№ 30
гр. Велико Търново, 01.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20214000500466 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозирани въззивни жалби от М. Р. Г. и ЗАД „ОЗК –
застраховане“ срещу Решение № 104/ 04.08.2021 г. по Гр.д. № 419/ 2020 г. по описа на
ВТОС, с което съдът е осъдил застрахователя да заплати на Г. застрахователно
обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на настъпило на
29.01.2020 г. ПТП, в размер на 31 330.31 лв., ведно със законната лихва от 26.05.2020 г.
до окончателното изплащане, и е отхвърлил исковата претенция за разликата над този
размер до пълния претендиран такъв от 70 000 лв. като погасен чрез плащане за сумата
8 669.69 лв. и неоснователен и недоказан за останалата част, както и за лихвата върху
обезщетението за периода от 26.02.2020 г. до 25.05.2020 г.
Жалбоподателят М. Р. Г. обжалва решението в частта, с която са отхвърлени
претенциите му за обезщетение до претендирания размер и за лихва върху
обезщетението за периода от 26.02.2020 г. до 25.05.2020 г. Счита решението в тази му
част за неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в явно
противоречие с практиката на ВКС и съдилищата относно критериите за определяне на
справедлив размер на обезщетението. Съдът определил занижено обезщетение в
размер на 40 000 лв., като не изследвал задълбочено всички факти и обстоятелства,
1
относими към преценката за определянето му, не отчел високия социален статус и
позиция на пострадалия в обществен и професионален план, във връзка с които
интензитета на претърпените болки и страдания бил завишен в значителна степен,
защото проблемите в походката му възпрепятствали работния му процес и щели да
доведат до уронване на престижа и авторитета му. Съдът не отдал необходимото
значение на обстоятелството, че чувството на непълноценност, изпитвано от ищеца, е
било много по-интензивно поради това, че не е могъл да се включи в отглеждането на
родилото му се три месеца преди ПТП дете, не съобразил лимитите на
застрахователните обезщетения. Моли решението в обжалваната му част да бъде
отменено и съдът да уважи изцяло исковата му претенция, като му присъди
допълнително още 30 000 лв. По отношение на лихвата излага оплаквания за
неправилно приложение от съда на материалния закон и подробни съображения, че
същата е дължима за забава на деликвента, считано от датата на уведомяване на
застрахователя за настъпилото застрахователно събитие. Моли да му бъде присъдена и
законната лихва върху сбора от размера на обезщетението и лихвата, считано от
22.03.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, която лихва застрахователят
дължал за собствената си забава на основание чл.497, ал.1, т.1 КЗ. Процесуалният му
представител претендира присъждането на адвокатско възнаграждение на основание
чл.38 ал.2 ЗАдв.
Жалбоподателят ЗАД „ОЗК – застраховане“ обжалва решението в осъдителната
му част. Счита решението в тази му част за неправилно, необосновано и несъобразено
със събраните по делото доказателства. Според жалбоподателя безспорно е установено
съпричиняването от пострадалия на вредоносния резултат поради непоставен
обезопасителен колан, наличието на който е щяло да препятства тялото му да се движи
свободно из купето на процесното МПС. Приетите експертизи не установявали Г. да е
бил с поставен правилно колан и да са налице характерните наранявания в резултат от
използването на такъв. Това налагало редуциране на размера на дължимото
обезщетение, което поначало съдът не определил при съобразяване на всички
относими към размера му обстоятелства. Следвало да се отчете, че възстановяването на
ищеца е в степен, която му позволява да води пълноценен живот и същият не страда от
посттравматично стресово разстройство. Моли решението в обжалваната му част да
бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът да бъде изцяло отхвърлен.
Претендира разноски.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК и двете страни са подали отговори на въззивната
жалба на насрещната страна, в които заемат становища за неоснователността на
насрещната жалба и молят същата да бъде оставена без уважение.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и
2
следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от
ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост. Решението на ВТОС в частта, с която е отхвърлена
претенцията на Г. за обезщетение за разликата над 31 330.31 лв. до 40 000 лв. – за
сумата 8 669.69 лв. – като погасена чрез плащане, е влязло в сила поради
необжалването му.
Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбите, намира следното:
Чрез събраните пред първоинстанционния съд доказателства – писмени
документи, експертизи и свидетелски показания – по делото са безспорно установени
като обективни факти от действителността релевантните за спора обстоятелства,
изложени в исковата молба. Страните не спорят по изяснената от ВТОС фактическа
обстановка, която е следната: На 29.01.2020 г. около 9.40 ч. на пътя гр.Стражица –
с.Николаево е настъпило ПТП между товарен автомобил Ивеко, управляван от Н. Е.
Н., и лек автомобил Крайслер Вояджър, управляван от П. Б. П.. Приетата по делото
автотехническа експертиза относно механизма на ПТП е дала заключение, че причина
за настъпването му е управлението на товарния автомобил със скорост, надвишаваща
критичната при конкретните пътни условия за преодоляване на кривата на завоя, което
е довело до навлизането му в насрещната лента за движение и до сблъсък с движещия
се правомерно в нея лек автомобил. Водачът на последния не е имал техническа
възможност да предотврати удара. При инцидента е пострадал пътникът на предна
дясна седалка в лекия автомобил М. Р. Г.. Товарният автомобил е имал валидна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена със ЗАД „ОЗК –
застраховане“, пред което дружество пострадалият е заявил претенция за определяне и
изплащане на обезщетение на 25.02.2020 г. Застрахователят е изискал от него да
представи документи от образуваното ДП – писмо на л.27 от делото и на 27.04.2020 г.
такива са представени – известие за доставяне на л.31 от делото. Последвал е отказ от
изплащане, но в хода на първоинстанционното производство застрахователят е
заплатил сумата 11 066.67 лв., с част от която погасил изцяло претендираните от
пострадалия имуществени вреди и със сумата 8 669.69 лв. е покрил претърпените
неимуществени вреди.
ВТАС напълно споделя формираните въз основа на изяснената фактическа
обстановка правни изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявения
3
иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, поради което на основание чл.272 ГПК
препраща към изложените в тази насока мотиви. Доказани са изискуемите от закона
предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на
вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП – налице е виновно
противоправно поведение на водач на МПС, чиято отговорност е предмет на валидно
застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, вследствие на това
поведение са причинени вреди на ищеца и при наличието на застрахователно събитие
по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ застрахователят следва да заплати застрахователно
обезщетение. Застрахователят не е упражнил правото си да обжалва решението във
връзка с така формирания извод, при което страните са преустановили спора по този
материалноправен въпрос, а пред настоящата инстанция спорът е сведен до
справедливия размер на обезщетението и основателността на наведеното от ответника
възражение за съпричиняване.
За да определи справедливия размер на обезщетението, съобразно указанията,
дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС, въз
основа на събраните писмени и гласни доказателства и при кредитиране заключенията
на вещите лица по приетите съдебно-медицинска и комплексна съдебно психиатрична
и психологическа експертизи, съдът в настоящия казус отчете следните фактори:
На ищеца, който към датата на ПТП е на 37 г., са причинени две сериозни
травми, представляващи средни телесни повреди по смисъла на чл.129 ал.2 НК –
закрито многофрагментно счупване на ляв ацетабулум на тазовата кост без луксация в
ставата и закрито счупване на капачката на коляното на левия крак. Той е приет в
болница в гр. В. Търново, откъдето е транспортиран в болницата в гр. Плевен и във
връзка с фрактурата на капачката крайникът му е обездвижен с тутурна шина, а във
връзка с травмата на тазовата кост на 04.02.2020 г. е претърпял оперативна
интервенция при спинална упойка за открито наместване и вътрешна фиксация с
метална остеосинтеза. Проведено му е и медикаментозно лечение. Болничният му
престой е 9 дни – от 29.01. до 07.02.2020 г. и видно от епикризата е изписан с
подобрение, в добро общо и локално състояние, без усложнения, с добре зарастваща
оперативна рана, при липса на медицински риск въз основа на диагнозата и липса на
значими субективни оплаквания, с препоръки за придвижване с помощни средства и
провеждане курс на физиотерапия – л.126 от делото. В периода 05.03. – 12.03.2020 г. е
провел рехабилитация в болнично заведение и съгласно епикризата при изписването
му е с редуциран болков синдром, увеличен обем на движенията и тонизирана
мускулатура. Относно периода на възстановяване вещото лице сочи, че при
получените счупвания той е около 7 м., като през първите два търпените болки са със
значителен интензитет и налагат прием на обезболяващи, в каквато насока са и
показанията на съжителката му св. Д. Д., но постепенно намаляват и затихват при
4
покой. Извършената му оперативна интервенция е непосредствено след ПТП, в
периода на търпене на най-силни болки. При ищеца възстановяването е протекло без
усложнения и в рамките на обичайния период, което се установява от събраните гласни
доказателства, които съдът кредитира като отразяващи непосредствени наблюдения на
свидетелите – през първия месец е бил на легло, след което е започнала физиотерапия
и раздвижване, около три месеца се е придвижвал с патерици, 6 м. след инцидента се е
върнал на работа. При извършения от вещото лице преглед на пострадалия на
08.01.2021 г. – година след ПТП – е установено, че състоянието му е добро с наличие
на остатъчен поносим болков синдром при физическо и статично натоварване и при
клек, който ще остане за в бъдеще, и леко ограничен обем на свиване в лявата
тазообедрена става поради наличието на остеосинтезата – 10 %, което обаче не се
отразява на възможността му да води пълноценен живот, включително не би следвало
да му създава затруднения в походката. Възрастта на ищеца безспорно се отразява на
по-добрата способност на организма за възстановяване отколкото при по-възрастни
хора с подобни травми. Причиненото на ищеца травматично увреждане е наложило е
продължителен период първоначално на пълно обездвижване /около месец и
половина/, а след това на затрудненията в движението на снагата му /около 5 месеца/ и
съответно това е довело до съществено влошаване на качеството му на живот, защото в
началото ежедневието му е било невъзможно без постоянна чужда помощ за
задоволяване на най-екзистенциални нужди, а през целия възстановителен период е
бил препятстван да упражнява професията си, лишен от възможността да спортува и да
полага лични грижи за отглеждането на новороденото си дете и за семейството си.
Претърпеният инцидент и последиците от него за физическото здраве на ищеца
според заключението на комплексната психиатрична и психологична експертиза са
стресогенно събитие с голяма значимост за него. Това е обяснимо от една страна с
оглед обстоятелството, че в професионален план за ищеца като служител на дирекция
«Пожарна безопасност и защита на населението» е от изключителна важност да е
физически здрав и в отлична форма, а от друга, поради отговорностите като баща на
новородено, който не само е поставен в невъзможност да подпомага другия родител в
грижите за бебето и за домакинстовото, включително и финансово, но самият той става
бреме за него поради собствената си нужда от обгрижване. При конкретно
установената житейска ситуация, сериозното негативно отражение на ПТП върху
емоционалната сфера на ищеца, което се потвърждава от събраните гласни
доказателства, е напълно закономерно. Нормално е през първите няколко месеца след
катастрофата ищецът да се е чувствал безпомощен, безполезен, да е изпитвал
самосъжаление и чувство за малоценност, неудобство да бъде обслужван от друг за
елементарни хигиенно - битови нужди и да бъде в тежест, притеснения за
възстановяването си, както и за известен период – страх от придвижване с автомобил.
В с.з. на 20.01.2021 г. св. Д. Д. излага, че са посещавали три пъти психолог, който
5
казал, че трябва да мине време и да му дадат шанс да се отърси от случилото се.
Вещите лица са констатирали краткотрайно състояние на остра стресова реакция и
последващо състояние на разстройство в адаптацията – протрахирано депресивна
реакция, която възниква в периода на адаптация към последиците от стресогенното
събитие. Сочат, че към датата на изследване на ищеца на 10.02.2021 г. се установява
остатъчен депресивитет, но няма данни той да е приемал медикаменти във връзка с
психическото си състояние. Такива липсват и за последващия период – до
приключване на устните състезания пред ВТАС. Съдът приема, че психо-
емоционалната сфера на ищеца е засегната от ПТП в по-голяма степен отколкото
обичайно се наблюдава при подобни стресогенни събития, но същевременно отчита, че
професията на ищеца не предполага той да е човек с лабилна психика, а напротив, при
което е логично да се приеме, че повече от две години след случилото се и при липсата
на значими остатъчни последици от травмата в личен и професионален план той следва
да я е преработил. Не са ангажирани доказателства, обуславящи друг извод.
Показанията на разпитаните свидетели, че той бил силно притеснен, затворил се,
общуването с него станало трудно, не искал да се чува и вижда с приятели и да излиза,
разкриват техни възприятия от началния период на възстановяването му – до 4-5 м.
след излизането му от болницата, за който период вещите лица са диагностицирали
описаните от тях състояния. Относно притесненията му, твърдяни от св. Д., от бъдеща
оперативна интервенция за смяна на тазобедрената става, при определяне размера на
обезщетението съдът не може да оценява болки, страдания, дискомфорт и медицински
интервенции, които ищецът не е претърпял към датата на приключване на устните
състезания. Към релевантния момент металната остеосинтеза, поставена на ищеца, не е
отстранена, нито му е сложена изкуствена става, които интервенции дори и да са
неминуемо предстоящи, за което по делото липсват данни, няма как да бъдат
съобразени от съда. Те, доколкото са пряко обусловени от претърпяното ПТП, биха
били основание за нов иск, основан на търпените вследствие на тях нови болки,
страдания, негативни изживявания, ограничения, възстановителен период и пр., както
и на направените във връзка с тях разходи, съставляващи имуществена вреда.
Съобразявайки всички тези обстоятелства, въззивната инстанция не споделя
формирания от първоинстанционния съд правен извод, че обезщетение в размер на 40
000 лв. е годно да репарира претърпените от Г. неимуществени вреди, при което е
основателно оплакването на жалбоподателя – ищец за неправилно приложение на
разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като не са отчетени в достатъчна степен видът и характерът
на претърпените болки, страдания и негативни емоции в резултат на процесното ПТП.
Според настоящия съд справедливото обезщетение в настоящия казус възлиза на
60 000 лв. Този размер е съобразен с принципа, че обезщетението следва да служи
единствено за репариране на причинените вреди, а не да представлява средство за
повишаване на стандарта на живот на пострадалия, като за целта е взета предвид
6
икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП. Критерии за нея са
лимитите на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, минималната работна заплата
през 2020 г. – 610 лв. и средната работна заплата в страната към началото на 2020 г. по
данни на НСИ около 1320 лв. и видно е, че определеното обезщетение 100 пъти
надвишава минималната и близо 50 пъти надвишава средната заплати. При определяне
на размера съдът съобрази и съдебната практика при сходни травматични увреждания
с оперативни интервенции и поставена остеосинтеза: съдилищата са определяли
обезщетения 40 000 лв. при ПТП 2018 г. – Решение № 260095/ 05.04.2021 г. по в.т.д. №
35/2021 г. на ПАС, Решение № 260059/ 19.04.2021 г. по в.гр.д. № 515/2020 г. на ВнАС;
45 0000 лв. за ПТП 2018 г. при напълно идентични увреждания и лечение, но с много
по-сериозни остатъчни проблеми и дефицит в движенията – Решение № 89/15.07.2020
г. по в.гр.д. № 105/2020 г. на ВнАС; 50 000 лв. при фрактура само на тазобедрената
става, но с усложнения и непълно възстановяване – Решение № 921/ 30.07.2021 г. по в.
гр. д. № 3452/2020 г. на САС, Решение № 260138/ 13.05.2021 г. по в. т. д. № 120/2021 г.
на ПАС; когато наред с уврежданията, сходни с тези на ищеца, има и множество други,
което се е отразило на лечението и възстановяването: 65 000 лв. за мъж на 39 г. –
Решение № 944/ 11.08.2021 г. по в. гр. д. № 3402/2020 г. на САС; 75 000 лв. с
многофрагментно счупване и на дясна дланна кост, сменена тазова става и остатъчно
накуцване – Решение № 16/ 25.01.2021 г. по в. т. д. № 278/2020 г. на ВтАС; 80 000 лв.
за възрастни хора – Решение № 260083/ 24.03.2021 г. по в.т.д. № 752/2020 г. на ПАС,
Решение № 24/ 07.01.2021 г. по в.гр.д. № 3291/2021 г. на САС, Решение №
142/17.06.2021 г. по в. т. д. № 109/2021 г. на ВтАС.
Окончателният размер на дължимото обезщетение е обусловен от
основателността на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния
резултат от ищеца. Настоящата инстанция намира за неоснователни оплакванията на
застрахователя срещу извода на първоинстанционния съд, че пострадалият няма
принос за настъпването на вредите, с наведени доводи, че събраните по делото
доказателства установяват съпричиняване поради непоставен предпазен колан. ВТАС
изцяло споделя извода на окръжния съд и на основание чл.272 ГПК препраща към
изложените от него мотиви. Съдебната практика е категорична, че изводът за наличие
на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения,
а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на соченото основание
изисква доказвани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на
пострадалия, с които той обективно е способствал за настъпването на вредоносния
резултат, като е създал условия или е улеснил неблагоприятните последици.
Съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на него цели
намаляване на отговорността си към увреденото лице. В настоящия казус съвкупния
анализ на доказателствата не само не обуславя извод за принос на пострадалия, но и
опровергава наличието на такъв. От заключенията на приетите автотехническа и
7
съдебно-медицинска екзпертизи, допълнени от вещите лица в съдебно заседание, които
съдът кредитира като обосновани и компетентно дадени, годни въз основа на тях да
бъдат формирани крайните му изводи, се установява, че коланът е най-ефективен при
челен удар, какъвто е при процесното ПТП, като основната му функция е да фиксира
тялото към седалката и да не позволи то да отиде към стъклото, но не предпазва
крайниците, които остават свободно движещи се, поемат инерционните сили и могат да
търпят удари в купето и в частите от интериора на автомобила. В случая
травматичното увреждане е на коляното, което се намира в непосредствена близост до
вътрешните части на купето – до таблото и травмата е на левия крайник, а вещото лице
инженер сочи, че при инерционна сила на удара челно именно вляво, по купето са
получени деформации вляво. Относно възраженията на застрахователя, че по тялото на
пострадалия липсват характерни за поставен колан увреждания, вещото лице лекар
сочи, че по принцип коланът създава травматизъм при скорост 70/80 км/ч. и при
скоростта на двата автомобила при ПТП – 46 км/ч на товарния и 38 км/ч на лекия – е
напълно възможно да не се получат „коланни травми“. С оглед на тези заключения
съдът приема за недоказано ищецът да е релевирал поведение, в причинно-следствена
връзка с което да са настъпили търпените от него вреди, при което не е налице
основание за редуциране размера на застрахователното обезщетение.
Мотивиран от изложеното, съдът намира, че въззивната жалба на Г. е частично
основателна, а въззивната жалба на застрахователя – изцяло неоснователна. Решението
на ВТОС следва да бъде отменено в частта, с която съдът е отхвърлил исковата
претенция на Г. за обезщетение за сумата над 40 000 лв. до 60 000 лв. и следва да му
бъдат присъдени допълнително още 20 000 лв. В частта, с която е отхвърлен искът на
Г. за присъждане на обезщетение над 60 000 лв. до претендираното в размер на 70 000
лв. решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Въззивната жалба на Г. е основателна в частта за началния момент на дължимост
на лихвата за забава върху присъденото обезщетение. Незаконосъобразно
първоинстанционният съд приема, че не се дължи лихва до изтичане на тримесечния
срок по чл.497 ал.1.т.2 вр. чл.496 ал.1 КЗ. Действително застрахователят изпада в
забава, ако не определи и изплати обезщетение на пострадалия до изтичане на
сроковете по чл.497 ал.1 КТ, но освен за собствената си забава, на основание чл.429
ал.3 КЗ вр. чл.493 ал.1 т.5 КЗ и чл.429 ал.2 т.2 КЗ той дължи лихва и за забава на
деликвента. Съгласно цитираните норми застрахователят покрива дължимата на
увредения лихва за забава на застрахования деликвент, отговорността на който пряко
обуславя отговорността на застрахователя. Тази лихва е дължима не от датата на
непозволеното увреждане, както предвижда общата разпоредба на чл.84 ал.3 ЗЗД, а
считано от по-ранната от двете дати на уведомяване на застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие – от самия застрахован или от пострадалия и само доколкото
не надхвърля застрахователния лимит. Отделно на основание чл.497 ал.1 КЗ
8
застрахователят носи отговорност и за собствената си забава да определи и изплати
обезщетение, като такава се дължи от по-ранната от двете дати – изтичането на срок от
15 работни дни от представянето на всички доказателства, ако такива са изискани
съгласно чл.106 ал.3 КЗ, или изтичането на определения в чл.496 ал.1 КЗ максимален
срок от 3-месеца за окончателно произнасяне по претенцията на увреденото лице. В
този смисъл са Решение № 167/ 30.01.2020 г. по т.д. № 2273/ 2018 г. II т.о. на ВКС и
Решение № 128/ 04.02.2020 г. по т.д. № 2466/ 2018 г. I т.о. на ВКС, цитирано и от
жалбоподателя Г.. Разграничението има съществено значение при предявен регресен
иск от застрахователя спрямо деликвента, защото застрахователят не може с основание
да претендира от деликвента връщане на платеното на увреденото лице в резултат на
собствената му забава. Отнесено към настоящия казус, изложеното означава, че за
времето от 25.02.2020 г. /уведомяването на застрахователя от пострадалия/ до
20.05.2020 г. /когато изтичат 15 работни дни от представянето от пострадалия с молба,
получена на 27.04.2020 г., на изискани от застрахователя документи/, застрахователят
дължи лихва за забава на деликвента, а за времето от 21.05.2020 г. до окончателното
изплащане той дължи лихва за собствената си забава върху дължимото
застрахователно обезщетение. ВТОС е отхвърлил иска за лихва върху присъденото
обезщетение за периода от 26.02.2020 г. до 25.05.2020 г. и в тази му част решението е
неправилно и следва да бъде отменено, като бъде осъден застрахователят да заплати
лихва върху сумата 31 330.31 лв. и за периода от 26.02.2020 г. до 25.05.2020 г. В
исковата си молба и във въззивната жалба Г. неоснователно претендира да му се
присъди лихва за забава на деликвента от уведомяването на застрахователя до
окончателното изплащане и едновременно с това да му се присъди и лихва за забава на
застрахователя от изпадането му в забава до окончателното изплащане. При
възприемане на това негово виждане би се дължала два пъти лихва върху едно и също
вземане. По изложените съображения относно лихвата за забава допълнителното
определено от ВТАС обезщетение от 20 000 лв. следва да бъде присъдено със
законната лихва върху него, считано от 25.02.2020 г. до окончателното изплащане.
По разноските: При този изход на делото на основание чл.38 ал.2 ГПК на
процесуалния представител на жалбоподателя адв. Г. Р. следва да се присъди
допълнително адвокатско възнаграждение за производството пред ВТОС и адвокатско
възнаграждение за производството пред ВТАС за защита и процесуално
представителство по подадената от него въззивна жалба съразмерно на уважената й
част и за осъществената защита срещу въззивната жалба на насрещната страна /той е
представил отговор на същата и изрично е направил искане да му бъде присъдено
възнаграждение/. Съразмерно на уважената част от иска за първоинстанционното
производство се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 2 396.57 лв. с ДДС и
след приспадане на присъденото от ВТОС 1 469.91 лв. остава дължима сумата 926.66
лв. Съразмерно на уважената част от жалбата на Г. дължимото възнаграждение възлиза
9
на 1144 лв. с ДДС. За защита по въззивната жалба на застрахователя при обжалваем
интерес 31 330.31 лв. дължимото възнаграждение по Наредбата съгласно чл.7 ал.2 т.4
ГПК е 1 763.88 лв. с начислено ДДС. Общо застрахователят следва да бъде осъден да
заплати на адв. Р. 3 834.54 лв.
Решението на ВТОС следва да бъде отменено в частта за присъдените в полза на
застрахователя разноски над 974.82 лв. до 1952.26 лв., с оглед преизчисляването им
съобразно изхода на спора. От направените пред ВТОС разноски в размер на 3655 лв.
съразмерно на отхвърлената част от иска – 18 669.69 лв. на застрахователя следва да се
присъдят 974.82 лв. За въззивното производство пред ВТАС на застрахователя не
следва да се присъждат разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита
срещу насрещната въззивна жалба съразмерно на отхвърлената й част, тъй като по
делото липсва договор за правна защита, от който да се установят уговорките между
клиент и адвокат – дали договореното адвокатско възнаграждение е само за защита по
собствената въззивна жалба или и за защита срещу жалбата на насрещната страна.
Видно от посоченото в представената фактура основание на сделката, за която е
начислена сумата, тя е само за изготвяне на въззивна жалба и процесуално
представителство, а не е за изготвяне и на отговор на въззивна жалба.
ЗАД „ОЗК – застраховане“ следва да заплати държавна такса върху уважения
иск в размер на 1 200 лв., от която 800 лв. е допълнително дължимата такса за
първоинстанционното производство и 400 лв. – за производството пред ВТАС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 104/ 04.08.2021 г. по Гр.д. № 419/ 2020 г. по описа на ВТОС
в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Р. Г. против ЗАД „ОЗК –
застраховане“ иск за обезщетение за претърпени в резултат на ПТП на 29.01.2020 г.
неимуществени вреди за разликата над 40 000 лв. до 60 000 лв., в частта, с която е
отхвърлен искът за лихва за забава за периода от 26.02.2020 г. до 25.05.2020 г. върху
присъденото му обезщетение в размер от 31 330.31 лв., както и в частта за
разноските, с която М. Р. Г. е осъден да заплати на застрахователя разноски
съразмерно на отхвърлената част от иска над 974.82 лв. до 1952.26 лв., вместо което
ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК – застраховане“ ЕИК ********* да заплати на М. Р. Г. с
ЕГН **********, сумата 20 000 /двадесет хиляди/ лв. - разликата над 40 000 лв. до
60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него в резултат на ПТП на
29.01.2020 г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху него, считано от
25.02.2020 г. до окончателното изплащане.
10
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК – застраховане“ ЕИК ********* да заплати на М. Р. Г.
лихва за забава за периода от 26.02.2020 г. до 25.05.2020 г. върху присъденото му
обезщетение в размер от 31 330.31 лв. за претърпени в резултат на ПТП на 29.01.2020 г.
неимуществени вреди.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 104/ 04.08.2021 г. по Гр.д. № 419/ 2020 г. по описа
на ВТОС в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК – застраховане“ ЕИК ********* да заплати на адв. Г. Г. Р.
на основание чл.38 ал.2 ЗАдв., за осъществените от него защита и процесуално
представителство на М. Р. Г. по В.гр.д. № 466/ 2021 г. по описа на ВТАС, адвокатско
възнаграждение в размер на 3 834.54 лв. /три хиляди осемстотин тридесет и четири
лв. и 54 ст./.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК – застраховане“ ЕИК ********* да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на ВТАС сумата 1 200 /хиляда и двеста/ лв.–
държавна такса върху уважения иск.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок,
считано от връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11