ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 840
гр. Бургас, 06.04.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на шести април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско
дело № 20222100500462 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2 чрез юрисконсулт
Станчева.
Обжалва се разпореждане №2624, инкорпорирано в заповед №617 от 28.02.2022г. за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против Т. И.. М. от гр. Камено, в
частта, с която е отхвърлено заявлението относно вземането за договорна и мораторна
лихва.
Изложени са съображение, че районният съд се е произнесъл недопустимо, тъй като е
приел, че договорът за кредит е недействителен поради нищожност на клаузата за неустойка,
а не е бил сезиран с искане на за присъждане на неустойка. На второ място се сочи, че дори
е да е нищожна клаузата за неустойка, това не води до извод за недействителност на целия
договор за кредит. На трето място са развити съображения, че отказът за издаване на
заявление по чл.410 ГПК е неоснователен, като е посочено, че заповедното производство
има едностранен характер и целта му е да се провери дали вземането се оспорва от
длъжника, поради което заявителят не следва да доказва нито съществуването на вземането,
нито обстоятелствата, на които се основава претенцията.
Моли обжалваното разпореждане да бъде отменено като неправилно и
незаконосъобразно, като вместо него се постанови акт по същество. Претендира разноски за
двете инстанции, включително за юрисконсултско възнаграждение.
Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в
законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо
1
съдът намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Частно гражданско дело № 1201 по описа за 2022г. на Районен съд- Бургас е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено
от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез пълномощник- юрисконсулт.
Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против Т. И.. М. от
гр. Камено, за следните суми: 450 лв.- главница; 15,38 лв.- договорна лихва за периода от
18.10.2018г. до 17.11.2018г.; 142,13 лв.- обезщетение за забавено плащане за периода от
18.11.2018г. до датата на подаването на заявлението в съда, както и законна лихва от
подаването на заявлението.
В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства:
На 18.10.2018г. между „Ай Ти Еф Груп“ АД и Т. И.. М. бил сключен договор за
потребителски кредит № 252319, като договарянето се осъществило чрез средствата за
комуникация от разстояние, при спазване на изискванията по ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЕДЕП, ЗПК.
Конкретните действия по сключването на договора са подробно описани. Кредитодателят се
задължил да предостави на кредитополучателя сума в размер на 450 лв.- главница и чиста
стойност на кредита, а кредитополучателят се задължил да върне на кредитодателя общата
стойност на плащанията по кредита в размер на 465,38 лв. Уговорената договорна лихва
била 15,38 лв. Съгласно погасителния план кредитополучателя се задължил за върне кредита
в срок до 17.11.2018г. посредством заплащането на една месечна погасителна вноска- 465,38
лв. Съгласно т.3.2 от договора, при забава на което и да било от задълженията,
кредитополучателят дължи законната лихва за забава върху неплатената главница за времето
на забавата. На това основание на длъжника, предвид това, че не изпълнил задълженията си
по договора, била начислена законна лихва в размер на 142,13 лв., считано от 18.11.2018г.
до датата на подаването на заявлението в съда.
На 6.07.2021г. било подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 6.07.2021г., между кредитодателя и дружеството-
заявител. По силата на договора за цесия вземането на кредитодателя спрямо длъжника било
прехвърлено с всички привилегии, обезпечения и принадлежности на заявителя, като
възможността за цедирането му била предвидена в Общите условия към договора за кредит.
Длъжникът бил уведомен за извършената цесия на 14.07.2021г. с писмо с обратна разписка,
изпратено от заявителя, в качеството му на пълномощник на кредитодателя.
Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса,
а като доказателства: Договор за кредит № 252319 от 18.10.2018г. и погасителен план към
него, Общи условия.
Районният съд е издал заповед № 617/28.02.2022г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно с обезщетения за забавено
плащане в размер на законната лихва върху главницата от подаването на заявлението, както
и за част от разноските.
2
С обжалваното разпореждане от същата дата /инкорпорирано в текста на заповедта/ е
отхвърлено заявлението в частта относно претенцията за възнаградителната лихва, както и
относно претенцията за обезщетението за забавено плащане за периода до подаване на
заявлението. Изложени са съображения, че в отхвърлената част заявлението е основано на
договор за потребителски кредит, който е изначално недействителен съгласно чл.10а, чл.11
ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4, чл.22 и чл.23 ЗПК и потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, респективно- на неплатения остатък. Посочено е, че
неустойката за непредставяне на обезпечение, уговорена с чл.3, т.3 на договора, всъщност е
част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно
възнаграждение, привидно условно, с цел заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от
ЗПК, установяващ лимит на ГПР. Същата, макар да не е претендирана в заявлението, според
съда опорочава договора- съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК следва да включва всички разходи
по кредита, които са известни на кредитора и които потребителя следва да заплати, но т.нар.
„неустойка“ не фигурирала в общите разходи на потребителя, макар стойността й да била
пряко свързана с кредита и да се отразявала правопропорционално на стойността на ГПР,
респективно- на общите разходи по кредита. Тази неустойка била изначално известна и
изначално дължима за целия срок на договора още от сключването му, т.е. дължима е не при
неизпълнение на определено задължение да се обезщетят евентуални вреди, а за доведе
/макар и прикрито/ до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора.
Посочено е още, че неустоечната клауза и клаузата за договорна лихва противоречат и на
правилата на добрите нрави, първата- тъй като защото непредставянето на обезпечение за
кредитора не е равнозначно на неизпълнение на задължението за връщане на сумата и не би
могло да доведе автоматично до вреди за него, подлежащи на репариране, следователно,
още при уговарянето й била предпоставка за неоснователно обогатяване на кредитора, което
е в разрез с нейната обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Уговорката за
възнаградителна лихва също била недействителна, защото надвишавала трикратния размер
на законната лихва, като е цитирана съдебна практика. Затова, като е счел договора за
потребителски кредит за недействителен, районният съд е приел, че потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита /респективно- неплатения остатък/, ведно със
законната лихва.
Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е основателна. Съображения:
Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато
искането е в противоречие със закона и добрите нрави, а съгласно т.3 на същата разпоредба-
когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност от това.
От текста на цитираната норма е видно, че проверката за съответствие на искането с
императивна норма на закона и добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи,
се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането. В случая, за да
обоснове извода си, че по процесния ДПК се дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, районният съд е излязъл извън правомощията си, като е коментирал клаузи /тази за
неустойка за неосигуряване на обезпечение/, на които искането за издаване на заявление по
3
чл.410 ГПК не е основано. Но в заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава
по същество материалноправния спор между страните, поради което съдът няма задължение
да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност на договора.
В случая, претенцията за възнаградителна лихва и за обезщетение за забавено
плащане не противоречат на закона и добрите нрави, нито се основават на неравноправна
клауза от ДПК.
Неправилен е извода на районния съд, че уговорения от страните по договора за
потребителски кредит годишен лихвен процент от 41 % противоречи на добрите нрави.
Съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от
Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на процесния договор, а и
понастоящем, липсва. Доколкото в закона липсваше законоустановена горна граница на
договорната лихва при потребителските кредити /т.е. липсваше императивна правна норма,
регулираща размера на възнаградителната лихва/, единственото ограничение на свободата
на договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха правилата
на добрите нрави, поради което съдебната практика, цитирана от районния съд приемаше за
валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или трикратния размер
на законната лихва /в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем/. Понастоящем
такава горна граница има и това е 5-кратния размер на законната лихва, посочен в чл.19, ал.4
от ЗПК /касаеща ГПР/. Това е така, предвид разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, която изрично
посочва, че лихвите се включват при определяне на ГПР, от което следва, че ограничението
на чл.19, ал.4 ГПК се отнася и за допустимия размер на възнаградителната лихва.
Процесната лихва е в размер на 41 % годишно, не надвишава максимума, предвиден в чл.19,
ал.4 ЗПК, а именно- петкратния размер на законната лихва. Ето защо възнаградителната
лихва е договорена в рамките на закона.
Ето защо, въззивната инстанция намира, че обжалваното разпореждане е неправилно
и незаконосъобразно, поради което същото следва да бъде отменено, а вместо него следва да
се разпореди издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и за тези суми.
С оглед изхода на делото искането за разноски за въззивната инстанция е основателно
и следва да се уважи.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 2624 от 28.02.2022г., постановено по ч.гр.д.№ 1201 по
описа за 2022г. на Районен съд- Бургас, с което е отхвърлено заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК за сумата от 15,38 лв.,
представляваща договорна лихва, както и за сумата от 142,13 лв.- мораторна лихва, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ допълнителна заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по заявлението на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда
4
„Лабиринг“, ет.2, офис 4 против Т. И.. М., с ЕГН: ********** от *** и за следните суми:
- сумата от 15,38 лв. (петнадесет лева и тридесет и осем стотинки),
представляваща договорна /възнаградителна/ лихва по договор за потребителски
кредит № 252319 от 18.10.2018г., вземането по който е цедирано на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, дължима за периода от 18.10.2018г. до 17.11.2018г.;
- сумата от 142,13 лв. (сто четиридесет и два лева и тринадесет стотинки),
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, начислено за периода от
18.111.2018г. до 24.02.2022г.
Връща делото на Районен съд- Бургас за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение, както и за даване на указания на заявителя
да предяви осъдителен иск за вземанията си, за които заявлението е отхвърлено.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5