Решение по дело №294/2019 на Апелативен съд - Пловдив

 

   Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   

      

       № 252

                                     

    гр. Пловдив,  25.07.2019 г.            

 

                                     В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, трети състав, в открито заседание на десети юли, през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КОЛАРОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ

                              ЕМИЛ МИТЕВ

                                  

при участието на съдебния секретар Нели Богданова, изслуша докладваното от съдия Георги Чамбов в.търг.дело № 294 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

                   Производството е образувано по въззивната жалба от адв. И.В.В. – постоянен синдик на „Д.“ ЕАД /в несъстоятелност/ против решение № 98 от 21.02.2019 г., постановено по т. д. № 79 по описа за 2018 г. на Пловдивския окръжен съд, с което по отношение на „К.Т.Б.“ АД /в нес./, „Д.“ ЕАД /в несъстоятелност и „Р.И.И.“ ООД, рег. под № 3068041 в щата Д., САЩ, че не съществуват следните вземания на „Р.И.И.“ ООД към „Д.“ ЕАД /нес./, включени в списъка на приети вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, който списък е одобрен с определение № 94 от 15.01.18 г. по т.д. № 36/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, а именно:

                   - вземане в размер на 3 880 603.38 лв. главница по договор за целеви паричен заем от 01.02.2007 и анекс № … към него със заемодател „Г. И.“ ЕАД и заемател „Г. О.“ ЕАД със сегашно наименование „Д.“ ЕАД;

                   - вземане в размер на 3 258 197.40 лв. възнаградителна лихва по договора за целеви паричен заем за периода 01.01.08 – 28.11.13 г.; и с което „Р.И.И.“ ООД е осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Пловдивски окръжен съд държавна такса в размер на 285 552 лв.

         Във въззивната жалба се поддържат оплаквания, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и при непълна и неизяснена фактическа обстановка. Искането е решението да се отмени и вместо това, да се постанови друго, с което се отхвърли предявения иск.

          В срока по чл. 263, ал.1 ТЗ е постъпил отговор от въззиваемия „К.Т.Б.“ АД /.н. с който се изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение – правилно. Искането е да се потвърди обжалваното решението, като на дружеството се присъдят направените във въззивното производство деловодни разноски.

Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено следното:

         Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, същата е валидна и допустима, но по същество е неоснователна. 

                   Производството пред Пловдивския окръжен съд е било образувано по предявени от „К.Т.Б.“ АД /.н. против „Д.“ ЕАД /в несъстоятелност/ и „Р.И.И.“ ООД, рег. под № … в щата Д., САЩ, обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ, за установяване в отношенията между страните, че не съществуват парични вземания на „Р.И.И.“ ООД към „Д.“ ЕАД /нес./, включени в списъка на приети вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 от ТЗ, който списък е одобрен с определение № 94 от 15.01.18 г. по т. д. № 36/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, както следва:

                   - вземане в размер на 3 880 603.38 лв. главница по договор за целеви паричен заем от 01.02.2007 и анекс № 1 към него със заемодател „Г. И.“ ЕАД и заемател „Г. О. ЕАД със сегашно наименование „Д.“ ЕАД;

- вземане в размер на 3 258 197.40 лв. възнаградителна лихва по договора за целеви паричен заем за периода 01.01.08 – 28.11.13 г.

Правният интерес от установяване съществуването на посочените вземания е обусловен от постановените по т. д. № 36/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, определение № 36/08.01.2018 г., с което съдът по несъстоятелността е оставил без уважение възражението на ищеца против приемане на процесните вземания на кредитора „Р.И.И.“ ООД, както и определение № 94 от 15.01.18 г., с което в производството по чл. 692 от ТЗ, са одобрени изготвените от синдика на „Д.“ ЕАД /н./ списъци на приетите и неприетите вземания по чл. 686 ТЗ, които са обявени в ТР при АВ по партидата на търговеца на 16.10.2017 г.

         Оспорените от ищеца – кредитор „К. Т. Б.“ АД /н./ вземания на „Р.И.И.“ ООД  към „Д.“ ЕАД /н./ се основават на Договор за целеви заем от 01.12.2007 г. и анекс към него № 1 към него, със заемодател „Г. И.“ ЕАД и заемател „Г. О.“ ЕАД със сегашно наименование „Д.“ ЕАД, както и на две последващи прехвърляния на тези вземания, осъществени както следва: с договор за прехвърляне на вземане /цесия/ от 12.03.2014 г., сключен между заемодателя-цедент „Г. И.“ ЕАД и първия цесионер „Б. Е. Д.“ ООД  и  с договор за прехвърляне на вземане /цесия/ от 22.02.16, с цедент „Б. Е. Д.“ ООД и „Р.И.И.“ ООД.

         За да отхвърли предявения иск, Пловдивският окръжен съд е приел, че доколкото оспорваните вземания се основават на договор за заем, чието сключване предполага предаване на определена парична сума от заемодателя на заемателя, а от представените по делото извлечения от банкови сметки на „Д.“ ЕАД /н./, не се констатира нито един превод, при който да е посочено като основание предоставяне на заем, не било доказано сключването на такъв договор, съответно не било установено възникването в полза на заемодателя-цедент „Г. И.“ ЕАД на вземания, на посоченото договорно основание, срещу същия длъжник. Това на свой ред обуславяло и безпредметността на извършените цесии с несъществуващи вземания.

Решението е правилно.

Представените, в подкрепа на заявеното от ответниците в първоинстанционното производство и поддържано от синдика във въззивно производство твърдение за предоставен от „Г. И.“ ЕАД на „Г. О.“ ЕАД /сега - „Д.“ ЕАД, договор за целеви заем от 01.12.2007 г. и анекс към него № 1/28.11.2012 г., не установяват реалното предаване на заемната сума, поради следното:

С договора за целеви заем единствено се поема задължение за предаване на уговорената сума на части, чиито размер и срок на предаване не са конкретно уговорени.

Договорът за целеви паричен заем, както и Анекс № … г. към него, с който страните декларират предоставянето на заемната сума, нямат достоверна дата.

Съдържащото се във възивната жалба от синдика становище, че изводите на съда относно тези факти били незаконосъобразни, тъй като не било открито производство по оспорване на посочените документи, е неоснователно. 

Доколкото и договорът, и анексът, са частни документи, същите са доказателство, че съдържащите се в тях изявления са направени от лицата, които са ги подписали - чл. 180 ГПК. Тоест, щом документът е автентичен, той е доказателство, че изявленията в него са направени от автора на документа. Това обаче се отнася единствено до съдържанието на документите. В конкретния случай автентичността /истинността/ на тези документи не е оспорена, поради което и не се е налагало откриване на производство по оспорването им по чл.193 ГПК.

По отношение времето на съставянето /издаването/, записаната от авторите в същите документи дата на издаване, е недостоверна за третите лица, поради което относно датата на издаването им тези документи са им непротивопоставими.

Този извод следва от разпоредбата на чл.181, ал.1 ГПК, според която по отношение на трети лица частният документ има достоверна дата от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото съставяне на документа. В посочената хипотеза, в тежест на страната, ползваща се от документа, е установяването на такива факти.

Писмените доказателства, на които длъжникът и кредиторът „Р.И.И.“ ООД основават твърдението за предаване на заемната сума - извлечения от банкови сметки на „Д.“ ЕАД /н./ в ищцовата банка, не съдържат данни за прехвърлянето на суми по тези сметки от страна на „Г. И.“ ЕАД, основаващи се на твърдяното облигационно правоотношение – договор за заем. Посочените доказателства са приети по делото, по искане на ответниците, след представянето им от страна на банката-ищец, поради което и направеното във въззивната жалба искане от синдика за повторното им събиране в това производство, се явява безпредметно.

В съдържащите се в посочените извлечения данни за извършвани банкови транзакции, от и по сметката на „Д.“ ЕАД /н./, липсват преводи на суми от „Г. И.“ ЕАД, имащи характер на заем и то не само за твърдения период от сключване на договора до подписването на Анекс № … г., /когато цялата сума би следвало да е преведена/, но и до датата на първият сключен договор за цесия – 01.03.2014 г.

 Неоснователно е и поддържаното оплакване в жалбата, че първоинстанционният съд не е изследвал счетоводното отразяване на банковите операции, тъй като ответниците не са ангажирали доказателства, а и не са изложили твърдения дали, кога и по какъв начин банковите преводи по сметките на длъжника са били осчетоводени в неговото счетоводство, дали същото е водено редовно и пр.

         С оглед съдържащото се в Анекс № … към договора изявление от страните по договора за целеви паричен заем - „Г. И.“ ЕАД и „Г. О.“ ЕАД, за предоставяне на заемната сума в общ размер от 3 880 603.38 лева, предвид недостоверността на вписаната в този анекс дата на съставянето му, съобразно с посоченото правилото на чл.181, ал.1 ГПК, следва да се приеме, че най-ранната възможна достоверна дата на издаване на този документ, както и на предхождащия го договор, е датата, на която вземанията, произтичащи от договора и анекса са били предявени от „Р.И.И.“ ООД в производството по несъстоятелност – 31.08.2016 г. /л.31 – л.32/. Тъй като такъв договор би бил нищожен, като сключен в нарушение на чл. 635, ал. 1 ТЗ, то към онзи момент сключването му не би могло да легитимира „Р.И.И.“ ООД като кредитор на „Д.“ ЕАД /н./, доколкото договорът за цесия от и 22.02.16 г, въз основа на който е предявил вземането си, както и предшестващият го - от 12.03.14 г., се явяват лишени от предмет.

         От изложеното следва, че постановеното от Пловдивския окръжен   съд решение представлява законосъобразен отговор на повдигнатия от страните правен спор, поради което същото следва да се потвърди.
         Въззиваемият не доказва да е направил разноски за въззивното производство, поради което въпреки изрично направеното искане, разноски не следа да му се присъждат.

         На основание чл. 694, ал.7, изр. първо ТЗ, във вр. с чл. 69, ал.1, т. 1, чл.71, ал.1, чл. 72, ал. 1 ГПК и чл. 18, ал.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, ответникът „Д.“ ЕАД /н./ следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Пловдивския апелативен съд държавна такса за въззивното производство, в размер на 35 694 лева.

            Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен съд  

 

                                      Р      Е     Ш     И     :

        

ПОТВЪРЖДАВА решение № 98 от 21.02.2019 г., постановено по т.д. № 79 по описа за 2018 г. на Пловдивския окръжен съд.

ОСЪЖДА „Д.“ ЕАД - в несъстоятелност, ЕИК …, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Апелативен съд – Пловдив, бул. „6-ти септември“ № 167, ЕИК (БУЛСТАТ) …, държавна такса в размер на 35 694 лева (тридесет и пет хиляди шестстотин деветдесет и четири лева), платима от масата на несъстоятелността, за въззивното производство по в.т.д. № 294 по описа за 2019 г.

         Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страната при условията на чл.280 и сл. от ГПК.

 

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ: