Р Е Ш Е Н И Е
№
8.2.2019 г. град Велико Търново
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Великотърновски
районен съд
VІ-ти граждански състав
на
петнадесети януари две
хиляди и деветнадесета година
в
публично заседание в следния състав:
Районен съдия: Георги
Георгиев
при
секретаря Милена Радкова
като
разгледа гражданско дело № 786 по
описа за 2018 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба
на „Б.” ЕАД, ЕИК ***, със съдебен
адрес:***, срещу Е.А.А., ЕГН **********
и срещу С.А.И., ЕГН **********, с
която се иска съдът да обяви за
недействителен сключения договор за покупко-продажба на недвижим имот,
обективиран в Нотариален акт № 21, том I, рег.
№ 323, дело № 15/2018 г.
на Р. Ст. - Помощник нотариус по заместване при Нотариус Р. М..
Ищецът
твърди, че е кредитор на ответника Е.А., както и че за събиране на вземанията
срещу последния е образувано изп. дело № 221/2018 г. по описа на ЧСИ С. К..
Заявява, че с атакувания договор за покупко-продажба Е.А. се е разпоредил с
недвижимия имот, предмет на договора, в полза на своята сестра и втори ответник
по делото, с което е увредил ищеца, намалявайки своето имущество.
Ответникът
С.И. изразява становище за неоснователност на предявения иск. Твърди, че не е
знаела за ангажирането на брат й по договор за поръчителство, сключен с ищеца,
респ. че се явява добросъвестен приобретател по атакуваната сделка, още повече,
че твърденията на ищеца не сочат Е.А. да е бил уведомен за настъпили просрочия
по отпуснатия на А. П. банков кредит, а оттам - че умисълът на първия ответник
за увреждане е изключен. Твърди, че ищецът не е доказал, че към датата на
изповядване на атакуваната сделка поръчителят е придобил качеството на длъжник,
отговарящ се цялото си секвестируемо имущество, както и че имотът, предмет на
сделката, е несеквестируем.
Ответникът
Е.А. не оспорва, че на 10.1.2017 г. е сключил с ищеца договор за поръчителство,
съгласно който приема да отговаря солидарно с кредитополучателя за задълженията
на последния, както и че на 12.2.2018 г. се е разпоредил възмездно с посочения
в исковата молба имот. Заявява обаче, че не притежава качеството длъжник по
смисъла на чл. 135 ЗЗД по отношение на ищеца и оспорва твърдението, че атакуваната
сделка е увреждаща за последния. Твърди, че като единствено жилище процесният
имот е несеквестируемо имущество и спрямо него не може да бъде осъществено
принудително изпълнение, както и че доколкото е запазил правото си на ползване
на практика се запазва и невъзможността ищецът да се удовлетвори от имота. Заявява,
че нито той, нито кредитополучателят А. П. са знаели за обявената предсрочна
изискуемост на кредита, като това е станало едва с поканата за доброволно
изпълнение, получена след сключване на сделката.
В
съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа исковата молба и
моли за нейното уважаване.
Процесуалните
представители на ответниците считат иска за неоснователен и молят за неговото
отхвърляне.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
За
основателността на предявения иск по чл. 135 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже,
че е кредитор на Е. П., че
ответниците са сключили безвъзмездна разпоредителна сделка с имуществото на
длъжника след възникване на вземането, с която са увредили кредитора, а в тежест на ответниците - да оборят
законовата презумпция относно знанието за увреждането.
Между страните не
се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява,
че вземанията на ищеца произтичат от договор
за кредит за текущо потребление (л. 9), сключен на 15.4.2016 г. между „Б.” ЕАД и А.
С. П.– баща на ответниците, като изпълнението на задължението по договора е обезпечено с договор за поръчителство от 10.1.2017 г., сключен между
„Б.” ЕАД
и Е.А. (л. 15).
От събраните
писмени доказателства се установява, че въз основа на сключения на 15.4.2016 г.
договор за кредит е подадено заявление по чл. 417, т. 2 ГПК и са издадени
заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 1.11.2017 г. по ЧГД № 3624/2017 г.
по описа на ВТРС, с които е разпоредено Е.А. и А. П. да
заплатят солидарно на „Б.” ЕАД сумата
от 10 350.00 лева - главница по договора за кредит, сумата от 421.85 лева - договорна лихва,
сумата от 1.77 лева - лихва за забава върху просрочената главница, сумата от 2.88 лева - лихва върху
цялата главница, сумата от 120.00 лева - дължими такси,
както и направените по делото
разноски.
Във връзка с
възраженията на ответниците следва
да се отбележи, че е налице противоречива съдебна практика по въпроса дали
защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД намира приложение в хипотезата на извършени от поръчител
разпоредителни действия. Въз основа на разногласието е
образувано тълк. д. №
2/2017 г. на ВКС, ОСГТК, по което все още не е постановено решение. Предвид липсата на задължителен за
съдилищата тълкувателен акт, настоящият състав споделя становището,
обективирано в Решение № 255/20.12.2016 г. по гр. д. № 1473/2016 г.
на ВКС, IV г.о., според което по отношение на поръчителя са допустими всички
процесуални способи, които гарантират точното изпълнение на поетото задължение,
включително възможността за провеждане на иск по чл. 135 ЗЗД. Поръчителството е
лично обезпечение на лице, което се задължава да отговаря солидарно спрямо
кредитора на друго лице за изпълнение на неговото задължение. В задължителната
съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 4 от 18.6.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, т. 5в, се приема, че главният длъжник и поръчителят имат
самостоятелно материалноправно положение, същите не са необходими другари както
в исковото производство, така и в заповедното производство и произнасянето на
съда по отношение на тях може да е различно. Те са солидарни длъжници и спрямо
всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си.
В този смисъл, като се е съгласил да отговаря солидарно за задължението на
друго лице и срещу него е проведено производство по издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, поръчителят е длъжник по самостоятелното
правоотношение с кредитора на обезпеченото вземане, поради което по отношение
на него са приложими всички средства за гарантиране точно изпълнение на поетото
задължение, в това число и защитата по чл. 135 ЗЗД. Ето защо, качеството на
поръчител на ответника Е.А. не
е
самостоятелно основание отхвърляне на предявения иск.
Вече беше посочено, че по подадено от ищеца заявление
на 1.11.2017 г. по ЧГД № 3624/2017
г. на ВТРС са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, с които е
разпоредено Е.А. и А. П. да заплатят солидарно на „Б.” ЕАД горепосочените суми, което обстоятелство
доказва качеството на кредитор на ищеца спрямо ответника Е.А., като в настоящото
производство съдът не следва да извършва проверка за съществуването или
погасяването на претендираните вземания.
С оглед съвкупната преценка на събрания по делото
доказателствен материал съдът намира за доказани всички елементи от фактическия
състав на спорното право.
Ищецът е установил
качеството си кредитор по
отношение на ответника Е.А. и иска да бъде признато за
недействително спрямо него увреждащото действие – покупко-продажба на недвижим имот,
извършено с нотариален акт № 21/12.2.2018 г., дело № 15/2018 г. по описа на нотариус
Р. Минова, с което Е.А. е прехвърлил на сестра си С.И. притежавания от него УПИ с площ от 1000.00 кв.м.,
заедно с построените в него къща с пристройка и сайвант, които по този начин са намалили актива на длъжника и са създали пречка за кредитора
да се удовлетвори от прехвърленото имущество. Разпоредителните действия на
поръчителя, който се е съгласил да гарантира точното изпълнение на чужд дълг с
цялото си имущество, включително
с притежавания от него имот, след
като е възникнало вземането срещу него (със
сключването на договора за поръчителство), намалява
възможностите на кредитора да се удовлетвори от този имот, с което обективно го
уврежда. Атакуваното
разпоредително действие уврежда кредитора, доколкото имотът е продаден от
длъжника на неговата сестра за сумата от 3 000.00 лева, която надхвърля
минимално данъчната оценка и която цена е 6 пъти по-ниска от действителната
пазарна цена на недвижимия имот към момента на сключване на сделката съгласно
заключението по допуснатата експертиза. В този смисъл не може да бъде споделено
твърдението, че атакуваната сделка не е увреждащо кредитора
действие по смисъла на чл. 135 ЗЗД. Напротив, всеки акт (правен или фактически), с който се засягат права, които биха
осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника е увреждащо кредитора
действие. Тук следва да се има
в предвид, че ниската стойност на която е прехвърлен имотът е само косвено
доказателство за увреждането на кредитора и това обстоятелството трябва да се
изследва на плоскостта дали е налице знание за увреждане на кредитора. Това е
така, защото дори имотът да беше продаден за 18 000.00 лева или по реални пазарни
цени стойността на същия да възлизаше на 3 000.00 лева, увреждане на
кредитора пак щеше да бъде налице. Да се приеме обратното би означавало приложението
на чл. 135 ЗЗД да се обезсмисли по отношение на възмездните сделки, ако същите
са сключени по реални пазарни цени.
Действително, с продажбата на имота на пазарната му цена не би се намалило
имуществото на длъжника, тъй като същият би получил неговата парична
равностойност, но впоследствие получената парична сума може и да не е налице
(още повече, ако същата е получена в брой, какъвто е настоящият случай) и за
кредитора пак ще е налице затруднение да удовлетвори вземането си. Именно затова съдебната практика е приела,
че в настоящото производство
не могат да се релевират
възражения, че длъжникът притежава
и друго имущество или че вземането е обезпечено, като възприемането на обратното би
означавало длъжникът сам да избира срещу кое негово имущество да се
насочи изпълнението.
По повод възраженията на ответниците следва да се отбележи, че възникването
и упражняването на правото по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не е пред-поставено от изискуемостта на
вземането и/или от неговото установяване по основание и размер. Вземането срещу Е.А. е възникнало още със сключването на договора за поръчителство, като
настъпването на изискуемостта на задължението или издаването на изпълнително
основание въз основа на него след този момент не обуславят приложението на чл.
135 ЗЗД. Това е така, доколкото
намаляването на общото обезпечение и опасността за кредитора от бъдещо
неудовлетворяване или затруднено удовлетворяване може да възникне и в предходен
на изискуемостта момент. В
този ред на мисли, обстоятелството дали ищецът е изпратил уведомление за
настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията по кредита и дали това уведомление
е получено от Е.А. е неотносимо за настоящото производство.
По повод възражението, че имотът е бил несевестируем следва да
се има в предвид, че при разпореждане с несеквестируемо имущество ответникът
сам се е лишил от привилегията на несеквестируемостта, поради което в случая
интересът на кредитора следва да се постави пред този на длъжника. Съвсем друг
е въпросът, че по делото не бяха ангажирани доказателства за твърдяната
несеквестируемост, т.е. доказателства, че ответникът не притежава друго жилище.
Обстоятелството, че ответникът е запазил правото си на ползване върху имота също
не е основание за отхвърляне на иска. Това е така, тъй като с извършеното
разпореждане ответникът на практика сам се е отказал от несеквестируемостта и
правото положение между него и ищеца следва да се възстанови все едно това
разпореждане да не е било извършено.
В случая знанието на ответника Е. А. за увреждане на ищеца произтича
от самото съществуване на негово задължение към ищеца, което не е
удовлетворено, поради което за установяването му не се налага ангажирането на
нарочни доказателства. По отношение знанието за увреждане от страна на
ответницата С.И. е налице презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, която съдът
намира за необорена от ангажираните по делото доказателства. За оборването на
тази презумпция ответниците ангажираха гласни доказателства чрез разпит на св.
А. П., който е техен баща. От показанията на същия не може да се направи извод,
още по-малко категоричен такъв, че С.И. не е знаела за съществуващото
задължение на своя брат. В твърденията на св. П. съдът открива логическа
непоследователност и липса на житейска логика, доколкото, от една страна, свидетелят
заявява, че до преди три години двамата ответници (негови собствени деца) не са
се познавали, а от друга – че малко по-късно дъщеря му решава да помогне на
сина му по въпроса за къщата. Свидетелят не посочва каква е била мотивацията на
сина му да продаде имота, респ. тази на дъщеря му да го придобие, като от
споделеното не става ясно кое в крайна сметка е наложило тази продажба от
гледна точка на Е.А., предвид твърдението на последния, че това е единственото
му жилище. Като нелогично съдът определя и твърдението на св. П., че до
образуване на настоящото дело не е знаел за прехвърлянето на имота оглед
обстоятелството, че самият той живее в този имот и е баща на ответника, респ.
би следвало да бъде информиран за намерението на сина си да се разпореди с единственото
им жилище. Свидетелят не разкрива и кое е накарало дъщеря му, която по негови
думи е семейна и има малко дете и собствено жилище в гр. Велико Търново, да
закупи този имот. Още повече предвид споделеното от св. П., че за три години ответницата
е посещавала имота най-много два пъти, което е свидетелство за слабия й интерес
към този имот. Междувпрочем, твърдения относно мотивацията на С.И. да закупи
имота в с. Хотница липсват и в подадения от същата отговор на исковата молба, като
такива не бяха изложени и в целия ход да производството. С оглед изложеното
съдът намира, че не беше проведено пълно доказване, с което презумпцията на чл.
135, ал. 2 ЗЗД да бъде оборена.
Предвид на горното, настоящият съдебен състав намира, че
са налице всички обективни и субективни предпоставки за основателността на иска
по чл. 135 ЗЗД. С уважаването на иска сделката остава действителна в отношенията между ответниците, но и имотът продължава да служи като общо
обезпечение на кредитора,
независимо от разпореждането с правото на собственост.
По разноските:
При този изход на
спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от него
разноски в производството в общ
размер от 602.00 лева, от които 120.00 лева - заплатена
държавна такса, 5.00 лева - заплатена
такса за издаване на съдебно удостоверение, 10.00 лева - заплатена такса за
вписване на исковата молба, 12.00 лева - заплатена такса за издаване скица на
имота, 5.00 лева - заплатена такса за издаване на удостоверение за данъчна оценка,
200.00 лева - заплатен депозит за вещо лице и 250.00 лева - юрисконсултското
възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от
Закона за правната помощ, вр. чл. 26 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по отношение на „Б.” ЕАД, ЕИК ***, със съдебен адрес:***,
сключения между Е.А.А., ЕГН **********
и С.А.И., ЕГН ********** договор за покупко-продажба на
недвижим имот, представляващ УПИ
III-549 в стр. кв. 33 по
плана на с. Хотница, с площ от 1 000.00 кв.м., с уредени регулационни
отношения и приложена улична регулация, ведно с построените в него къща с
пристройка и сайвант, при граници по скица № 94ЕЕ-3931-1#1 от 5.2.2018 г. на Община Велико Търново:
улица, УПИ II-568,
УПИ I-569, УПИ IV-549 и УПИ V-549 – всички в квартал 33 по плана на с.
Хотница, който договор е обективиран в
нотариален акт № 21/12.2.2018 г., том I, рег. № 323, дело № 15/2018 г. по описа на нотариус Р. Минова, рег. № 405 в регистъра на НК
и район на действие ВТРС.
ОСЪЖДА Е.А.А.,
ЕГН ********** и С.А.И., ЕГН ********** да заплатят на „Б.” ЕАД, ЕИК ***, със съдебен адрес:***, сумата
от 602.00 (шестстотин и два) лева
– направени разноски в
производството.
Решението
подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок от връчване
на преписи от същото на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: