№ 703
гр. София, 13.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20241000501080 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №5942/20.11.2023 г. по гр. д. №4506/2023 г. по описа на
Софийски градски съд е осъден на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.
430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, И. Р. Ж., ЕГН ********** да заплати на „Банка ДСК“
ЕАД, ЕИК *********, дължими суми по договор за кредит за текущо
потребление от 18.03.2013 г. както следва: сумата от 18 323,24 евро главница,
ведно със законната лихва, считано от 07.06.2019 г. до окончателното
изплащане, като е отхвърлен иска за разликата до 18567,00 лв., съответно за
падежирали главници в периода 10.04.2014 г. - 06.06.2019 г. като погасени по
давност; сумата от 2787,94 евро - възнаградителна лихва, дължима за периода
06.06.2016 г. - 22.05.2019 г., като е отхвърлен иска за разликата до пълния
претендиран размер от 12397,49 евро, съответно за периода 10.04.2014г. -
05.06.2016г. като погасени по давност; сумата от 77,36 евро - мораторна
лихва, дължима за периода 23.05.2019 г. - 06.06.2019 г., като са изцяло
отхвърлени исковете, предявени от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* за
осъждане на И. Р. Ж., ЕГН ********** да заплати сумите: 1428,65 евро -
санкционираща лихва за периода 10.04.2018 г. - 22.05.2019 г. и 60 евро -
разходи при изискуем кредит.
Посоченото решение е обжалвано от ищеца „Банка ДСК“ ЕАД,
действащ чрез процесуалния си представител, в неизгодните за него
отхвърлителни части. Във въззивната жалба се излагат подробни
1
съображения, че решението в обжалваните части е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със
събраните доказателства. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно
е приложил нормативната уредба и съдебната практика, приемайки че част от
вземанията на банката по договора за кредит са погасени по давност.
Оспорват се като неправилни изводите на първоинстанционния съд за
неравноправност на клаузи от договора, които са довели до отхвърляне на
част от исковите претенции – за санкционираща лихва и за разходи при
изискуем кредит. Моли се решението да бъде отменено в обжалваните
отхвърлителни части, а предявените искове да бъдат изцяло уважени.
Претендира се присъждане на сторените на двете съдебни инстанции
разноски.
Посоченото решение е обжалвано и от ответника И. Р. Ж., действащ
чрез особения си представител, в неизгодните за него уважителни части. Във
въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в
обжалваните части е неправилно, незаконосъобразно, необосновано,
постановено в несъответствие със събраните доказателства. Твърди се, че
първоинстанционният съд при определяне на размера на задълженията по
договора за потребителски кредит не се е съобразил с обстоятелството, че
реално вземанията по договора не са обявени за предсрочно изискуеми.
Оспорват се като недоказани приетите за дължими от съда въз основа на
съдебно-счетоводната експертиза задължения по кредита. В тази насока се
заявява, че счетоводна експертиза е необоснована, тъй като е изготвена по
данни от документи, представени от банката. Моли се решението да бъде
отменено в обжалваните уважителни части, а предявените искове да бъдат
изцяло отхвърлени. Прави се искане въззивният съд да разпореди внасянето
на депозит за възнаграждение на особения представител на ответника и
въззивник в настоящото производство.
В установения от закона срок, въззивникът ищец и съответно
въззивникът ответник не са депозирали отговори на въззивните жалби.
Въззивните жалби са подадени в срок, от активно легитимирани страни
в процеса против съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване,
поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото, съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
2
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивните жалби е направено оплакване относно фактите и
приложимото право, което очертава обхвата на въззивната проверка за
правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях,
без да е необходимо да ги повтаря. Относно правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивните жалби доводи за неоснователни.
Не е спорно по делото, а и от приетите писмени доказателства в
първоинстанционното производство, се установява, че на 18.03.2013 г. между
„Банка ДСК“ ЕАД и И. Р. Ж. е сключен договор за кредит за текущо
потребление, като на кредитополучателя е предоставена сумата от 20 000
евро. Страните са постигнали договореност сумата да бъде издължена на 120
месечни вноски, считано от усвояването, на 10-то число от месеца, за който
вноската е дължима. Договорен е преференциален променлив лихвен процент
в размер на 7,45% годишно при изпълнение на условията по „Договор за
ползване на пакети Частно банкиране на Банка ДСК ЕАД“ и приложенията
към него, като при нарушаване на тези условия се губи привилегията и
лихвеният процент се увеличава съобразно стандартните потребителски
кредити. Определен е годишен процент на разходите от 9,48%, който може да
бъде променян според клаузи в общите условия. Договорено е заплащане на
такси съобразно Тарифа за лихвите, таксите и комисионните, с която
кредитополучателят е декларирал, че е запознат. Допълнително е сключен
договор за залог върху вземане - на трудово възнаграждение с „Ем Би
България“ ЕООД. В общите условия към процесния договор е отразено, че
главницата по кредита се олихвява с променлив лихвен процент, който е
зависим от базовия лихвен процент и се определя по методология на банката,
огласявана в офисите на кредитора. За промените се уведомява
кредитополучателя, който има право в 30-дневен срок да се откаже от
договора като плати задълженията си. При заплащане на преференциален
лихвен процент правото се губи от датата на неизпълнение на поетото
задължение. Договорено е при забава да се дължи договорения лихвен
процент, увеличен с надбавка в размер на 10% пункта, а след предявяване на
претенцията в съда - според размера, посочен в чл. 86 ЗЗД. Отразено е, че при
просрочие с повече от 90 дни или при всяко неплащане на лихва/главница
целият остатък по кредита става предсрочно изискуем.
3
Видно е от приетото по делото пред СГС писмо-уведомление до И. Ж.
чрез ЧСИ Р. М. В. за дължимостта на суми, вкл. по договор за банков кредит
от 18.03.2013 г., че е констатирано, че по информация от домакина на вх. Б
лицето не живее на адреса в гр. ***, ж.к. „***“, бл. *, вх. Б, ет. 5.
От заключението на приетата в първоинстанционното производство
съдебно-графическа експертиза, която въззивният съд кредитира, се
установява, че процесният договор за кредит е подписан от И. Р. Ж..
От заключението на приетата в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, която въззивният съд кредитира като
компетентно и обективно изготвена, се установява, че на 18.03.2013 г.
кредитополучателят е усвоил еднократно отпуснатата по договора за кредит
сума в размер на 20000 евро. Кредитополучателят е погасил главница в
размер на 1433 евро и редовна лихва в размер 1709,56 евро при размер 7,95%.
След 10.04.2014 г. няма постъпили суми по сметка на кредитополучателя,
респ. няма плащане на задълженията по договора. За периода 10.04.2014г. -
10.10.2014г. кредитополучателят е начислил лихва при първоначално
договорения преференциален лихвен процент от 7,95% върху главница в общ
размер 1688,68 евро. Вещото лице посочва, че за периода 10.11.2014 г. -
10.05.2019 г. са падежирали 55 броя вноски по 292,90 евро при лихвен
процент 13,45%. Неплатени са 62 броя месечни вноски при забава от 999 дни.
Размерът на договорната лихва за периода 10.04.2014 г. - 23.05.2019 г. е общо
12397,00 евро. За периода 10.04.2018 г. - 22.05.2019 г. определеният от
банката размер на санкционираща лихва е 1431,24 евро. Начислена е законна
лихва в размер на 77,36 евро от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост на 23.05.2019 г. - 06.06.2019 г. Дължима е и такса при изискуем
кредит в размер на 30 евро.
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата
съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Според чл. 430,
ал. 2 ТЗ заемателят заплаща лихва по кредита, уговорена с банката.
Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма. С оглед предмета,
страните, правата и задълженията процесният договор е за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК
(след изменението на ГПК с ДВ бр.100/2019г.) съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като
осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси. В
решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, І т. о., е дадено
разяснение за правомощията и задълженията на съда относно служебната
проверка за неравноправни клаузи в потребителските договори в
съответствие с тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13.
Според това решение първоинстанционният и въззивният съд следят
служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Когато
4
констатира наличие на тези обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по
същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните,
че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде
възможност да изразят становище и да ангажират доказателства.
Уведомяването на страните и даването на възможност за становище и
доказателства се извършва от първата инстанция с доклада по делото, а при
пропуск - по всяко време на висящността на производството пред първата или
въззивната инстанция.
В чл. 143 ЗЗП е дадено определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор с потребител. Там изрично е посочено, че за такава се счита
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а различните
хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 19 точки
на разпоредбата. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в
алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на
договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското
законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива
93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора.
В разглеждания случай обоснован е изводът на първоинстанционния
съд, че с изпълнението на задължението за предоставяне на сумата по
договора за кредит и усвояването на кредита от страна на ответника, за
длъжникът са се породили и задължението за изпълнение на постигнатите
договорености. В случая следва да осъществи преценка дали приложената
клауза от общите условия, че при просрочие с повече от 90 дни или при всяко
неплащане на лихва/главница целият остатък по кредита става предсрочно
изискуем е неравноправна. Съгласно решение № 82/07.07.2022 г. по т. д. №
871/2021 г. на ВКС, І т. о., при преценка за евентуално неравноправен
характер на клауза за предсрочна изискуемост в договор за кредит, сключен с
потребител, съдът следва да обсъди критериите, посочени в решение от
26.01.2017г. по дело С-421/14 на Съда на Европейския съюз.
Уговарянето на условия, при които кредиторът има право да обяви
кредита за предсрочно изискуем, е допустимо от закона - чл. 432 ТЗ и чл. 60,
ал. 2 ЗКИ, и постигнатата уговорка в тази насока не попада в нито една от
хипотезите на чл. 143 ЗЗП. С т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че
5
предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното наличие на
две предпоставки: обективният факт на неплащане на дължими суми по
кредита и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.
2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната изискуемост има действие
от момента на получаване на изявлението от длъжника, ако към този момент
са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Предсрочната изискуемост на кредита е обусловена от забавата на
кредитополучателя, т. е. от виновно неизпълнение на задължението за
плащане в срок на дължимите погасителни вноски по кредита, поради което е
допустимо кредитополучателят да бъде санкциониран за неизпълнението. В
този смисъл е решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, ІI т.
о.
В процесния случай безспорно се доказва, че потребителят не е погасил
62 броя месечни погасителни вноски при забава от 999 дни, преди банката да
пристъпи към обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Просрочените
62 на брой месечни погасителни вноски, касаят неизпълнение на основни
задължения по договора за съответната част от дължимата главница и
възнаградителна лихва. Установеното неизпълнение на длъжника в случая
може да се определи като достатъчно тежко с оглед на срока на процесния
договор за кредит и задълженията по него. В тази насока следва да се изтъкне,
че длъжникът в случай е спрял напълно да изпълнява задълженията си по
кредита и след продължителен период на пълно неизпълнение, банката се
възползвала резонно от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Няма данни през периода на пълно неизпълнение длъжникът да е отправял
искания към банката за намаляване на размера на дължимите месечни вноски,
отлагане на изпълнение във времето и други. Също така следва да се изтъкне,
че по време на съдебния процес от негова страна не е изразена воля за пълно
или частично погасяване на задължения. С оглед на това правилно
първоинстанционният съд е приел, че след като в самата искова молба е
обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да
направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, връчването на особения
представител на ответниците, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК,
представлява надлежно уведомяване на длъжника. В тази насока е и
практиката на ВКС, обективирана например в решение № 86/27.10.2020 г. по
т. д. №2118 по описа за 2019 г., I т. о. В случая исковата молба е получена от
ответника на 23.04.2021 г., чрез особен представител, като от тази дата
кредитът валидно е обявен за предсрочно изискуем. С връчването на препис
от исковата молба волеизявлението на банката- кредитор за обявяване на
предсрочна изискуемост на всички задължения по договора за банков кредит
е породило своето действие, поради което цялата дължима главница е станала
6
изискуема. Изложените съображения са показателни, че възраженията на И.
Р. Ж. срещу валидното обявяване на предсрочната изискуемост на
задълженията по договора за кредит са несъстоятелни.
Законосъобразно първоинстанционният съд е констатирал
неравноправност на процесната клауза за определяне на размера на
договорната лихва, поради липса на яснота в съдържанието на обема на
поетото задължение. Както вече беше посочено, касае се за потребителски
договор, сключен с физическо лице, като не се установява тази клауза да е
индивидуално уговорена. В случая предложената преференция на общо
основание се свързва с изпълнение на задължение за превод на работна
заплата. Както с исковата молба, така и при изискването в оригинал, ищецът
представя договор за кредит, според който е дължим преференциален лихвен
процент от 7,45%, а при нарушаване на условията - стандартен процент, без
същия да е посочен в размер, както на годишна база, така и при изчислението
на ден. В нарушение на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП клаузата не е
формулирана по ясен начин и не предоставя необходимата информация при
какви условия едностранно се променя цената до какъв размер. Поради
изложеното следва да бъде споделено прието от първата инстанция приложим
в отношенията между страните е първоначално уговорения процент от 7,45%
годишно и 0,02% на ден. В тази връзка и съобразно първоначално
представения погасителен план за периода 10.04.2014 г. - 22.05.2019 г.
дължимата договорна лихва от потребителя, правилно е определена от СГС
по реда на чл. 162 ГПК, е в размер на 2787.94 евро.
Въззивният съд също намира, че исковата претенция за мораторни
обезщетения, се основава на клаузата, предвидена в т. 19.1 от общите условия
към договора за кредит, която е неравноправна. Същата представлява
мораторна неустойка за забавено изплащане на задълженията по кредита, като
съдържанието на тази клауза и начина по който е уговорена, са в
противоречие с чл. 33, ал. 2 ЗПК, съответно с чл. 143, т. 5, вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП, поради което обосновано е приета от първоинстанционния съд за
неравноправна. Приложението на тази клауза означава, че длъжникът ще
дължи върху целия неизплатен остатък неустойка от 23,45% годишно, наред
със задължението за заплащане на мораторна лихва. Подобна неустойка в
размер на 1/3 от размера на дълга се явява прекомерна. Клаузата не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните. Ето защо правилно
първоинстанционният съд е заключил, че т. нар. санкционираща лихва,
съставляваща неустойка за забава, е нищожна и следователно не се дължи
сумата от 1428,65 евро за периода 10.04.2018 г. - 22.05.2019 г.
По отношение на приетата за дължима от СГС сумата в размер на 77.36
евро - мораторна лихва за периода 23.05.2019 г. - 06.06.2019 г., въззивният съд
констатира, че няма данни ответникът да е надлежно уведомен за обявената
предсрочна изискуемост с поканите от съдебния изпълнител по реда на чл. 47,
ал. 5 ГПК. Няма данни да са извършени справки за регистрирани трудови
7
договори на името на длъжника, както предписва чл. 47, ал. 3 ГПК, за да са
настъпили валидно последиците на чл. 47, ал. 3 ГПК. Както по-горе беше
посочено уведомяване на длъжника за обявената предсрочна изискуемост се е
случило с връчването на препис от процесната искова молба, поради което
същият дължи мораторна лихва, считано от 07.06.2019 г. до окончателното
изплащане на съответната част от главницата по кредита. Тъй като не е
доказано поставянето в забава на ответника за изплащане на цялата обявена
за предсрочно изискуема главница за периода 23.05.2019 г. - 06.06.2019 г., то
претенцията на банката за мораторна лихва за този период следва да бъде
отхвърлена.
Основателно първата инстанция е приела за недължима и
претендираната сума от 60 евро - разходи. На първо място претенцията е над
договорения размер от 30 евро според тарифата за таксите към договора за
кредит. Наред с това не са представени доказателства реалното извършване на
разходи. Като цяло разходите на банката по предоставения кредит следва да
са включени в размера на дължимата възнаградителна лихва. Противното –
претенцията както за възнаградителна лихва, така и за такси и разходи, е явно
уреждащо правата и интересите на длъжника и следователно противоречи на
добрите нрави.
Неоснователни са възраженията на въззивника „Банка ДСК“ ЕАД за
неправилна преценка на първоинстанционния съд за неравноправност на
клаузи от процесния договор за потребителски кредит, въз основа на които са
начислени процесните задължения за мораторни неустойки и за разходи. В
тази насока следва да се посочи, че както първоинстанционният съд, така и
въззивният, констатира наличието на неравноправни клаузи в договора.
Неоснователни са възраженията на „Банка ДСК“ ЕАД и на И. Р. Ж. за
неправилно приложение на погасителната давност относно част от
погасителнителни вноски по погасителния план за главницата и съответно за
възнаградителните лихви. Относно задължението за главница приложима е
общата пет годишна давност съобразно чл. 110 ЗЗД, която според настоящият
съдебен състав също тече от падежа на всяка вноска. Относно началото на
погасителната давност е налице противоречива съдебна практика, по повод на
която е образувано тълкувателно дело №3/2023 г. ОСГТК на ВКС, въззивният
съд няма правомощие да спре производството пред себе си постановяване на
съответното тълкувателно решение. Настоящият състав споделя практиката
на ВКС, обективирана в решение №45 от 17.06.2020 г., постановено по т. д.
№237 по описа за 2019 г., на ВКС, II т. о. Когато вземането на банката по
кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на
съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на
постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За
съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока
за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси
изпълнение, включително и по съдебен т. е. принудителен ред, поради което
бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение
8
на тази част от вземането по кредита. В случая не става въпрос за предложено
частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за
разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са
постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително
споразумение. Ето защо от общо дължимата главница обосновано
първоинстанционният съд е извадил погасените по давност просрочени
задължения възникнали в периода от 10.04.2014 г. - 06.06.2014 г., като
съответно за сумата от 243,76 евро претенцията е погасена по давност и се
дължи сумата от 18 323,24 евро - главница. Основателно е уважено частично
и възражението за изтекла давност по отношение на дължимата по договора
възнаградителна лихва съгласно договора. В тази насока поради приложимата
в случая тригодишна давност е изтекла съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД за частта
от вземането за възнаградителна лихва за периода от 06.06.2016 г. -
22.05.2019 г. и за сумата в размер на 2787.94 евро.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция
достига, съвпада изцяло с крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а обжалваното
решение да бъде потвърдено съгласно чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор пред въззивната инстанция на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия
„Банка ДСК“ ЕАД се дължат разноски, като същият е отправил искане за
присъждане на такива със списък по чл. 80 ГПК във връзка със защитата по
въззивната жалба на И. Р. Ж.. От претендираните разноски от „Банка ДСК“
ЕАД не се дължат такива за внесена държавна такса, поради
неоснователността на въззивната жалба и на тази страна. Дължими са
разноските за внесения депозит за възнаграждение на особения представител
на И. Р. Ж. и за юрисконсулстско възнаграждение в минимален размер за
процесуалната зашита по въззивната жалба на ответника в
първоинстанционното производство.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №5942/20.11.2023 г. по гр. д. №4506/2023 г. по
описа на Софийски градски съд в частта, с която е осъден И. Р. Ж., ЕГН
**********, да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, дължима сума
по договор за кредит за текущо потребление от 18.03.2013 г. от 77.36 евро -
мораторна лихва за периода 23.05.2019 г. - 06.06.2019 г., като вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за осъждане на основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД, във вр. с чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, И. Р. Ж., ЕГН ********** да заплати на
„Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, дължа сума по договора за кредит за
9
текущо потребление от 18.03.2013 г. в размер на 77.36 евро - мораторна лихва
за периода 23.05.2019 г. - 06.06.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА в останалите обжалвани от страните части решение
№5942/20.11.2023 г. по гр. д. №4506/2023 г. по описа на Софийски градски
съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК И. Р. Ж.,
ЕГН ********** да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от
1100 лв. - разноски за въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10