Р Е Ш Е Н И Е
гр. Своге, 17.05.2024 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Свогенският районен съд, втори състав, в публичното
съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година,
в състав:
Председател: Андрей
Чекунов
при секретаря Ирена Никифорова, като
разгледа докладваното от съдия Чекунов гражданско дело № 660/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от
„Мъни Лийз“ ЕАД (предишно наименование „Евролийз Ауто“ ЕАД), ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, чрез пълномощник на законния
представител към датата на исковата молба И. Е. П., срещу Ц.К.Л., ЕГН **********, с адрес: ***.
Предявен е положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК), вр. с чл. 342, ал. 2 и чл. 345, ал. 1 от Търговския закон ТЗ),
вр. с чл. 232, ал. 2 и чл. 79, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД).
Ищецът твърди, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 38 037,48 лева по споразумение от
24.10.2016 г., сключено между ищеца и ответника към Договор за финансов лизинг
№ 01014496/00001 от 29.08.2007 г. (стар № 01002402/001), по който лизингодател
е „***“ ЕАД, ЕИК ** – заличен търговец, считано от 06.12.2012 г.,
чийто универсален правоприемник е ищецът, а ответникът е универсален правоприемник
– наследник на К. Й. Л., ЕГН **********,
действащ като ЕТ „***“, ЕИК ** – солидарен длъжник по
договора за финансов лизинг. Последният е прекратен поради изтичане на срока,
за който е сключен на 20.08.2012 г. (уточнителна молба от 20.01.2023 г.). По
силата на споразумението ответникът безусловно признал и се съгласил, че към
момента на подписването му дължи на ищеца сума в размер на 60 110,68 лева,
представляваща задължения по и във връзка с прекратения договор за финансов
лизинг, посочен по-горе, като заплащането на сумата трябвало да стане на 60
месечни вноски до окончателното изплащане на задължението, както следва: за
първите 24 месеца месечната вноска е в размер на 500 лева, платими в срок до 20
число на текущия месец, в който е дължимо плащането; за следващите 36 месеца
месечната вноска е в размер на 1 337 лева, платими в срок до 20 число на
текущия месец, в който е дължимо плащането. Страните са се съгласили, че от
задълженията на ответника по спогодбата ще бъдат приспаднати сумите, получени
чрез принудително изпълнение върху имот, ипотекиран в полза на лизингодателя по
договора, съгласно спогодба между последния, лизингополучателя и ипотекарния
длъжник С. Р. Й., от проведеното
принудително изпълнение върху който ищецът получил впоследствие сумата от 17 358,20
лева. Твърди се още, че след подписване на споразумението ответникът изпълнявал
неточно и със закъснение поетите задължения, заплатената от него сума била в
размер на 4 715 лева, а последното плащане в размер на 500 лева било
извършено на 26.10.2018 г., след което ответникът преустановил плащанията по
спогодбата. Поради това, ищецът счита процесното споразумение за прекратено на
26.10.2018 г. (уточнителна молба от 20.01.2023 г.) по вина на ответника, с
оглед уговореното в т. 4 от споразумението, че в случай, че ответникът не
изпълни точно поетите задължения и/или забави с повече от 15 дни плащането на
която и да е месечна вноска, ищецът ще счита процесното споразумение за
прекратено по вина на ответника, без да е необходимо нарочно изявление от
страна на ищеца и последният ще може да предприеме действия за удовлетворяване
пълния размер на вземането си чрез принудителни способи. Твърди се, че след
приспадане на сумите от 17 358,20 лева и 4 715 лева, останала за
плащане от ответника по процесното споразумение сумата от 38 037,48 лева,
за част от която, в размер на 24 000 лева, била издадена по ч.гр.д. №
484/2020 г. по описа на Районен съд Своге Заповед № 488 от 05.10.2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. С исковата молба се иска от
съда да бъде прието за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 24 000
лева, представляваща част от задължението му в размер на 38 037,48 лева по
споразумение от 24.10.2016 г., сключено между ищеца и ответника към Договор за
финансов лизинг № 01014496/00001 от 29.08.2007 г. (стар № 01002402/001), по
който лизингодател е „***“ ЕАД, ЕИК *** –
заличен търговец, считано от 06.12.2012 г., чийто универсален правоприемник е ищецът,
а ответникът е универсален правоприемник – наследник на К. Й. Л.,
ЕГН **********, действащ като ЕТ „**“, ЕИК *** –
солидарен длъжник по договора за финансов лизинг, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до изплащане на
вземането. Претендират се разноски за исковото и за заповедното производство.
С отговора ответникът, чрез
пълномощник, оспорва иска, както по основание, така и по размер. Възразява се,
че от приложените към исковата молба доказателства не може безспорно да се
установи дали сумите, които са описани, се дължат именно от ответника, като
доказателствената тежест за изложените от ищеца факти е изцяло негова. Твърди
се, че доколкото ответникът е физическо лице, същият има качеството на
потребител по смисъла Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и се ползва от
предвидената в него защитата на потребителите, във връзка с което се прави
възражение за наличието на неравноправни клаузи, както в договора за финансов
лизинг, така и в споразумението от 24.10.2016 г., като се твърди нищожност на
същите. При условията на евентуалност, ако не бъдат уважени горните възражения,
се прави възражение за изтекла погасителна давност за претендираните от
ищцовото дружество суми, с оглед разпоредбата на чл. 111, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД,
предвиждаща, че взимания за периодични плащания, каквито са процесните, се
погасяват с изтичане на тригодишна давност.
В открито съдебно заседание и с писмени становища страните
подробно аргументират тезите си.
По делото са събрани писмени доказателства и е изслушана
съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), чието заключение съдът кредитира като
логично и безпротиворечиво.
Свогенският районен съд, втори състав, вземайки предвид
постъпилата искова молба и писмения отговор, като обсъди становищата и доводите
на страните и съобразявайки приетите по делото доказателства по реда на чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч.гр.д. № 484/2020 г. по описа на Районен съд Своге, се установява,
че въз основа на подадено от „***“ ЕАД (понастоящем „**“ ЕАД) заявление е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 488 от 05.10.2020 г., с която е
разпоредено длъжникът Ц.К.Л. да заплати на заявителя сумата от 24 000 лева – главница, представляваща част от
дължима сума по споразумение от 24.10.2016 г., сключено между „***“ ЕАД – лизингодател по договор за финансов лизинг № 01014496/00001 от
29.08.2007 г. (стар № 01002402/001) и Ц.К.Л. – универсален наследник на К. Й. Л., ЕГН **********, действащ като ЕТ „***“, ЕИК *** – солидарен длъжник по
договора за финансов лизинг, като общата сума на задължението по споразумението
от 24.10.2016 г. е в размер на 38 037,48 лева, ведно със законна лихва
върху главницата, считано от 29.07.2020 г. до изплащане на вземането, както и
сумата 480 лева разноски по делото за заплатена държавна
такса.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е оспорил
заповедта за изпълнение. Заповедта е връчена на длъжника на 07.10.2020 г., а възражението
на ответника е подадено на 28.10.2020 г. Поради това, с определение от 28.10.2020
г., заповедният съд е указал на заявителя възможността в едномесечен срок от
съобщението да предяви иск за установяване на вземането си, като довнесе
дължимата държавна такса. Съобщението с указания за възможността за предявяване
на установителен иск е получено от ищеца на 30.11.2020 г., като ищецът е
упражнил правото си на иск и в рамките на законоустановения едномесечен срок е
предявил настоящия иск за установяване на вземането си със сила на пресъдено
нещо.
Видно от представените по делото писмени доказателства
между ищеца и ответника е сключено споразумение от 24.10.2016 г. към
Договор за финансов лизинг № 01014496/00001 от 29.08.2007 г. (стар №
01002402/001), по който лизингодател е „**“ ЕАД, ЕИК ** – заличен търговец, считано от 06.12.2012 г., чийто
универсален правоприемник е ищецът, а ответникът е един от двамата универсални правоприемници
(един от двамата наследници) на К. Й. Л., ЕГН **********,
действащ като ЕТ „***“,
ЕИК *** – солидарен длъжник по договора за финансов
лизинг. Последният е прекратен поради изтичане на срока, за който е сключен на
20.08.2012 г. По силата на споразумението ответникът безусловно признал и се
съгласил, че към момента на подписването му дължи на ищеца сума в размер на 60 110,68
лева, представляваща задължения по и във връзка с прекратения договор за
финансов лизинг, посочен по-горе, като заплащането на сумата трябвало да стане
на 60 месечни вноски до окончателното изплащане на задължението, както следва: за
първите 24 месеца месечната вноска е в размер на 500 лева, платими в срок до 20
число на текущия месец, в който е дължимо плащането; за следващите 36 месеца
месечната вноска е в размер на 1 337 лева, платими в срок до 20 число на
текущия месец, в който е дължимо плащането. Страните са се съгласили, че от
задълженията на ответника по спогодбата ще бъдат приспаднати сумите, получени
чрез принудително изпълнение върху имот, ипотекиран в полза на лизингодателя по
договора, съгласно спогодба между последния, лизингополучателя и ипотекарния
длъжник С.Р.Й.
Представените от ищеца и приети по делото документи са
подписани от посочените в тях лица, като формалната доказателствена сила на
положените подписи не е оспорвана.
Видно от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, прието от съда като обективно, всестранно и пълно, по данни от
системата на ищеца, ответникът е извършил плащания по споразумението в общ
размер 4 715 лева, а последното плащане в размер на 500 лева е било извършено
на 26.10.2018 г., след което ответникът преустановил плащанията по същото. В
електронната система на ищеца било отразено и приспадане от първоначално
дължимата сума от 60 110,68 лева на сумата от 17 358,20 лева,
получена от ищцовото дружество от проведено принудително изпълнение, съгласно
предвиденото в т. 5 от споразумението. Остатъкът от задължението по
споразумението е в размер на 38 037,48 лева.
Процесното споразумение е прекратено на основание
уговореното в т. 4 от споразумението, тъй като ответникът е забавил с повече от
15 дни плащането на дължима по същото месечна вноска.
Така изложената фактическа обстановка съдът
приема за установена по делото въз основа на събраните по същото писмени
доказателства и заключение на съдебно-счетоводната експертиза, които са напълно
непротиворечиви и взаимно се допълват.
При така установеното от фактическа страна,
съдът намира от правна страна следното:
За да се уважи предявеният иск, то ищецът
следва да докаже фактите, които сочи да обуславят исковата му претенция в т.ч.:
съществуването на вземанията, размера им и тяхната изискуемост; наличието на
сключен валиден договор с изложеното в исковата молба съдържание (договор за
финансов лизинг от 28.09.2007 г. и споразумение от 24.10.2016 г., имащо
характера на договор за спогодба); изпълнение на задължението на праводателя си
по договора за финансов лизинг да предаде лизинговата вещ на лизингополучателя
по него; уговорения начин за плащане на уговорените дължими вноски и техния падеж.
От приетите по делото писмени доказателства и
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява,
че между ищеца и ответника е сключено споразумение от 24.10.2016 г. към
Договор за финансов лизинг № 01014496/00001 от 29.08.2007 г. (стар №
01002402/001), по който лизингодател е „***“ ЕАД, ЕИК *** – заличен търговец, считано от 06.12.2012 г., чийто
универсален правоприемник е ищецът, а ответникът е един от двамата универсални правоприемници
(един от двамата наследници) на К. Й. Л., ЕГН **********,
действащ като ЕТ „***“,
ЕИК *** – солидарен длъжник по договора за финансов
лизинг. Последният е прекратен поради изтичане на срока, за който е сключен на
20.08.2012 г., доколкото липсват данни по делото за упражняване на правото за
прекратяване на договора, от която и да било от страните по него.
Въпреки разпределената му доказателствена
тежест с проекта за доклад по делото, обявен за окончателен с протоколно
определение от 02.10.2023 г., ищецът не доказа изпълнението на задължението на
лизингодателя по договора за финансов лизинг да предаде лизинговата вещ на
лизингополучателя по него. По този начин не е доказана и дължимостта на
лизинговите вноски от лизингополучателя, а оттук и от ответника по делото,
доколкото принцип при двустранните договори е взаимната обусловеност на
насрещните задължения, които са генетично и функционално обвързани, а изпълнението
само на едното от задълженията би нарушило еквивалентността им. Действително по
делото лисва ясно формулирано възражение в тази насока от страна на ответника,
но същият по време на цялото съдебно производство се домогваше да докаже, че
лизинговата вещ се намира при лизингодателя, като многократно заяви, че на него
не му е предоставяно лизинговото имущество, не разполага с никакви документи,
свързани с управлението или със собствеността му, като същото никога не се е
намирало в неговата фактическа власт и не носи доказателствената тежест за
установяване на факти, от които права черпи ищецът. В този смисъл са и
съображенията, развити от пълномощника му в писмените бележки по делото (стр.
посл.). В тази връзка, не може да не бъде взето предвид, че ответникът е един
от наследниците на солидарен длъжник по договора за лизинг, а не
лизингополучател, поради което не може да се очаква същият да разполага с
приемо-предавателния протокол за предаване от лизингодателя и приемане от
лизингополучателя на лизинговата вещ. Същият би следвало да се намира у ищеца,
но въпреки дадените на последния указания, че по делото са представени
единствено договорът за финансов лизинг и погасителният план към него, но не и
останалите документи, които са неделима част от договора за финансов лизинг,
доказателства за предаване на лизинговата вещ от лизингодателя на лизингополучателя
липсват по делото – факт изрично възложен в доказателствената тежест на ищеца с
доклада по делото. В Решение № 128 от 25.02.2015 г. по т.д. № 2611/2013 г. на II т.о. на ВКС (както и в цитираната в същото
практика на ВКС) е прието, че дори неподаването на отговор на исковата молба в
срока по чл. 131 от ГПК, респ. чл. 367, ал. 1 от ГПК, само по себе си не прави
иска основателен, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154,
ал. 1 от ГПК. По argumentum a fortiori липсата изобщо на възражение или както е
в случая – наличието единствено на наведени от ответника доводи, изключващи
осъществяването на правопораждащите претендираното от ищеца право факти, без да
е формулирано ясно и изрично възражение, също не освобождава ищеца от
доказателствената му тежест по отношение на тези факт. Изрично в този смисъл е
Определение № 730 от 31.12.2020 г. по т.д. № 1736/2020 г. на II т.о. на ВКС. В същото е прието, че правилото
за разпределение на доказателствената тежест, установено с чл. 154, ал. 1 от ГПК
означава, че ищецът всякога, освен при изрично признание от страна на ответника
на иска или на заявените с исковата молба факти, е длъжен да докаже фактите, на
които се основава исковата му претенция, т.е. фактите визирани в хипотезиса на
правната норма, от които се извежда правото, по повод на което търси правна
защита (правопроизводящите факти) – елементи от фактическия състав на правната
норма, която следва да се приложи. Затова дори в хипотезата, когато ответникът
било просто отрича твърдяното с исковата молба, било не взема становище по
иска, ищецът е длъжен да докаже фактите, от които произтича правото, по повод
на което той търси защита, ако иска да не бъде отхвърлена исковата му
претенция.
Настоящият съдебен състав намира, че по делото
липсва признание на иска от страна на ответника, липсва съдебно признаване на
коментирания правопораждащ правото на ищеца факт, а в сключеното между страните
по делото споразумение от 24.10.2016 г. се съдържа единствено извънсъдебно признание
от страна на ответника на задълженията по договора за финансов лизинг с предмет,
описаната в същото лизингова вещ, с оглед на тяхното разсрочване, но липсва
дори извънсъдебно признание за предаване и приемане на лизинговата вещ, като
наред с това, подобно признание следва да се преценява с оглед на останалите
доказателства по делото.
Във връзка с последното е показателно, че с
процесното споразумение ответникът е признал дължимостта изцяло на сумите по
договора за финансов лизинг, в качеството му на наследник на солидарния длъжник
по договора. Но от приетото по делото удостоверение за наследници е видно, че
ответникът е един от синовете на починалия на ** г. К. Л. При това
положение, на това самостоятелно основание, ответникът, единствено с оглед
настъпилото наследствено правоприемство между него и баща му – принципно не би
могъл да отговаря изцяло за задълженията по договора за финансов лизинг, по
който баща му е бил солидарен длъжник, а само за половината от същите. По
делото не се твърди, а и липсва задължителното изрично изявление на ответника в
процесното споразумение, че встъпва в чужди задължения, за да може изобщо от
него да се претендира цялостното им погасяване.
Независимо от горното и въпреки че настоящият
съдебен състав приема, че признанието на задължението, направено със
споразумението не може да се тълкува като имплицитно признание за осъществено предаване
на лизинговата вещ от лизингодателя на лизингополучателя по договора за
финансов лизинг, за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори да се приеме
обратното, предявеният в настоящото производство иск не би могъл да бъде
уважен, с оглед направеното от ответника възражение за погасяване по давност на
претендираните вземания, което би било основателно. Договорът за финансов
лизинг от 29.08.2007 г. е прекратен поради изтичане на срока, за който е
сключен – на 20.08.2012 г. Задължението за плащане на всяка една от лизинговите
вноски се погасява с изтичането на тригодишна давност от падежа на съответната
вноска, съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, доколкото се касае за периодични
плащания. Падежът за плащане на последната лизингова вноска по договора за
финансов лизинг е настъпил на 20.08.2012 г., като от страна на ищеца не се
твърди нито един факт, който да води до прекъсване течението на давностния срок
по отношение на задълженията за плащане на отделните лизингови вноски, настъпил
преди 20.08.2015 г. Нещо повече – ищецът не представи заверен препис от
изпълнителния лист, въз основа на който е извършена публична продан на имот с
идентификатор ***, с
отбелязване на извършените погасявания, за което е задължен, на основание чл.
190, ал. 1 от ГПК, с протоколно определение от 06.02.2024 г., като по този
начин възпрепятства събирането на доказателства за относими по делото факти. Доколкото
признанието, направено след изтичане на погасителната давност, не прекъсва
теченето й (Решение № 65 от 03.06.2011 г. по т.д. № 600/ 2010 г. на I т.о. на
ВКС, Решение № 126 от 17.05.2017 г. по гр.д. № 3883/2016 г. на IV г.о. на ВКС и др.), направеното едва на 24.10.2016 г. с
процесното споразумение извънсъдебно признание на вземанията по договора за
финансов лизинг не поставя началото на нов давностен срок и не представлява
пречка за позоваване на изтеклата погасителна давност в настоящото
производство.
С оглед изложеното, предявеният иск следва да бъде
отхвърлен изцяло като неоснователен.
По разноските:
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът дължи на ответника направените по делото разноски в общ размер 650
лева – платено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран и на основание чл. 12 и чл. 235 от ГПК,
съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска,
предявен от „Мъни Лийз“ ЕАД (предишно наименование „Евролийз Ауто“ ЕАД), ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“
№ 4, ет. 6, представлявано от законните представители Б. Г. Т., Р. Й. Д. и М. Х. Ш., за признаване за
установено по отношение на Ц.К.Л., ЕГН **********,
с адрес: ***, че същият дължи на „Мъни
Лийз“ ЕАД (предишно наименование „Евролийз Ауто“ ЕАД) сумата, за която е издадена Заповед № 488 от 05.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 484/2020 г. на Районен съд Своге, а именно: сумата
от 24 000 лева – главница, представляваща част от дължима сума в
размер на 38 037,48 лева по споразумение от 24.10.2016 г., сключено между „Мъни
Лийз“ ЕАД (предишно наименование „Евролийз Ауто“ ЕАД) – лизингодател по договор
за финансов лизинг № *** от
29.08.2007 г. (стар № ***) и Ц.К.Л.
– универсален правоприемник – наследник на К. Й. Л., ЕГН **********,
действащ като ЕТ „***“,
ЕИК *** – солидарен длъжник по договора за финансов
лизинг, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 29.07.2020 г. до
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, „Мъни Лийз“ ЕАД (предишно наименование „Евролийз
Ауто“ ЕАД), ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, представлявано от законните представители
Б. Г. Т., Р. Й. Д. и М. Х. Ш., да
заплати на Ц.К.Л., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата 650
лева, представляваща направени разноски по гр.д. № 660/2020 г.
по описа на Районен съд Своге.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните. Жалбата се подава чрез Свогенския районен съд.
След влизане в сила на
решението, препис от него да се приложи по ч.гр.д. № 484/2020 г. на Районен съд
Своге.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :