№ 476
гр. Смолян, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на двадесет и девети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Гергана Кузманова
при участието на секретаря Веселина Младенова
като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело №
20255440100022 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Н. Н. В. против „*“ АД , в която се
твърди от ищеца, че на 24.09.2019 година между страните по делото е сключен договор за
паричен заем № *, в изпълнение на който ответникът, в качеството му на кредитор по
договора е предоставил на ищеца заем в размер на 1250,00 лева.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния Закон за потребителския кредит.
В изпълнение на Договор за потребителски кредит № * от 24.09.2019г. ищецът е заплатил на
ответника чрез кредитен консултант сумата от 2 500,00 лева, видно от приложените заверени
копия на разписки за плащане. Част от преведените суми са платени без основание, тъй
като сумите са преведени по договор за паричен заем, който е недействителен на основание
чл.22 от Закона за потребителския кредит поради сключването му в нарушение на чл.10 и
чл.11 от същия закон. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи (чл.23 ЗПК). С пресмятания чрез онлайн
калкулатор се установява, че при предоставен заем в размер на 1250,00 лева, със срок за
връщане 4 месеца, с обща сума за връщане 2500,00 лева, годишният лихвен процент (ГЛП)
възлиза на 418,84%, а годишният процент на разходите (ГПР) - на 3533,09%. При това
положение договорката за заплащане на законна лихва е нищожна като противоречаща на
добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Съгласно чл.19
ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с
1
постановление на Министерския съвет на Република България, като на основание чл.19 ал.5
от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Поради недействителността на договора за паричен заем за ищеца е възникнало
задължение за връщане само на чистата сума, която е получил по него - 1250,00 лева, а не на
лихви и други разходи. Следователно, разликата между заплатената сума от 2500,00 лева до
дължимата от 1250,00 лева в размер на 1250,00 лева е платена при начална липса на
основание и като недължима подлежи на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1,
предл. 1 от ЗЗД.
Моли съда да постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 1250,00 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор за
потребителски заем № * от 24.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. Претендира и за разноски по
водене наа делото.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва иска. Сочи, че вземанията, произтичащи от фактическия състав на неоснователно
обогатяване, се погасяват с изтичане на 5-годишната давност по чл. 110 ЗЗД, като в случаите
на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от
деня на получаване на престацията, от деня, в който е настъпило обогатяването. Съгласно
разясненията изложени в т. 7 от от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС на
РБ, задължението за връщане на даденото при начална липса на основание става изискуемо
в момента на извършване на престацията без основание и от този момент започва да тече
давностния срок по чл. 110 ЗЗД. Погасени по давност са претенциите по отношение на
престациите, извършени в периода 5 г. преди подаване на иска – 07.01.2025 г. Договор за
заем № * е с анюитетни вноски, при които месечната вноска не се променя през целия срок
на изплащане на задължението. Анюитетните вноски се калкулират като първоначално
процентът на лихвата е по-голям и постепенно намалява с течение на времето.
Същевременно, докато той намалява, нараства стойността на вноската по главницата. С
оглед направеното възражение за изтегла давност, счита предявения иск за неоснователен.
Излага подробни съображения защо счита, че Договор за паричен заем № * е действителен
и е в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона
за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от
закона. Както може да се види от съдържанието на цитираните разпоредби, те установяват
минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит – информацията,
която трябва да се съдържа в договора. Във всички останали случаи и в Закона за
потребителския кредит и в Закона за защита на потребителите се визират нищожни клаузи,
които не се отразяват непосредствено на действителността на договора за потребителски
кредит. Както се вижда от разпоредбите на чл. 19 и чл. 22 от Закона за потребителския
кредит надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на
разходите, не води до недействителност на договора за кредит. Съгласно императивната
2
разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само клаузите, надвишаващи максимално допустимия
размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи
плащания по кредита Законът за потребителския кредит не предвижда в подобни случаи да
се обяви целият договор за недействителен, както се вижда и от разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Следва също така да се обърне внимание, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския кредит не въвежда забрана ГПР по договора да не надвишава 50 % или
разходите по договора да не надвишават 50 % на годишна база от стойността на кредита,
както е посочил ищецът. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република
България. л. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В
съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК в процесния договор са посочени
годишният процент на разходите (40.23 %) и общата сума дължима от потребителя (1370,98
лв.), взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора: “договорът ще е валиден за срока,
за който е бил сключен, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си,
съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за 3 забава и неустойки за
изпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен
посочените в настоящия договор“). В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК
общата дължима сума и годишният процент на разходите са изчислени към момента на
сключване на договора. Както се вижда от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
релевантен за изчислението на ГПР е моментът на сключване на договора за кредит. При
изчисление на ГПР се вземат предвид известните към момента на сключване на договора
разходи. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение
да предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при изчисляването на
ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват
предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. Заемодателят
няма задължение да изчислява и посочва нов ГПР при промяна на условията по договора.
Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не
изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент, в
таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се променят съответните
договорни условия. Същото се потвърждава и от мотивите по дела С714/22 и С-448/17 на
СЕС: „ГПР трябва да се изчисли, в момента, в който кредитният договор е сключен“ (т. 64,
С-448/17) кредиторът следва да посочи, не очакваният ГПР, като точният му размер
подлежи на уточнение след отпускането на кредита (т. 54, С-714/22), а ГПР по договора за
кредит към момента на неговото сключване. ГПР е изчислен по определения в Приложение
1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани договорените условия –
размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка
3
вноска, обща дължима сума и пр.. Договорът не само формално покрива минимално
изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри са и коректни. При
договорения размер на заемна сума и лихвен процент, брой, размер и периодичност на
вноските, посоченият в договора ГПР е коректно изчислен. Годишният процент на разходите
по договора включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. В
годишния процент на разходите по процесния договор е включена само лихвата по кредита,
тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателя към момента на
сключване на договора. Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с
постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс
10 процентни пункта /Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на което няма нарушение на
чл. 19 от ЗПК. Твърдението на ищеца, че договорът за паричен заем е недействителен, тъй
като ГПР по договора възлиза на 3533 % е неоснователно. Ищецът основава изводите си за
размера на ГПР на негови хипотетични плащания по процесния договор. Представените към
исковата молба документи – извлечения и разписки не доказват нито плащания по
процесния договор № *, нито плащания към дружеството-ответник „*“ АД. Както се вижда
от представените документи в тях не фигурира нито „*“ АД като получател, нито от
посочената в документите информация може да се направи извод, че основанието за превода
е за погасяване на вноски по кредит или по договор № *. Следва да се обърне внимание, че
по настоящото дело и по дело 21/2025 г. ищцовата страна представя като доказателство едни
и същи документи за плащане (2 бр.), като претендира, че с един и същ документ е плащала
по два различни договора за паричен заем и прави изчисленията си за ГПР въз основа на
тези документи, приложени и към двете дела. Следва също така да се обърне внимание, че
ищцовата страна е сезирала съда със седем иска, като се имат предвид връчените до момента
искови молби и е възможно и по други дела да се представят като доказателство едни и
същи документи. Дори и договорът за паричен заем да се приеме неоснователно за
недействителен, то на основание чл. 23 ЗПК, дружеството би дължало сумата от 120,98 лв.,
заплатена като лихва. Но както беше възразено, за вземанията във връзка с плащания,
извършени 5 години преди подаване на исковата молба е настъпила погасителната давност.
Плащанията по процесния договор за паричен заем са постъпили на 13.10.2019 г., 15.10.2019
г., 31.10.2019 г., 15.11.2019 г., 09.12.2019 г., 13.12.2019 г., 02.01.2020 г., 09.01.2020 г..
Отношенията между ищеца и дружеството-гарант във връзка с изплащане на
възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция/поръчителство са отношения, които
са между две други лица и не са правно релевантни към претенциите на ищеца спрямо
ответника.
В с.з. ищецът, не се явява.Веместо него искът се поддържа от пълномощника му
адв.М.О..
Ответникът не изпраща представител.
Съдът, след преценка на изложеното в исковата молба и отговора, на
4
становището на страните в съдебно заседание и като обсъди събраните по делото
доказателства, прие за установено следното от фактическа страна:
На 24.09.2019 г. между ответникът „*“ АД като заемодател и ищеца Н. Н. В. като
заемател е сключен Договор за паричен заем № *, по силата на който заемодателя е отпуснал
на заемателя сума в размер на 1250,00 лева-главница, платима на 13 двуседмични вноски,
като първата вноска е с падежна дата 10.10.2019г. и последната е с падеж 26.03.2020 г.
Заемателят се е задължил да върне заемната сума, ведно с лихва от 35,00 %. Договорен е
ГПР от 40,23%. Обща дължима сума по договора – 1 370.98 лева.
Съгласно чл. 3, ал. 1 и 2 от договора заемателят е декларирал, че с предоставената
му сума по този договор е съгласен да се рефинансира текущия му заем,като желае да
погаси иизцяло задълженията си по Договор за паричен заем №* в размер на 838,69лв. с
подписването на договора е получил заемната сумата по договора, като страните се
съгласяват да се извърши прихващанена насрещните задължения, в резултат на което
задължението на заемателя по договора за кредит,п осочен в ал.1 се погасява изцяло, а
заемодателя изплаща на заемателя остатъка от заемната сума по този договор, за която
договорът има силата на разписка аз получаването й.
От заключението на вещото лице по назанчената и изслушана СИЕ се установява,че
на основание, сключения Договор за паричен заем № * от 24.09.2019 г. за заемателя са
възникнали задължения в общ размер 1 370.98 лева, в т. ч.: 1 250.00 лева – за главница и
120.98 лева – за договорна лихва. На основание Договор за предоставяне на поръчителство
№ *, сключен между „*“ ЕООД /поръчител/ и Н. Н. В. /потребител/ за потребителя са
възникнали задължения за възнаграждение на гаранта в размер на 566.02 лева
Съгласно представените от „*” АД справки, Н. Н. В. е извършил погасителни
вноски по Договор за паричен заем № * от 24.09.2019 г. в общ размер 1 937.00 лева, както
следва: на 13.10.2019г.-108,86 лв., на 15.10.2019г.- 40,14 лв., на 31.10.2019-150,00 лв., на
15.11.2019г.-150,00 лв. на 09.12.2019 -109,00 лв., на 13.12.2019 -40,00 лв. ва 02.01.2020 -
149,00 лв. и на 09.01.2020- 1 190,00 лв. Съгласно представените справки, от извършените
погасителни вноски в общ размер 1937.00 лева: - 1 370.98 лева са разпределени по Договор
за паричен заем № * от 24.09.2019 г., с които е погасено задължение, както следва: 1 250.00
лева – главница и 120.98 лева – договорна лихва и 566.02 лева са разпределени за
възнаграждения за гаранта по Договор за предоставяне на поръчителство № * от 24.09.2019
г.
Съгласно представените от „*” АД справки, част от приложените по делото
платежни от 15.10.2019 г., - 68.72 лева са разпределени за погасяване на други задължения
на ищеца по Договор за паричен заем № *. Част от приложените по делото платежни от
30.11.2019 г. – 200.00 лева и 09.01.2020 г.- 596.00 лева, в общ размер 796.00 лева са
разпределени за погасяване на други задължения на ищеца по Договор за паричен заем № *.
При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни
изводи:
Процесният договор - договор за паричен заем, сключен между страните попада в
приложното поле на ЗПК и ЗЗП. Съгласно установената съдебна практика съдът следи
5
служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и следва да се
произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и
т. 3 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касае се за договор за
потребителски кредит, поради което за него са приложими изискванията на ЗПК.
Отделно от това сключеният договор за паричен заем представлява потребителски
договор, по който кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1
ДР на ЗЗП, поради което за него са приложими и изискванията на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.
20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК.
Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесните договори, тъй като кредиттите не са
предоставени под формата на овърдрафт. Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Ищецът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през
2019 договорът за паричен заем като физическо лице и този договор не е предназначен за
извършване на търговска или професионална дейност. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1
ЗПК Договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементина договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора.
Съгласно ал. 2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и
да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с
договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит.
Задължителен реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение №
1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР - не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ разход
по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“.
6
Общият разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на Кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузии условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
Съдът счита, че посоченият договора за кредит ГПР от 40,23% не е действителният
такъв разход и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият ГПР е
заблуждаващ и не отчита реално оскъпяването на договора за заем с дължимото
възнаграждение за поръчителство по допълнително сключения към договора за паричен заем
договор за предоставяне на поръчителство. Възнаграждението за поръчителство по
допълнително сключения към договора за заем договор за поръчителство представлява
косвен бъдещ разход по кредита, поради което е следвало да бъде изрично посочено и
включено в ГПР, което в случая не е сторено. Реалното включване на този разход в ГПР
автоматично увеличава неговия размер, надхвърлящ значително предвидения законов горен
праг от 5 кратния размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с допълнителни 10
пункта, което е в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Определяйки отделно стойността на
поръчителството и то в отделен договор, се цели заобикаляне на посочените законови
разпоредби. Създадената връзка между договора за кредит и договора за предоставяне на
гаранция и специфичните условия, уредени в чл. 4 от договора за кредит сочат, че кредит не
би бил отпуснат, ако заемателят не сключи т.нар. договор за предоставяне на поръчителство
с посочено от кредитора лице, което в случая е „*“ ЕООД, отпускането на кредита
автоматично осигурява на кредитора възможност да получи не само възнаградителната
лихва по самия договор за кредит, а и на възнаграждението за предоставянето на
поръчителство. Ищецът се е съгласил с тези условия именно защото, в случай, че не ги
спази, въобще е нямало да й бъде отпуснат кредита. Възнаграждението за гаранция е
разсрочено за плащане за срока и на падежните дати на вноските по договора за заем, като
потребителят е следвало да плаща задължението си за възнаграждение на поръчителя на
заемодателя, който е овластен да приема изпълнение вместо поръ„чителя. По този начин
създадена връзката между двата договора цели формално да бъдат изпълнени изискванията
на ЗПК, но и за да не се разбере от заемателя, че кредитът в действителност се отпуска
срещу непоносимо висока възнаградителна лихва, което от своя страна не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от договора по смисъла на т. 19 от чл.
143, ал.2 ЗЗП.
Видно от извършена служебна справка от съда в търговския регистър по партидата
на „*“ ЕООД, едноличен собственик на капитала му към момента на сключването на
7
договора и понастоящем е ответника „*“ АД. Предвиденият в чл. 4, ал. 1 от договора 3-
дневен срок за обезпечаване на кредита с двама поръчители - физически лица или с банкова
гаранция е трудно изпълним, поради което и към момента на сключването на договора за
кредит съществува сигурност за сключването на договор за предоставяне на поръчителство с
предварително одобрено от кредитора юридическо лице - поръчител. Именно поради тази
причина в деня на сключването на втория договор за заем е бил сключен и договорът за
предоставяне напоръчителство. По начина, по който е формулирана клаузата на чл. 4, т. 3 от
договора за кредит не става ясно каква точно е функцията на поръчителя и дали се касае за
двустранно или тристранно споразумение. Самият договор за паричен заем е сключен между
заемодателя и заемателя , посочената клауза обвързва и третото за кредитното
правоотношение лице - поръчител.
Отделното сключване на договора за предоставяне на гаранция с третото на
заемното правоотношение лице- гарант на датата на сключване на договора за заем, въпреки
предвидения 3-дневен срок за предоставяне на обезпечение на кредита с двама поръчители
или с банкова гаранция също сочат на невъзможност поради недостатъчното време и
липсата на информация за конкретните условия по този договор за гаранция, ищцата да
може спокойно и разумно да прецени дали договорът за кредит, съдържащ и тази клауза, е
изгоден за нея и дали изобщо би искала да го сключи при тези условия. Именно поради
липсата на конкретни данни в договора за заем за условията на поръчителството са
направили невъзможно ищецът да се запознае с всички условия по кредита и да вземе
мотивирано решение за сключването му. По този начин клаузата на чл. 4, т. 2 е неточна,
неясна и двусмислена, тъй като не предвижда конкретни права и задължения за потребителя;
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора за предоставяне на гаранция, а освен това и не е индивидуално уговорена, в
какъвто смисъл ответникът не ангажира доказателства. При това положение клаузата на чл.
4, т. 2 от договора за заем е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и като
такава е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
На практика възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
представлява вземане на кредитора по договора за кредит, тъй като е договорено да бъде
плащано на заемодателя, ведно с вноските за главница и договорна лихва по договора за
заем. По икономическата и правната си същност, макар и наречено възнаграждение за
гаранция, представлява допълнителна печалба за кредитора в размер на сума, която е в
размер близък до размера на главницата по кредита. Когато търговецът създава
предпоставки за получаване на допълнителна парична облага във връзка с предоставения
кредит и когато това се прави с цел да се избегнат законови ограничения - ЗПК, да се
реализира по - голяма печалба от страна на кредитодателя, чрез договаряне на по-високо
възнаграждение, независимо от начина на нейното наименуване, тази облага представлява
печалба за него и като такава следва да бъде калкулирана като елемент на договорната
лихва.
Съдът счита, че нищожността на клаузите, определящи ГПР и въвеждащи
задължение за ищеца да предостави обезпечение на кредита водят до нищожност на целия
8
договор за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК. Въпреки, че договорът за паричен заем и
договорът за предоставяне на поръчителство формално са сключени като отделни договори,
предвид разгледаната по - горе взаимовръзка между тях, последиците от прогласяването на
недействителността на договора за паричен заем рефлектират и по отношение на договора за
предоставяне на поръчителство. Клаузата за предвиденото по договора за предоставяне на
поръчителство възнаграждение е сключена при изначална липса на еквивалентност на
насрещните престации и поставя в неблагоприятно положение икономически по-слабата
страна подоговора - потребителя. Срещу заплащането на възнаграждение за тази
допълнителна услуга, реално потребителят не получава еквивалентна насрещна престация.
Обратното, заемодателят получава обезпечение чрез поръчителство от предложено от него
свързано лице, което е избрано от него и от потребителя поради липса на друга възможност
за последния, срещу което потребителят в негова вреда се задължил да заплати
възнаграждение в размер многократно надвишаващ допустимия размер.
Освен това, същата като заблуждаваща по смисъла на чл. 68е, ал. 1 и 2 ЗЗП и
представляваща нелоялна търговска практика по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП, тъй като противоречи на
изискването за добросъвестност и професионална компетентност, което противоречи на
забраната на чл. 68в ЗЗП, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо
и второ ЗЗД.
В чл. 23 от ЗПК законодателят е въвел защита за кредитополучателя като последица
от нищожността на договора, като е прието, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви или други разходи по кредита. Поради нищожността на договора за кредит, на
основание чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи да заплати само чистата стойност на
кредита, а именно главницата. В случая дължимата главница по процесния договор за
паричен заем е 1 250,00 лв. По този договор ищецът е платил сумата от 1937.00 лева, от
която 1 370.98 лева са разпределени по Договор за паричен заем № * от 24.09.2019 г., с
които е погасено задължение, както следва: 1 250.00 лева – главница и 120.98 лева –
договорна лихва и 566.02 лева са разпределени за възнаграждения за гаранта по Договор за
предоставяне на поръчителство № * от 24.09.2019 г.
Поради нищожността на договора за заем и договорът за поръчителство платената
от ищеца сума над размера на главницата от 1250,00 лв., а именно сума в размер от 687,00
лв. е платена без основание и и подлежи на връщане от ответника "*" АД, като получена
без основание. В този размер съдът приема, че е и исковата претенция, за което има
направено от ищеца искане за изменение на размера на предявеният иск в молба вх.
№5952/09.07.2025г. По това искане съдът е пропуснал да се произнесе в съдебно заседание,
но счита ,че следва да бъде съобразено при постановяване на решението.
С оглед изхода на делото, ще следва на осн.чл.78 ал.1 от ГПК ответникът „*“ АД да
заплати на ищеца направените от него разноски по предявения по отношение на този
ответник искове в размер на 50,00 лв. за ДТ и 200,00 лв.разноски за вещо лице.
Ищецът е представляван от адв.О., на която ответникът „*“ АД следва да бъде
осъден да заплати на осн.чл.38 ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 400,00лв.
9
по предявения иск.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление * „*“ № 28, *
представлявано от * и * на основание чл. 55, ал. 1, предл.първо ЗЗД да заплати на Н. Н. В.,
ЕГН ********** с адрес гр. * №43 сумата от 687,00 лева, представляваща платена без
основание сума по нищожен договор за паричен заем № */24.09.2019г.
ОСЪЖДА „*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление * „*“ № 28, *
представлявано от * * да заплати на Н. Н. В., ЕГН ********** с адрес гр. * №43 разноски по
водене на делото в размер на 50,00лв. за ДТ и 200,00лв. за вещо лице.
ОСЪЖДА „*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление * „*“ № 28, *
представлявано от * * на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. да заплати на адвокат М. М. О. от
АК - Смолян, адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Смолян в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
10