Решение по дело №25/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 96/17.06.2015 г., постановено по гр. д. № 61/2015 г., Момчилградският районен съд е признал за установено по отношение на В. К. А. от с. Б., общ. К., съществуване на вземането на В. Б. И. от с. З., общ. К., за сумата в размер на 6 800 лв.,ведно със законната лихва за забава, считано от 29.08.2014 г. до окончателното изплащане, представляваща неизплатена сума по документ-запис на заповед от 12.07.2014 г. с падеж на паричното задължение – 03.08.2014г.,за която сума е издадена заповед № 154/ 15.09.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 302/2014 г. по описа на РС, гр.Момчилград и изпълнителен лист. Съдът е осъдил ответника А. да заплати на ищеца Иванов и сумата в размер на 1 616.70 лв.,представляваща разноски по делото, от която сума 276.70 лв.-държавна такса по заповедното и първоинстанционното производство, както и 1 340 лв.-адвокатско възнаграждение.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответниÛът в първоинстанционното производство В. А., който чрез процесуалния си представител го обжалва като неправилно. Същият твърди в жалбата си, че въз основа на събраните по делото доказателства, решаващият съд следвало да установи несъществуване на вземането на ищеца, но това съдът не направил, защото дал вяра на неистински свидетелски показания, дадени в съдебно заседание от св. Д. Ю.. За наличието на противоречия в показанията на свидетеля и за опровергаването им по делото било представено Постановление за отказ да се образува досъдебно производство по Прокурорска преписка с вх.№ 1366/2014 г. по описа на Окръжна прокуратура гр. Кърджали. Свидетелят Д. Х. Ю. въпреки, че бил предупреден за отговорността по чл. 290, ал.1 от НК, на 12.05.2015 г. по гр.д. № 61/2015 г. пред Районен съд Момчилград като свидетел устно и съзнателно затаил истината, защото видно от Постановление на Окръжна прокуратура на 12.07.2014 г., той играл и залагал на игрален автомат в залата, като загубил първоначално заложената сума. Когато проиграл наличните си пари Д. Ю. помолил В. К. А. да зарежда в игралния автомат пари на кредит, като предложил да заложи златния си ланец. А. се съгласил, взел златния ланец и заредил в игралния автомат 1000 лв. Д. Ю. проиграл сумата, а А. продължил да зарежда в игралния автомат пари на кредит. Така Д. Ю. проиграл на игралния автомат общо 6800.00 лева на кредит и напуснал игралната зала. Жалбодателят твърди, че за това уведомил В. С. К., управител на игралната зала в която работел, че свидетелят проиграл на игрален автомат 6 800 лв. на кредит, но тъй като до края на работното време той не възстановил сумата, и след засичане на игралните автомати, при което се установило, че в касата на игралната зала липсват 6800 лв., К. телефонирал на управителя на „М.-2." ЕООД, стопанисващо игралната зала, който му поръчал да се свърже с упълномощеното от него лице В. Б. И.. Последният се явил в игралната зала и обяснил на жалбодателя, че заслучилото трябвало да се обади в полицията или следвало последният да подпише документ, с който да се задължи да възстанови липсващата сума. Жалбодателят твърди, че решил да подпише документ, с който се задължил да изплати на „М.-2." ЕООД сумата от 6800 лева. Ищецът В.. оформил и А. подписал запис на заповед от 12.07.2014 г., с който се задължил да заплати сумата от 6800 лева с падеж 03.08.2014 г. В този смисъл твърди, че подписал процесния запис на заповед, но не като задължение към ищеца В. И. за процесната сума от 6 800 лева, а като проиграна на кредит от св. Д. Ю. и като сума, дължима от него на „М.-2." ЕООД. Твърди също, че управителят на „М.-2." ЕООД издал и Заповед № 35/11.08.2014 г. Заповедта била издадена за констатирана липса в размер на 6772.69 лева и с нея била ангажирана ограничената му имуществена отговорност. Заповедта била оспорена от него, а работодателят не я отнесъл за решаване по-същество пред съда. Твърди, че процесният запис на заповед бил издаден във връзка с изпълнение на трудово правоотношение - сумата по записа на заповед била дължима от св. Д. Ю., поради което не съществувало вземането на ищеца В. И. спрямо него като ответник. Моли атакуваното решение да бъде отменено. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

С подадения по делото отговор на въззивната жалба, ответникът по същата В. Б. И. оспорва същата като неоснователна. Излага съображения и за неоснователност на направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Моли да се потвърди решението на първоинстанционния съд. Претендира присъждане на разноски за въззивна инстанция.

В съдебно заседание, жалбодателят В. А., чрез депозирано от процесуален представител писмено становище, поддържа въззивната си жалба.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата В. И., чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата изцяло.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявен иск за признаване за установено по отношение на ответника В. К. А. от с. Б., общ. К., съществуване на вземането на ищеца В. Б. И. от с. З., общ. К., за сумата в размер на 6 800 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 29.08.2014 г. до окончателното изплащане, представляваща неизплатена сума по подписан от ответника запис на заповед от 12.07.2014 г. с падеж на паричното задължение – 03.08.2014г., за която сума била издадена заповед № 154/ 15.09.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 302/2014 г. по описа на РС, гр.М. и изпълнителен лист.

Ответникът В. А. в отговора си на основание чл. 131 от ГПК твърди, че не дължи процесната сума на ищеца В. И. Признава, че подписал процесния запис на заповед за сумата 6 800 лв. не в полза на ищеца, който за да я подпише го заплашил с полицейски арест и го принудил. Сумата била дължима от лицето Д. Ю., а не от него-ответника. Записът на заповед бил подписан по повод и въз връзка с трудовото му правоотношение с „М.-2.” ЕООД, с.К., общ. С., с обезпечителен характер. Твърди също, че това вземане било погасено и не дължал процесната сума нито на ищеца, нито на фирмата-работодател. В отговора си ответникът оспорва действителността на процесния запис на заповед, като не отговарящ на изискванията на чл.535, т.6 и на чл.536, ал.4 от ТЗ.

Така предявеният пред първоинстанционния съд допустим иск е установителен по своя характер, и е с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.538, във вр. с чл.535 от ТЗ, във вр. с чл.86 от ЗЗД. Положителните процесуални предпоставки за неговото завеждане в производството са налице: депозирано до компетентния съд /в казуса РС, гр.Момчилград/ на 29.08.2014 г., от ищеца в настоящото производство В. Б. И. заявление по чл.417 от ГПК; образувано ч.гр.д. № 302/ 2014 г. по описа на Момчилградския районен съд ; издадена заповед № 154/15.09.2014 г. за изпълнение на парично задължение за търсената и в настоящото производство главница от 6 800 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 12.07.2015 г., ведно със законна лихва, считано от 29.08.2014 г. до изплащане на вземането, както и направените в заповедното производство разноски в размер на 138.35 лв.- дължима държавна такса. Срещу издадената заповед е депозирано в срок от длъжника В. К. А. възражение с правно основание чл.414 от ГПК, и в законово установения едномесечен срок е предявен настоящият иск.

За да уважи исковата претенция първоинстанционният съд е приел, че процесният запис на заповед е издаден от ответника А. и е редовен от външна страна, притежава, предписаното от разпоредбата на чл.535 от ТЗ съдържание. Приел е, че твърдяният от ответника пропуск по смисъла на чл.535, т.6 от ТЗ, а именно че в записа на заповед не е посочено мястото на издаване, е саниран от изричната законовата разпоредба на чл.536, ал.4 от ТЗ, като мястото на издаването му е мястото, означено до името на издателя, в казуса с.Б., общ.К. Съдът е приел, че тежестта на доказване на въведените от ответника твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед, е в негова тежест, и че същият не е могъл да докаже несъществуването на вземането по процесния запис на заповед.

В хода на тези констатации, настоящата инстанция изгради своето становище. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/. В аспекта на изложеното обжалваното в настоящото въззивно производство първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК има за цел установяване съществуването на вземане, предмет на заповедното производство по издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Записът на заповед е абстрактна правна сделка, основанието за задължаването й не е елемент от фактическия й състав. Формата и съдържанието на записа на заповед изключват възможността той да служи като доказателство за предхождащи или съпътстващи издаването му каузални правоотношения. Абстрактният характер на записа на заповед като едностранна правна сделка обаче, не следва да се абсолютизира, особено в едно установителното производство по чл.422 от ГПК, каквото е настоящото. Когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на запис на заповед и ответникът е направил възражение, че сумата по записа на заповед, произтича от каузално правоотношение между страните, тогава ответникът следва да докаже съществуването на каузалната сделка. В т.17 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г., постановено по тълк.д.№ 482013 г., ВКС е имал възможност да конкретизира, че при заявени релативни възражения от ответника, че търсеното от него вземане произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е обезпечено с процесния запис на заповед, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ответникът следва и да докаже фактите, на които основава възражението си и които са обуславящи за отричаното от него право, т.е. следва да докаже, че не съществува претендираното по процесния запис на заповед вземане. Като е стигнал до този правен извод, първоинстанционният съд е постановил един правилен съдебен акт. Настоящата инстанция споделя и фактическите констатации и изводите, формулирани от решаващия съд, че в производството ответникът не е успял да докаже фактите, обуславящи отричаното от него право на вземане от страна на ищеца, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях. Намира за необходимо обаче да изложи и следното: Ответникът в първоинстнационното производство твърди, че процесната сума е дължима не от него, а от лицето Д. Ю., но че той подписал записа на заповед по повод и въз връзка с трудовото си правоотношение с „М.-2.” Е., с.К., общ. С., с обезпечителен характер за гарантиране неизплатения кредит по игрален апарат на същото това лице. Всъщност в производството ответникът твърди, че съществува каузална сделка, предхождаща подписването на процесният запис на заповед, но и че по тази каузална сделка страна е едно трето за производството юридическо лице, както и че задължението, което той поел с процесния запис на заповед е задължение на едно друго, също трето за производството физическо лице. В този смисъл дори да бъде направен извод за наличие на предхождащи каузални отношения между ответника Арабаджиев и едно трето за производството търговско дружество/„М.-2.” ЕООД, с.К./, възникнали по повод съществуващи между тях трудови правоотношения, и в частност относно неизпълнение на трудовите задължения на ответника, касаещи задължение на трето за производството физическо лице/св. Ю./, при отсъствие на установена връзка между тези, стоящи извън производството лица и страните в производството-две други физически лица, това твърдение се явява неотносимо към настоящия спор. Установяването на каузални отношения, които не са възникнали, респ. не съществуват между страните в това производство, определено се явяват ирелевантни за същото. Фактът на наличие на връзка между ищеца и цитираното от ответника търговско дружество по силата на изрично упълномощаване, в производството остана недоказан, поради което не може да се направи целяната от ответника А., жалбодател в настоящото въззивно производство, връзка между лицата, респ. връзка между възникналите задължения. Не се доказва в производството и твърдяният от ответника, относим към спора факт за употребена по повод издаването на процесния запис на заповед от страна на ищеца по отношение на ответника А., принуда и/или заплаха.

При този изход на делото разноски на жалбодателя не се следват. Следват се такива, доколкото се претендират и се доказват, на ответника по жалбата. За да определи техния дължим размер, съдът като съобрази разпоредбата на чл.7, ал.2, т. 3 от Наредба № 1 /09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, намери направеното от жалбодателя възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника по въззивната жалба за настоящата инстанция, за неоснователно, поради което приема за дължим претендирания размер от 600 лв.

Водим от изложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение №96/17.06.2015г., постановено по гр. д. № 61/2015 г. по описа на Момчилградския районен съд.

ОСЪЖДА В. К. А., с ЕГН **********, от с.Б., общ.К., да заплати на В. Б. И., с ЕГН **********, от с. З., общ.К., сумата в размер на 600 лв., съставляваща разноски за въззивна инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.