РЕШЕНИЕ
№ 26
гр. Перник, 20.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори декември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
при участието на секретаря КАТЯ ХР. СТАНОЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20211700500664 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 260147/19.08.2021 г. по гр.д. № 322/2020 г. на РС - Радомир е признато
за установено по предявените от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С. А. срещу Г. В. П.
искове по реда на чл. 415 ГПК, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3962,75 лв. –
главница по договор за потребителски заем ***, за което вземате е издадена заповед за
изпълнение № 52/29.01.2020 г. по ч. гр.дело № 50/2020 г. по описа на РС - Радомир.
Исковете са отхвърлени за сумите 951,69 лева - възнаградителна лихва за периода от
20.11.2016 г. до 20.04.2020 г. и 550 лева - мораторна лихва за периода от 20.12.2016 г. до
19.01.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, смятано от датата на подаване на
заявлението – 29.01.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, за което вземате е
издадена заповед за изпълнение № 52/29.01.2020 г. по ч. гр.дело № 50/2020 г. по описа на
РС- Радомир.
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.Париж”, Париж, рег. № *********, чрез „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А. Клон България“, чрез юрк. Н.М., е обжалвало решението в
частта, в която е отхвърлена исковата претенция. В жалбата по подробни съображения се
оспорват изводите на РС за недействителност на процесния договор за кредит поради
несъответствие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Иска се отмяна на решението от въззивната
инстанция с уважаване на исковете.
1
Въззиваемият изразява становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване
на решението в обжалваната част.
Пернишкият окръжен съд намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо – в обжалваната му
част.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба,
доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна
следното:
Установява се от събраните в производството пред районния съд доказателства, че на
*** между "БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С. А. - кредитор и ответникът Г. В. П. –
кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит ***, съгласно който
договореният кредит е 5000 лв., от която е удържана такса ангажимент от 175 лв.; обща сума
за погасяване 8490,60лв. при ГПР – 15,38% и фиксиран лихвен процент – 12,90%,
разсрочени на 60 равни месечни вноски от по 141, 51 лв., включващи застрахователна
премия от 1680 лв., с първи падеж– 20.05.2015 г. и последен падеж– 20.04.2020 г., съгласно
инкорпорирания в договора погасителен план.
От съдебно- икономическата експертиза пред РС се установява, че кредитът е усвоен
от кредитополучателя изцяло по посочена от него банкова сметка, като последният е
извършил плащания в общ размер на 2100,20 лева и отнесени от кредитора за погасяване на
следните суми: 1037,25 лева – главница, 858,95 лева – договорна лихва, 168 лева –
застраховка и 36 лв.- разноски за събиране на дълга. Длъжникът е преустановил плащането
на погасителни вноски по кредита след 20.11.2016 г., като след подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК са постъпили три плащания: на 11.01.2020 г. – 150 лева, на 11.05.2020 г. – 5
лева и на 30.05.2020 г. – 20 лева /общо 175 лв./, и отнесени от кредитора за погасяване на
задължения за мораторна лихва.
С оглед предмета, датата на сключване, страните, правата и задълженията следва, че
процесният договор за кредит *** е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК,
което означава, че е приложим ЗПК, както и ЗЗП. Въззивната инстанция намира, че
процесният договор за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 10 и т.12
от ЗПК. В процесния договор е посочен ГПР от 15,38%, но единствено като абсолютна
процентна стойност, като липсва каквото и да било уточнение какви точно разходи се
включват в посочения процент, съответно липсва посочване на взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Единствено посочването с цифрово изражение на ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба
е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
2
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Липсата на посочената конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият
процент ГПР, води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем
начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като по този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
В процесния договор не е посочен общ размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се
направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитора. Следователно, в договора не е посочен размер на възнаградителната лихва в
лева, както и начинът на изчислението й, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Нито в договора, нито в погасителния план е посочено каква част от месечната вноска
представлява главница и каква възнаградителна лихва, с което е нарушен и чл. 11, ал. 1, т.
12 от ЗПК, който изисква в погасителния план да има разбивка на вноската на главница и
лихва, за да са ясно посочени дължимите по кредита суми. Липсата на всяко едно от
горепосочените императивни изисквания води до изначална недействителност на договора
за потребителски кредит - чл. 22 ЗПК, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. По силата на чл. 23 ЗПК подлежаща на връщане е чистата стойност на кредита,
без обаче да се дължат възнаградителна лихва или други разходи по него – включително
процесните такса ангажимент и застраховка. Ето защо, въззивният съд приема, че искът за
сумите 951,69 лева - възнаградителна лихва за периода от 20.11.2016 г. до 20.04.2020 г. е
изцяло неоснователен, а обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлена тази
претенция следва да се потвърди.
Освен това уговорката за тази такса от 175 лв. е неравноправна, тъй като разходът
"такса ангажимент“ е известен на кредитора при подписването му, т. е. представлява "общ
разход по кредита" по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в
ГПР по договора за кредит. На следващо място, не е посочено каква услуга се заплаща с тази
такса и следва, че същата не е за допълнителна услуга, а е във връзка с усвояването и
управлението на кредита, с оглед на което не попада в приложеното поле на чл. 10а, ал. 1
ЗПК. Таксата противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита.
След като потребителят не дължи заплащането на такава такса, то кредиторът неправомерно
я е удържал от общата стойност на предоставения кредит, поради което таксата от 175 лв. не
следва да бъде включвана в дължимата от ответника чиста стойност на кредита.
Освен, че е недължима по смисъла на чл. 23 ЗПК, застр.премиясъщо е неравноправна
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя с цена – 1680 лв.,
3
и същата не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Застр. премия по застраховката "Защита на плащанията" следва да се включи в ГПР, а в
случая това не е сторено. Така се заобикаля императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по
потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения. На следващо място, дължимата застрахователна премия е
във връзка с договора за кредит (обезпечава вземането на кредитора и е сключена в негова
полза) и се явява част от общите разходи по кредита по смисъла на т. 1, § 1 от ДР на ЗПК,
което води отново до нарушаване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което е допълнително основание за
нищожността на полицата извън посоченото по-горе.
Предвид недействителността на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК, въпросът дали
е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и дали е надлежно обявена е без правно
значение и не е обуславящ за крайния изход на спора и не може да доведе до неговата
промяна. Платените от ответника суми по недължимите възнаградителна лихва, такса
ангажимент и застраховка, следва да бъдат отнесени за погасяване само на чистата стойност
на договорения кредит. Чистата стойност на договорения кредит по смисъла на чл. 23 ЗПК е
4825 лева, от който следва да бъдат приспаднати направените плащания от ответника, чийто
размер съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза е 2100,20 лв., след
което ответникът остава да дължи сума за главница /чистата стойност на кредита/ по
процесния договор в размер на 2724,80 лв., но доколкото присъдената сума за главница е
3962,75 лв. и предвид липсата на съответна жалба от ответника и забраната за влошаване
положението на жалбоподателя /чл. 271, ал.1,изр. последно ГПК/, първоинстанционното
решение е влязло в сила в тази част. Решението в уважителната част за главница от 3962,75
лв. е влязло в законна сила като необжалвано, върху която главница от 3962,75 лв. се дължи
и законна лихва от депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до изплащане на
задължението, тъй като това изрично е поискано от ищеца и следва от разпоредбата на чл.
422, ал. 1 ГПК. В тази връзка обжалваното решение в частта му, с която претенцията за
законна лихва върху главницата от депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК до
изплащане на задължението е отхвърлена следва да се отмени и да се постанови друго
такова, с което претенцията се уважи.
Спорното задължение пред въззивната инстанция касае и отхвърления с решението
размер и период на претенцията на ищеца за лихва за забава. Претенцията на ищеца е за
сумата от 550 лв. - мораторна лихва за периода от 20.12.2016 г. до 19.01.2020 г. и не е
основана на съдържаща се в процесния договор клауза с неустоечен характер, поради което
съдът приема, че се търси обезщетение за неизпълнение на парично задължение в размер на
законната лихва от деня на забавата, която се дължи по силата на закона - чл. 86 ЗЗД. Тук е
място да се посочи, че под „лихви” в чл. 23 ЗПК се има предвид вземания, основани на
съдържаща се в недействителния договор за кредит клауза с неустоечен характер /неустойка
за забава, надбавка за забава, санкционираща лихва и пр./ или за договорна
4
/възнаградителна/ лихва, а не обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, което се дължи по силата на закона, т.е. когато не е уговорено. Поради това на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД обезщетението за забава е дължимо по силата на закона при
неизпълнение на парично задължение съобразно неговия падеж, като забраната за това по
чл. 23 ЗПК както се посочи не е налице в случая. Поради установеното от съдебно-
икономическата експертиза неплащане в срок на главницата по кредита на падежа на
вноските за главницата за процесния период, ответникът е в забава и дължи обезщетение по
чл. 86 ЗЗД по силата на закона, без да е необходима покана (чл. 84, ал.1, изр. първо ЗЗД).
Изчислена от съдебно-икономическата експертиза, мораторната лихва върху неплатената
главница за периода на забавата 20.12.2017г. – 19.01. 2020 г. възлиза на 328,44 лв. /след
приспадане на внесената от длъжника след заявлението по чл. 410 ГПК сума в размер на 175
лв./. Тук следва да се има предвид, че по отношение на претендираната лихва за забава по
чл. 86 ЗЗД намират приложение мотивите по т. 1 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д.
№ 3/2017 г., ОСГТК /при изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение, което
не е достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може да посочи кой елемент на
дълга погасява, но този избор не е обвързващ за кредитора/ и съответно правилото на чл. 76,
ал. 2 от ЗЗД и сумите по извършеното от ответника частично плащане законосъобразно са
прихванати от кредитора с това по чл. 86 ЗЗД.
За горепосочения размер и период искът следва да бъде уважен и отхвърлен за
горницата до пълния предявен размер от 550 лв. и за периода от 20.12.2016г. до 20.12.2017г.
Следователно обжалваното решение в частта му, с която исковата претенция по чл.
86 ЗЗД е отхвърлена за сумата от 328,44 лева и за периода 20.12.2017г. – 19.01.2020 г. следва
да се отмени и да се постанови друго такова, с което искът да се уважи за посочената сума и
период. В останалата му част, с която е отхвърлена тази претенция по чл. 86 ЗЗД
обжалваното решение следва да се потвърди.
Страните не са навели други доводи за въззивна ревизия с оглед изискванията на чл.
269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи служебна проверка на различни от
сочените основания за неправилност на решението. Въззивната жалба е частично
основателна.
С първоинстанционното решение не са разпределяни разноски между страните,
поради което независимо от изхода на спора този въпрос не може да бъде обект на преценка
за пръв път от въззивната инстанция с настоящото решение.
По разноските
Жалбоподателят претендира и доказва разноски по въззивното производство от 50 лв.
– заплатена такса, и претендира ю. к. възнаграждение, което с оглед правната и фактическа
сложност на делото и фактът, че въззивното дело е разгледано в рамките на едно съдебно
заседание, съдът определя на 100 лв., съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал.1 Закона за
правната помощ, вр. чл.25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, които се
дължат съразмерно с уважената част на въззивната жалба /328,44/ и целия обжалваем
5
интерес /1501,69/, или 32,80 лв.
Въззиваемият не претендира и не доказва разноски по въззивното производство,
поради което такива не му се дължат.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260147/19.08.2021 г. по гр.д. № 322/2020 г. по описа на
Районен съд – Радомир В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 415 ГПК
от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.Париж”, Париж, рег. № *********, чрез „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А. Клон България“, ЕИК ********* срещу Г. В. П., ЕГН
**********, иск да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
328,44 лева - мораторна лихва за периода от 20.12.2017г. до 19.01.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, смятано от датата на подаване на заявлението –
29.01.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК иск от
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.Париж”, Париж, рег. № *********, чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А. Клон България“, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сгр. 14, че Г. В. П., ЕГН
********** от ***, дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.Париж”, Париж, рег. №
*********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. Клон България“, ЕИК *********,
сумата 328,44 лв. - мораторна лихва за периода от 20.12.2017г. до 19.01.2020 г., ведно със
законната лихва върху размера на главницата, смятано от датата на подаване на заявлението
– 29.01.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, за което вземате е издадена
заповед за изпълнение № 52/29.01.2020 г. по ч. гр. дело № 50/2020 г. по описа на РС-
Радомир.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260147/19.08.2021 г. по гр.д. № 322/2020 г. по описа
на Районен съд – Радомир, в останалата му обжалвана част.
Първоинстанционното решение в останалата необжалвана част е влязло в сила.
ОСЪЖДА Г. В. П., ЕГН ********** от ***, да заплати на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.Париж”, Париж, рег. № *********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.
Клон България“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Младост 4, Бизнес парк София, сгр. 14, сумата 32,80 лв. - разноски за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7