№ 2390
гр. София, 13.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20241110148019 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на „****“ ЕООД срещу К. С. П., с
която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване дължимостта
на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
14368/2024г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 1000,00лв., представляващи
главница, ведно със законната лихва от 14.02.2024г. до изплащане на вземането, и
217,80лв., представляващи договорна възнаградителна лихва за периода 19.05.2023г.-
14.01.2024г.
Ищецът твърди, че на 19.05.2023г. с ответника сключили договор за
потребителски кредит от разстояние № 438379 за сумата от 1000лв., като същият бил
сключен по ЗПФУР. Кредитът следвало да бъде върнат на 20 вноски в периода
18.06.2023г.-08.01.2025г., като предвид липсата на плащания, същият бил обявен за
предсрочно изискуем. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3, кредитополучателят дължал
възнагражденителна лихва в размер от 40,15% на годишна база.
Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъдат
уважени предявените искове.
Ответникът не е подал отговор на исковата молба.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 19.05.2023г.
страните са сключили договор за кредит № 438379, съгласно който ищецът се
задължава да предостави на ответника сумата от 1000лв. за срок от 600 дни при
фиксиран годишен лихвен процент от 40,15% и лихвен процент на ден, приложим при
отказ от договора – 0,11%. Посочено е, че общата дължима сума възлиза на 1346,50лв.,
а при непредставяне на обезпечение – на 1929,28лв. В чл. 3 е предвидено, че
1
потребителят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на
договора, да предостави на кредитора банкова гаранция или две физически лица –
поръчители, които да отговарят на редица изисквания. При неизпълнение, същият
дължи неустойка от 582,78лв., която се начислява в деня, следващ неизпълнението, и
се заплаща с погасителна вноска. В чл. 4, ал. 3 се съдържа погасителен план, като
последната вноска е с падеж 08.01.2025г.
В преводно нареждане от 19.05.2023г. ищецът е превел в полза на ответника
заемната сума от 1000лв.
Според допуснатото, изслушано и прието експертно заключение по делото
заемът е усвоен посредством извършения банков превод. Вещото лице разяснява, че
без да се включва неустойката за непредставяне на обезпечение, размерът на ГПР
възлиза на 48,44%, а в случай че се включи, на 176,67%. Посочва, че няма извършени
плащания в изпълнение на договора.
При горните факти, съдът намира следното от правна страна:
Процесният договор за кредит има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а
кредитополучателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират
императивните норми на ЗПК и ЗЗП.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според задължителната съдебна практика - ТР № 1/27.04.2022г. по тълк. дело №
1/2020г., ОСГТК на ВКС, с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019г./ се
предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146,
ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни
клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При
установяването на такава клауза, на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, съдът отказва
издаването на заповед за изпълнение. По отношение на останалите сделки,
задължението на съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите
принципи на гражданския процес. Когато нищожността произтича от формата или
съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този
случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок.". В този
смисъл е и практиката по чл. 290 ГПК - РЕШЕНИЕ № 50206 ОТ 25.11.2022 Г. ПО ГР.
Д. № 3578/2020 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, РЕШЕНИЕ № 59 ОТ 20.05.2024 Г. ПО Т. Д.
№ 2695/2022 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, в които се приема, че съдът следи служебно
дали договор за потребителски кредит отговаря на всички изисквания на ЗПК и дали
се явява недействителен съгласно чл. 22 ЗПК поради допуснати нарушения. Следва да
се има предвид, че валидността на договора се преценява към момента на негово
сключване, а не в последващ момент. С оглед на това, какви действия са предприети
впоследствие от КЗП и от самото ищцово дружество са без значение относно
действителността на договора, а и един нищожен договор не може да бъде валидиран.
Но за пълнота следва да се посочи, че твърденията на ищеца за отстраняване на част
от клаузите на договора и уведомяването за това на длъжниците, са неубедителни,
доколкото ангажираните в тази насока доказателства /екранна справка/ са напълно
недостатъчни да докажат тези факти.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
2
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
40,15%, който не надхвърля максимално допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК
- пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Този размер обаче не
отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се
включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка по чл. 3, ал. 2, която е повече от половината заемна сума,
несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва
да бъде включена в ГПР по кредита, като същата е била изначално известна на
кредитора. Тя е част от съдържанието на договора, в който е инкорпориран
погасителен план, включващ и плащането на неустойката на падежите на месечните
вноски. Тази сума попада в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която
изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в ГПР се включват всички
такси и разходи, свързани с договора за кредит. Стойността й, която е изначално
начислена още при подписване на договора и е част от погасителния план, трябва да
бъде включена при определяне на годишния процент на разходите в договора за
кредит. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на
възнаградителната лихва. При включването на тази сума в ГПР, което е абсолютно
необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК, е очевидно и без да са
необходими специални знания, че ГПР надвишава значително максимално допустимия
по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България – чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според експертното заключение, с нейното включва
реалният ГПР възлиза на 176,67%.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува
буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а
нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
3
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта
за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Отделно от това, в договора липсва каквото
и да било разяснение как е формиран ГПР – същият е посочен само като числово
изражение, без описване на компонентите, които го изграждат, и тяхната тежест.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по
дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения
характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото
му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати
разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален
характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от
същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на
националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на
държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да
бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира
реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на
пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав,
включването на клауза за неустойка при неизпълнение на несъществени задължения,
представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от
договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело №
C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за
всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав приема договорът за
кредит за недействителен съгласно чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи
лихва или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания,
които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта
е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение
4
между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради
което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, както и други разходи
по кредита като такси, неустойки и др. под.
Според Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV
г. о и Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и др.,
при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит по
предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на
дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи, на осн. чл. 23
ЗПК, дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до
размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като
не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на
извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД.
Предвид че по делото не се доказва плащане от страна на ответника, следва да
се приеме, че същият дължи чистата стойност по договора, възлизаща на 1000лв.
Както бе посочено, не следва да бъде присъждана в полза на ищеца възнаградителна и
законна лихва за забава върху главницата с оглед нормата на чл. 23 ЗПК. В този
смисъл е и практиката на ВКС – Решение № 129/30.07.2024г. по т. д. № 630/2023г., I ТО
на ВКС, в което е прието, че прилагането на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД в случая не
съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в съображение 7 и 9, за
пълна хармонизация в областта на потребителските кредити, за да се осигури на
всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните
интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски.
По изложените съображения, следва да бъде уважен искът само за сумата от
1000лв., представляваща главницата (чистата стойност) по кредита.
По разноските:
Ищецът е доказал разноски в размер на 71,25лв. за заповедното производство и
28,75лв. в исковото за държавна такса, като претендира и юрк. възнаграждение за
исковото производство, което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя на 50лв.
С определение от 25.11.2025г. ищецът бе задължен да внесе депозит от 350лв. за
експертизата, което той не стори. Предвид че съдът е задължил именно него да го
направи, на основание чл. 77 ГПК същият следва да бъде осъден да го заплати в полза
на бюджета на съда и да му бъде признат като разход. От това следва, че от общия
размер на разноските – 500лв. (сборът от всички суми), следва да му се присъдят
410,47лв.
Ответникът не е доказал извършването на разноски.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР и чл.
86, ал. 1 ЗЗД от „****“ ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление:
******* срещу К. С. П., ЕГН: **********, с адрес: гр. *****, че ответникът дължи на
ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 14368/2024г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 1000,00лв.,
представляващи чистата стойност (главницата) по договор за кредит №
5
438379/19.05.2023г., като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 217,80лв., представляващи
възнаградителна лихва по договора за периода 19.05.2023г.-14.01.2024г.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК „****“ ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и
адрес на управление: ******** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
банкова сметка на Софийски районен съд сумата от 350,00лв., представляваща
възнаграждение за допуснатата и приета експертиза, за което е задължен с
определение № 47903/25.11.2024г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 К. С. П., ЕГН: **********, с адрес:
******* да заплати на „****“ ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на
управление: ******* сумата от 410,47лв. – разноски за заповедното и исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6