Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../…..09.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети
февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното
от съдия Генжова в.гр.дело №6500
по описа за 2019 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№542452/22.11.2018г., постановено по гр.д. №55720/2018г. по описа на СРС, 76
състав, е признато за установено на основание чл.124, ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с
чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД по исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу В.Г.И., Я.И.Н.
и А.И.Н., че ответниците дължат при условията на разделност (2/4 + ¼ + ¼) сумата от 400,55
лева – главница, неизплатена ТЕ за периода от 05.2014г. до 04.2017г., ведно със
законната лихва, считано от 02.11.2017г. върху сумата от 1686,91 лева до
31.01.2018г., а след тази дата върху сумата от 400,55 лева до окончателното й
изплащане. Осъдени са на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК В.Г.И., Я.И.Н. и А.И.Н.
да заплатят на „Т.С.“ ЕАД сумата от 125 лева разноски сторени в заповедното
производство, както и сумата от 525 лева – сторени деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение в исковия процес. Решението е
постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.“
ЕООД.
Постъпила е въззивна жалба от ответника В.Г.И. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са уважени
предявените срещу него искове. В жалбата са изложени оплаквания, че решението е
неправилно, незаконосъобразно и недопустимо. Въззивникът
поддържа, че решението е недопустимо, тъй като предявеният иск не съответства
на посоченото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Излага
доводи, че предявеният иск е срещу трима ответници
като солидарни длъжници без да са налице
предпоставките за възникване на солидарна отговорност. В исковата молба била
посочена разделност, която не намирала основание на
доказателствата по делото. Поддържа, че не е подписал споразумението, въз
основа на което първоинстанционният съд е приел, че е
налице извънсъдебно признание на факти. Навежда доводи, че не са ангажирани по
делото доказателства да е собственик или ползвател на процесния
топлоснабден имот. С оглед изложеното моли
обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което
предявените срещу него искове да бъдат отхвърлени.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна
и третото лице - помагач.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу В.Г.И.,
Я.И.Н. и А.И.Н. положителни установителни искове с
правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86,
ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК
по ч.гр.д. №78378/2017г. на СРС, 76 състав. В исковата молба ищецът е посочил, че след издаване на
заповедта за изпълнение с ответниците е сключено
споразумение и е внесена сумата в размер на 1600,72 лева, с която са погасени
законна лихва, разноски и мораторна лихва, както и
част от главницата, като е останала непогасена сумата от 400,55 лева,
представляваща непогасена главница за топлинна енергия.
Основният спорен въпрос в производството по
делото е дали през процесния период между страните по
делото е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна
енергия.
Съгласно нормата на чл. 153
ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г. всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна
енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал
до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на
§
1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012
г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е
еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".
Съгласно новата редакция на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м. 05. 2014 г. – м. 04. 2017
г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. постановено
по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са
дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на
договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153
ЗЕ, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.
153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на
вещно право на ползване на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител
на отдадена от сградната инсталация и отоплителните
тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между
битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни
общи условия без да е необходимо изричното им приемане от потребителя.
Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за
присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде
всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответника на
потребител на топлинна енергия за битови нужди с качеството му на собственик на
топлоснабден имот. Това обстоятелство е спорно в
отношенията между страните, като в подадения писмен отговор на исковата молба
ответникът е изрично е оспорил да е собственик на имота, поради което ищецът
следва да проведе пълно и главно доказване на това свое твърдение.
Ангажираните по делото доказателства не
обосновават извода, че през исковия период ответникът В.Г.И. е бил собственик
на топлоснабдения имот. По делото е представено писмо
от СО, район Люлин, в което е посочено, че с договор за покупко-продажба от
27.04.1985г., издаден въз основа на заповед №ДИ-03-290/83г. от 13.03.1985г.,
ап.52, находящ се в ж.к. „******, е продаден на Горян
Н.И. и Н.Е.И.. На гърба на настанителната заповед В.Г.И. е посочен като син на
Горян Н. *** не е издавал договор на името на В.Г.И., както и, че не се
установило жилището да е общинска собственост. Представено е и удостоверение за
наследници на Николинка Евтимова И., от което се установява, че същата е
починала на 03.05.2004г., като е оставила за свои наследници по закон сина си В.Г.И.
и децата на починалия си син И.Г.Н., починал на 14.01.2001г., - Я.И.Н. и А.И.Н..
Така представените доказателства не могат да обосноват извод за принадлежността
на правото на собственост върху имота за разглеждания период. Първоинстанционния съд е направил извод, че ответниците са клиенти на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот през исковия
период въз основа на подаденото в заповедното производство възражение и
сключеното с ищцовото дружество споразумение, както и
извършените доброволни плащания на част от сумите за доставената топлинна
енергия за периода. В тази връзка следва да се има предвид, че представеното в
заповедното производство споразумение е подписано само от длъжниците
А.Н. и Я.Н., но не и от В.И., поради което не може да се приеме, че е налице
извънсъдебно признание от същия, което съдът да цени по реда на чл.175 от ГПК.
По изложените съображения следва да се
приеме, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на факта, че ответникът В.Г.И.
е собственик на топлоснабдения имот през исковия
период и съответно, че има качеството на клиент на топлинна енергия през този
период. Ето защо ответникът не е надлежно пасивно материално-правно легитимиран
да отговаря по предявените срещу него искове, поради което същите се явяват
неоснователни.
Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, с която е признато за установено, че ответникът В.И. дължи
на ищцовото дружество сумата от 200,28 лева,
представляваща главница за неплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014г.
до м.04.2017г., ведно със законната лихва, считано от 02.11.2017г. върху сумата
от 843,46 лева до 31.01.2018г., а след тази дата върху сумата от 200,28 лева до
окончателното й изплащане, както и в частта, с която Валентни Г.И. е осъден да
заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски за заповедното производство в размер на 41,67
лева, както и разноски за исковото производство в размер на 175 лева.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника следва да бъдат присъдени направените разноски
за държавна такса и адвокатско възнаграждение за въззивното
производство в размер на 325 лева, както и разноски за адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство в
размер на 300 лева, като с оглед фактическата и правна сложност на делото и
обема на извършените от пълномощника на ответника процесуални действия, съдът
намира за основателно направеното от ищеца възражение за прекомерност на
заплатеното от ответника В.И. адвокатско възнаграждение и намалява същото до размер
на сумата от 300 лева.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение
№542452/22.11.2018г., постановено по гр.д. №55720/2018г. по описа на СРС, 76
състав, В ЧАСТТА, с която е признато
за установено на основание чл.124, ал.1 във вр. с
чл.415 от ГПК във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД,
че В.Г.И. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 200,28 лева, представляваща главница за
неплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г., ведно със
законната лихва, считано от 02.11.2017г. върху сумата от 843,46 лева до
31.01.2018г., а след тази дата върху сумата от 200,28 лева до окончателното й
изплащане, както и в частта, с която В.Г.И. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД
разноски в размер на 41,67 лева за заповедното производство и разноски за
исковото производство в размер на 175 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу В.Г.И. положителни установителни
искове с правна квалификация чл.124, ал.1 във вр. с
чл.415 от ГПК във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД за
установяване дължимостта на следните вземания, за
които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №55720/2018г.
по описа на СРС, 76 състав: 200,28 лева, представляваща главница за неплатена
топлинна енергия по аб.№193173, за периода от
м.05.2014г. до м.04.2017г., ведно със законната лихва, считано от 02.11.2017г.
върху сумата от 843,46 лева до 31.01.2018г., а след тази дата върху сумата от
200,28 лева до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД да заплати на В.Г.И. разноски за въззивното
производство в размер на 325 лева,
както и разноски за първоинстанционното производство
в размер на 300 лева.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Т.с.” ЕООД.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.