 ЗАдв.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „С. - К.“ АД депозира отговор на исковата
молба, с който се поддържа становище за допустимост, но неоснователност на ищцовите
претенции.
Не се оспорва, че на 08.01.2024 г. между страните по спора е сключен договор за
кредит № * от разстояние при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, както и че на
същата дата в полза на заемателя е предоставена сумата от 950 лв. Излага се от страната, че
потребителят е инициирал процедурата по сключването на съглашението след попълване на
заявка за отпускане на кредит на сайта на дружеството. Съобразно това на заемателя е
предоставена цялата преддоговорна информация, касаеща условията по договора, и
подлежащата на възстановяване сума на заемодателя, с подробното й разбиване по
основание и размер. След запознаване от страна на потребителя с посочената информация,
същият е имал възможността да направи и съответния избор дали да продължи и да изтегли
искания заем или да се откаже от договора, като изявлението на ищцата за желанието й да
получи заеманата сума е направено с натискането на бутона „подпис“. Сочи се, че неустойка
за непредставянето на обезпечение от потребителя не е претендирана, като независимо от
това, дружеството счита клаузата, уреждаща дължимостта на такава, за действителна и
валидна. Сочи, че доколкото същата съставлява отделен договор по смисъла на чл. 8, ал. 1
ЗЗД, то за определяне действителността й, приложение следва да намерят правилата на ЗЗД,
а не на ЗПК, независимо, че дължимостта й е обективирана в договора за кредит. В
продължение на посочено е и твърдението, че неустойката е дължима само за периода, в
който изискуемото обезпечение не е предоставено, поради което и счита, че причина за
евентуалното й начисляване е само и единствено виновното неизпълнение на задължението
на страна на ищцата. Предвид това кредиторът счита, че договореният размер на
неустойката изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и по този начин не е налице
неоснователно разместване на блага. В този смисъл намира за основателно претендирането
на неустойка от потребителя за неизпълнение на чл. 27 от договора, поради което и счита, че
клаузата не противоречи на добрите нрави. Поддържа се, че дори да се счете, че неустойката
2
е в прекомерен размер, това не води до извод за принципната й недължимост, поради
противорението й с добрите нрави, респ. нищожността на клаузата, уреждащата
дължимостта й, а води до редуцирането й. Изтъкнато е, че ищцата е имала възможността
преди да сключи процесния договор да открие лице, което да отговаря на изискванията за
поръчител, в който случай не би била санкционирана за неизпълнението на предвиденото в
чл. 27 изискване за представяне на съответното обезпечение.
Съобразно изложеното се иска отхвърляне на претенциите. Моли за присъждането на
съдебно-деловодни разноски.
В хода на откритото съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не
се представлява. С молба от 06.02.2025 г. поддържа исковата молба и моли за уважаването й.
Претендира сторените съдебно-деловодни разноски. В условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност.
Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не се представлява. С
молба от 05.02.2025 г. поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на
исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
За успешното провеждане на предявените искове ищцата следва да установи по
несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че между нея и ответника е
сключен договор за потребителски кредит, който е подписан в разрез с императивните
правила за поведение, нормативно регламентирани в ЗПК и ЗЗП и че същият противоречи на
добрите нрави; че в изпълнение на договора, страдащ от сочените пороци, е престирал в
полза на ответника сумата в размер от 1 1 174,30 лв., от които 224,30 лева без основание.
Ответникът следва да проведе насрещно доказване по тези факти, включително
следва да установи по несъмнен начин, че договорът е подписан при наличието на годни и
валидни клаузи, както и да докаже всички свои правоизключващи, правоотлагащи и
правоизменящи възражения, включително, че сумата от 224,30 лв. е получена на годно и
валидно правно основание.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил по делото за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че между В. И. И. и „С. – К.“ АД е сключен Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № * от 08.01.2024 г. за сумата от 950 лв.,
който факт се констатира по делото и от ангажирания на л. 19 електронен документ,
възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната.
Не се спори по делото, а и се установява по несъмнен начин от представената на л. 96
разписка, че заетата сума е усвоена от ищцата на 08.01.2024 г., което обуславя изправността
на ответника-кредитодател по заемното правоотношение.
I. Относно главния положителен установителен иск за нищожност на договора
за потребителски кредит № */08.01.2024 г. с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во
ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК:
От съдържанието на ангажирания договор се констатира, че уговореният между
страните годишен лихвен процент възлиза на 29.52%, а ГПР – 33.86%. Така общата сума за
връщане по заема е равна на 1 138.60 лева, формирана от заетата сума и договорната лихва.
Срокът за погасяване на заема е 12 месеца, като месечните вноски са посочени в
погасителния план – неразделна част от договора. Съгласно чл. 1, ал. 9 от договора, страните
са уговорили задълженията по кредита да бъдат обезпечени с поръчител или банкова
гаранция. Чл. 17, ал. 1 от договора предвижда в срок от 3 дни от сключването на договора
кредитополучателят да осигури договорените обезпечения, като при бездействие от негова
страна същият дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение – арг. от чл. 27,
ал. 1. Видно е от погасителния план, че размерът на месечната фиксирана вноска възлиза на
173.46 лева, включваща освен заетата сума и договорната лихва и вземането за неустойка.
Т.е. общо дължимата сума по кредит възлиза на 2081.58 лева.
Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика
3
отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо
правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.
24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 - чл.
148 от ЗЗП/.
Всякога кредиторът има интерес от длъжник, който да осигури точното изпълнение
на основното задължение за връщане на заетата сума, поради това проверката за
платежоспособността му предхожда сключването на договора. Като икономически по-силна
страна в правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по
кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за финансовото
състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/,
като след анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или да
откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/. В случая осигуряването на обезпечение
не е предварително условие за сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е преценил
длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита. Така, поставяйки изискване за
последващо осигуряване на поръчители или банкова гаранция, без дори да е налице
неизпълнение от страна на кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание
прехвърля риска от лошата си преценка в тежест на длъжника.
Следва да се посочи също, че по отношение на първата алтернатива за обезпечаване
на задължението /поръчителство от физическо лице/ поставените изисквания към
поръчителя в разпоредбата на чл. 20 от ОУ към договора са многобройни и несъобразени с
размера на предоставения заем, като за част от тях кредитополучателят не би могъл да
получи информация в определения тридневен срок, доколкото това е свързано с евентуални
запитвания от различни държавни институции /НОИ, НАП, БНБ и др./. Следва да се
отбележи също, че да се вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният
поръчител не е заемател или поръчител по друг кредит с кредитора "С. к." АД, който сам
разполага с тази информация, се намира в противоречие с изискванията на
добросъвестността. Тази информация кредитополучателят би могъл да получи много по-
трудно от кредитодателя, който с оглед предмета на дейността си, има необходимите знания
и умения, за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези
задължения на кредитополучателя, съчетано с определянето на изключително кратък срок за
изпълнението им, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства
длъжника да я изпълни и единствената й цел е да се създаде предпоставка за начисляване на
неустойката. Дори само поради тези особености на естеството на задължението, което
обезпечава, неустойката накърнява добрите нрави, което я прави нищожна на основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД /така т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС/.
На следващо място, при анализа на клаузата за неустойка, настоящият съдебен състав
намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен
ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение,
което е още едно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави.
Главното задължение на заемателя по договора за кредит е да върне заетата сума и да плати
уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Така изцяло
липсва обезпечителният елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно
и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника /съгласно чл. 27, ал. 2 от
договора и погасителния план във вариант при непредставяне на обезпечение, неустойката
се разсрочва и се включва в размера на дължимата месечна погасителна вноска по кредита/.
Ето защо, в случая не е налице обезщетителната функция на неустойката, защото тя не
гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника,
нито го мотивира да изпълни точно главното задължение – връщане на заетата сума.
Формално тази неустойка е уговорена като санкционна, но същата не зависи от вредите от
неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение и по
никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Това е така, защото към
момента на изтичане на предвидения тридневен срок за обезпечаване на задължението по
кредита, кредиторът не би могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй като дори
първата погасителна вноска още не е била дължима. Вярно е, че съгласно чл. 92, ал. 1 от
ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не
4
означава, че не трябва да са претърпени.
Очевидно е в случая, че неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в
никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на кредитополучателя
да върне заетата сума. Включена по този начин като падежно вземане /арг. от чл. 27, ал. 2 от
договора/, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък
към възнаградителната лихва и на практика съставлява част от печалбата на кредитодателя,
което е единствената цел на начисляването й.
На наследващо място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в
полза на кредитора всъщност се обезпечават вредите от това, че вземането няма да може да
бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва
по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Отделно от това, следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
/когато същите са били реално очаквани от кредитора/, съобразно разпоредбата на чл. 71 от
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение, а в случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Това навежда на категоричния извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение, е
могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити.
Ето защо, настоящият съдебен състав счита за основателно наведеното в исковата
молба оплакване за нарушение разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и заобикаляне
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговорената неустойка, която според
погасителния план възлиза на 942.98 лева, съставлява скрит добавък и следва да бъде
включена в годишния процент на разходите. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал. 4 от цитирания законов текст е
посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва.
В случая макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение
на договорно задължението, с неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на
които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите
реално надхвърля посочения в договора – 33.86% и възлиза на 421.78%, съгласно
ангажираното експертно закл/чение по назначената ССчЕ /л. 129/, което съдът кредитира
като компетентно изготвено и неоспорено от страните. Така размерът на ГПР се явява по-
голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва – 50%, определен в чл.
19, ал. 4 от ЗПК. На практика с уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, тъй като тя се явява прикрит разход по кредита, с който се надхвърля
допустимия размер на разходите. От съществено значение е и фактът, че размерът на
неустойката /942.98 лева/ е почти колкото този на отпуснатия кредит /950.00 лева/.
Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според специалната норма на чл. 22 от
ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК.
Крайният извод на съда е за основателност на иска за нищожност на договора за
потребителски кредит, на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 26, ал. 1, предл.
първо от ЗЗД.
С оглед основателността, на главния иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД съдът не
дължи произнасяне по евентуалните искове за нищожност на договора, тъй като вътрешно
процесуалното условие не е сбъднато.
5
II. Относно осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД:
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други
разходи.
От изслушаната ССчЕ се констатира, че ищецът е заплатил в полза на ответника
сумата в размер от 1 174.30 лева за погасяване дълга по процесния договор за кредит.
Съобразно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД и предвид изложените
съображения за нищожност на договора разликата над 950.00 лева /чистата стойност на
кредита/, т. е. сумата от 224.30 лева, е получена при начална липса на правно основание и
подлежи на връщане, което обуславя крайния извод за основателност на предявения
облигационен осъдителния иск за ангажиране на извъндоговрната отговорност на ответното
дружество.
Относно съдебно-деловодните разноски:
С оглед изхода на спора, своевременно отправеното искане и представените
доказателства, на ищцата следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство
разноски, чийто общ размер възлиза на 440.00 лева – държавна такса.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв в полза на адв. А. Д. следва да се
присъди адвокатски хонорар в размер от 609.79 лева с ДДС по иска за нищожност и 480.00
лева с ДДС по иска за неоснователно обогатяване, имайки предвид цената на всеки един от
двата кумулативно съединени иска, нормативноустановения минимум по Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждение, както и фактическата и правна
сложност на делото и обема на оказаното професионално съдействие.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в отношенията между В. И. И.,
ЕГН ********** и „С.-К.“ АД, ЕИК *, че сключеният между тях Договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № * от 08.01.2024 г., е нищожен поради противоречието
му със закона.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД вр. чл. 23 от ЗПК, „С.-К.“
АД, ЕИК * да заплати в полза на В. И. И., ЕГН ********** сумата в размер от 224.30 лева
/двеста двадесет и четири лева и тридесет стотинки/, представляваща платена без
основание сума по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № * от
08.01.2024 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „С.-К.“ АД, ЕИК * да заплати в полза
на В. И. И., ЕГН ********** сумата в общ размер от 440.00 лева /четиристотин и
четиридесет лева/, представляваща държавна такса и депозит за вещо лице по назначената
ССчЕ.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, „С.-К.“ АД, ЕИК * да
заплати в полза на адв. А. Д., вписан в АК - гр. С., с рег. № *, тел. ********** сумата в общ
размер от 1 089.79 лева /хиляда осемдесет и девет лева и седемдесет и девет стотинки/,
представляваща адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС-Варна в
двуседмичен срок от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6
7