Решение по дело №384/2024 на Административен съд - Монтана

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/. Производството е по реда на чл.208 АПК във връзка с чл.63в ЗАНН.

Обжалва се решение № 144/17.07.2024, постановено по АНД № 550/2024 г. по описа на Районен съд Монтана, е отменено НП № 12-2400053/16.04.2024 г. на директора на дирекция Инспекция по труда Монтана, с което на „Сима“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: [населено място], Младост 2, [улица], представлявано от управителя С. И. Г. – К., е наложено административно наказание затова, че в качеството си на работодател, не е определила в допълнителното споразумение към трудовия договор разпределение на работното време на наетите лица на 4 часов работен ден.

Против решението е подадена касационна жалба от административнонаказващия орган, в която твърди, че посоченият съдебен акт е постановен в нарушение на материалния закон. Неправилно решаващият съд е постановил, че дружеството работодател не е осъществил от обективна и субективна страна административното нарушение, което не е доказано. Допуснатото нарушение се установява от цялостната фактическа обстановка, а именно от събраните по делото писмени и гласни доказателства е видно, че жалбоподателят е осъществил състава на административното нарушение визирано в НП. Счита, че разпоредбата на чл. 138, ал. 1 от КТ е императивна и съгласно нея, в случаите, когато страните уговарят работно време с намалена продължителност (непълно работно време), те следва да уговорят, както продължителността, така и разпределението на работното време. В случая е изпълнено изискването на закона за определяне на продължителността му, но не е постигнато съгласие за разпределението на това непълно работно време, като е следвало да бъде посочено в кой часови диапазон на всеки работен ден - с начален и краен час - работникът е дължал да полага труд, за да получава уговореното възнаграждение. Неправилен е мотивът на PC, че законът не съдържа изискване в трудовия договор да се уговори разпределението на непълното работно време, тъй като чл. 138, ал. 1 КТ, според който страните по трудов договор могат да уговарят работа за част от установеното работно време (непълно работно време), то те определят продължителността и разпределението на това работно време. При сключването на трудов договор, респ. допълнителни споразумения към него, и въобще при развитието на всяко трудово правоотношение, работодателят е икономически по-силната страна, затова и КТ дава засилена защита на наемния труд на работниците. Не е логически издържано да се смята при това съотношение на възможностите между страните по трудовия договор, да се приеме, че работникът, който разчита на средства за живот, отдавайки труда си под наем, ще може сам да определя кога и с каква продължителност да работи, ако работодателят не направи предложение за това. Затова и в санкционните си разпоредби КТ е предвидил отговорност за неспазване на изискванията за сключване на трудови договори, тяхното съдържание, както и основните правила за определяне на трудово възнаграждение и работно време само за работодателя, а не и за работника. До приключване на проверката,след връчване на АУАН, дори и в съдебно заседание от страна на дружеството работодател не са представени доказателства за разпределението при непълно работно време от 4 часа. Моли отмяна на решението по АНД № 550/2024 г. на Районен съд Монтана, като неправилно и незаконосъобразно и потвърждаване на издаденото наказателно постановление № 12-2400053/16.04.2024 г., като правилно и законосъобразно. Моли и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В с.з. пълномощникът юрк.К. поддържа аналогични на изложените в жалбата съображения, като прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Ответната страна чрез адв. Б. в с.з. оспорва по жалбата като неоснователна. Счита, че от събраните писмени и гласни доказателства по делото се установява, че няма извършеното нарушение. Правилен е извода на РС, че съгласно чл. 139, ал. 1 от КТ в Правилника за вътрешния трудов ред се уреждат взаимоотношенията и разпределението на работното време, което е нормативно определено. Моли да се потвърди решението като правилно и законосъобразно, както и да им присъдят направените разноски в производството.

Представителят на Окръжна прокуратура Монтана дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение на въззивния съд за правилно и законосъобразно.

Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Настоящият касационен състав след като обсъди наведените в жалбата основания и при извършената служебна проверка на обжалваното решение, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК намира следното:

За да постанови обжалваното решение и отмени издаденото наказателно постановление, съставът на Районен съд Монтана приема, че след извършена проверка по документи на 20.03.2024 г., контролните органи на ДИТ установяват, че работодателят „Сима „ ООД е сключил допълнителни споразумения за непълно работно време за 4 часа, с две лица, без в същите да е определил разпределението на работното време. По делото е представен график за разпределение на работното време, който според свидетеля П. е бил закачен на таблото в дружеството. Тази фактическа обстановка, въззивният съд приема за доказана от събраните по делото гласни и писмени доказателства, административнонаказателната преписка и графика за разпределение на работното време, между които няма противоречия, кореспондират помежду си и взаимно се допълват. Въззивният съд приема жалбата за допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН и от лице с правен интерес от обжалване на НП. По същество счита същата и за основателна, като се позовава на нормата на чл. 139, ал. 1 от КТ, според който текст разпределението на работното време се установява в правилника за вътрешния трудов ред на предприятието. Позовава се и на чл. 66, ал. 1 от КТ, която норма установени императивно задължителните реквизити на трудовия договор като разпределението на работното време не е сред тях. Въз основа на цитираните правни текстове, въззивният съд прави извод, че работодателят не е длъжен да впише разпределението в трудовия договор, поради липса на нормативно установено задължение за това. В тази връзка по делото е представен график, в който е отразено разпределението на работното време и въз основа на всичко изложено счита, че от административнонаказаното лице не е осъществен състав на административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН, което да е подкрепено с каквито и да било доказателства и доказано от обективна и субективна страна.

При условията на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, във връзка с чл. 143, ал. 1 от АПК възлага разноските върху това юридическо лице, от което е част административно наказващият орган, поради което и осъжда дирекция „Инспекция по труда“ Монтана да заплати на ,Сима „ООД, сумата от 300 лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение за един адвокат.

Предмет на касационна проверка е въззивното решение и съответствието му с материалния закон, респ. допуснати от съда съществени процесуални нарушения.

При разглеждане на делото от първата инстанция не са допуснати съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила, като съдът правилно е установил фактическата обстановка, която фактическа обстановка и не е спорна между страните. Правилно е приложен и материалният закон, като в тази връзка са съобразени доказателствата по делото, както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Съдебният състав изцяло споделя мотивите на въззивния съд, без да счита за необходимо да ги преповтаря, като намира, че същите изцяло кореспондират със събраните по делото доказателства, като на основание чл. 221, ал. 2 от АПК ги възприема изцяло като мотиви към настоящето решение.

За пълнота на изложението, този състав на съда следва да отбележи, че е недопустимо разширително тълкуване на императивните задължения, вменени от законодателя. Текстът на чл. 138 от КТ е изричен и ясно казва, че „Страните по трудовия договор могат да уговарят работа за част от законоустановеното работно време (непълно работно време). В тези случаи те определят продължителността и разпределението на работното време.” Безспорно е, че при непълно работно време се дължи определяне на неговата продължителност и разпределение, но законодателят не е указал, че това следва да бъде в трудовия договор – такова изискване чл. 138, ал. 1 от КТ не съдържа и след като липсва като изискване в нормата, то същата не го сочи недвусмислено, както погрешно се тълкува от АНО. Нормата на чл. 138 е едва в глава седма – Работно време и почивки, раздел І – редовно работно време и съответства на текста на т. 8 от чл. 66, ал. 1 от КТ - продължителност на работния ден или седмица, която норма е в Глава пета - Възникване и изменение на трудовото правоотношение, Раздел I - Трудов договор и в която норма законодателят изрично е определил минимално задължителното съдържание на трудовия договор. Обстоятелството, че въпросите по продължителността и разпределението на работното време представлява уговорка между конкретните страни по трудовият договор, също не навежда на извод, че тази уговорка следва да бъде закрепена в трудовия договор. Обстоятелството, че работодателят е икономически по-силната страна, респ. засилената от КТ защита на наемния труд на работниците, само по себе си също не е достатъчно да обоснове задължение, което сам законодателят не е предвидил. Обратно на тълкуването законодателят е предвидил и реално съществуват възможности за определяне продължителността и разпределението на работното време извън трудовият договор. Не би било пречка това да бъде уговорено и в самия трудов договор, но липсата на такава уговорка, не води до нарушение на чл. 138, ал. 1 от КТ.

С оглед на изложеното касационната инстанция намира решението на въззивния съд за правилно, валидно и допустимо.

При този изход на делото основателно се явява искането на процесуалния представител на ответната страна адв. Н.Б., за присъждане на адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита и съдействие и доказателства за плащане на сумата по банков път.

Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2, предложение първо от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 144/17.07. 2024 г. по АНД № 20241630200550/2024 г. по описа на Районен съд Монтана.

ОСЪЖДА ИА“Главна инспекция по труда“ , дирекция Инспекция по труда, Монтана, да заплати на „Сима“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: [населено място], Младост 2, [улица], представлявано от управителя С. И. Г. – К., сумата от 300 лева разноски за касационното производство, представляващи адвокатско възнаграждение за един адвокат.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.