РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 31.08.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II-А въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:  МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

                                                                                              МАРИЯ БОГДАНОВА

 

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Мария Богданова в. гр. д. № 16375/2017 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 222156/26.09.2017 г., постановено по гр. д. № 32238/2016 г. по описа на СРС, I Г. О., 49-ти състав е осъдено М.В.Р.да заплати на Е.Т.И. (конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото на И.Г.И.), на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 4000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени душевна болка, срам, унижение от уронване на офицерската чест на И.Г.И. и достойнство в резултат на издаване на заповед № 312/18.07.2012 г. на Началника на 08-РУП СДВР за налагане на дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от 1 година, отменена с Решение № 1854 по адм. дело № 7313/2012 г. на АССГ, 1-во отделение, 10-ти състав.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, в която се твърди, че решението е недопустимо, като аргументира, че в случая не се претендират вреди от действия или бездействия и вина на длъжностно лице, а се претендират вреди от отменен административен акт – заповед на началника на 08 РУП-СДВР, което попадало в хипотезата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Поддържа, че отговорността по чл. 49 ЗЗД се свързвала с възлагане на работа, като в случая министърът на вътрешните работи бил възложил на началника на управлението да наложи дисциплинарно наказание, но твърдените вреди от ищеца нито били доказани, нито били резултат от виновно поведение. Навежда доводи, че Държавата не носела отговорност, когато вредите били поради изключителната вина на пострадалия. Излага съображения, че претенцията следвало да се разгледа по реда на АПК, съответно – била подсъдна като първа инстанция на административен съд. Твърди, че в случая липсвал правен интерес от предявения иск, тъй като имало специален ред, по който можело да се претендира обезщетение за вреди. Поддържа, че неправилно районният съд бил интерпретирал релевантните текстове на закона, поради което не бил уважил възражението за липса на пасивна материална легитимация, което обосновава подробно. Навежда доводи за липса на процесуална правоспобност и приложението на чл. 27, ал. 2 ГПК, като отделно от това обосновава, че надлежна страна по спора е СДВР. Излага съображения, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че искът е доказан въз основа на свидетелските показания, които били противоречиви, а страхът от налагане на по-тежко наказание не трябвало да се тълкува като неимуществена вреда. Твърди, че в случая единствено заповедта за дисциплинарно наказание е била призната за незаконна, като по делото няма данни и доказателства за извършени от началника на 08 РУП-СДВР по отношение на Иков на други неправомерни действия, а доводите на страната били единствено по отношение на отменения акт, поради което непозволеното увреждане не било доказано. Поддържа, че по делото не били доказани твърдените от ищеца вреди, които да произтичат при пряка и непосредствена връзка от действията на началнина на 08 РУП-СДВР или от процесната заповед, като изрично сочи, че самият ищец е заявил, че заповедта е прочетена пред офицерския състав, при спазване на разпоредбите на действащия закон към онзи момент – 19.07.2012 г. Навежда доводи, че липсват доказателства за причнно-следствена връзка между отменената заповед и твърдените неимуществени вреди, което обосновава. Излага съображения, че тъй като неоснователен е главният иск, то такъв е и акцесорният. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба, в който се твърди, че същата е допустима, но неоснователна. Твърди, че са неоснователни доводите, че отговорността трябвало да се реализира по ЗОДОВ, а не по ЗЗД, поради което намира, че първинстанционното решение е процесуално допустимо, тъй като вредите били причинени на ищеца в качеството му на служител на МВР, на който било възложено да извършва работа в 08 РУП-СДВР. Поддържа, че налагането на наказание на служител и последващата отмяна на заповедта не е административна дейност, от която да произтичат вреди, които да подлежат на обезщетение по реда на чл. 1 ЗОДОВ. Аргументира, че искът е с квалификация чл. 49 ЗЗД и е подсъден на общите граждански съдилища. Навежда доводи, че първоинстанционното решение е правилно, като било мотивирано законосъобразно и справедливо, и бил извършен всестранен анализ на събраните по делото доказателства. Излага съображения, че офицерите и началниците се назначавали от Министъра на вътрешните работи, поради което именно ответникът бил пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск, което обосновава от правна страна. Твърди, че ответникът се явявал възложител на работа по смисъл на чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45 ЗЗД, поради което носел отговорност за действията на служителите си. Поддържа, че по делото са събрани достатъчно доказателства, от които се установявало наличието на причинно-следствена връзка. Навежда доводи, че началникът на РУП е знаел, че ищецът не бил извършил дисциплинарно нарушение, но въпреки това умишлено с цел психически тормоз и уронване на достойнството бил издал процесната заповед за наказание. Излага съображения, че от събраните по делото доказателства безспорно се установявало неправомерното и виновно поведение на началника на 08 РУП-СДВР. Твърди, че вредите са несъмнено установени, като преждевременната смърт на ищеца е именно в следствие на претърпените неимуществени вреди и психически тормоз. Освен това било доказано наличието на вина и причинно-следствената връзка. Иска потвърждаване на първоинстанционното решение, както и присъждането на деловодни разноски.

С протоколно определение от 26.06.2017 г.  по гр. д. № 32238/2016 г. по описа на СРС, I Г. О., 49-ти състав, на мястото на починалия ищец – И.Г.И. – е конституиран наследникът по закон – Е.Т.И..

 

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо по изложените по-долу съображения.

Съдът намира, че делото не е било подведомствено на гражданския съд, а на административния съд. Тъй като подведомствеността е абсолютна задължителна процесуална предпоставка, за наличието на която съдът следи служебно – арг. чл. 15, ал. 1 ГПК, нейната липса води до недопустимост на предявения иск. Следователно, тъй като районният съд е разгледал недопустим иск, обжалваното решение е недопустимо и като такова на основание чл. 270, ал. 3, изр. 2 ГПК трябва да бъде обезсилено, а делото да бъде изпратено на компетентния административен съд.

В тази връзка следва да се съобразят постановките на Тълкувателно постановление № 1 от 29.09.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2015 г., ОСГТК и ОСС на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, съгласно което „Спорът за компетентността на граждански или административен съд да разреши конкретно дело е спор за подсъдност, a не за подведомственост (чл. 135, ал. 4 АПК). Подведомствените на съдилищата дела ce разпределят между тях по правилата на подсъдността. По този начин всеки съд ce оказва овластен да правораздава не по всички дела, включени в съдебната компетентност, a само по ограничен кръг такива дела, определени съобразно техния предмет, връзка с района на съда или съобразно с процесуалните действия, които съдът следва да извърши по тях.  

 Подобно на подведомствеността, подсъдността е компетентност (овластяване) на съда да разглежда определена група дела, a от гледна точка на делата подсъдността е тяхното подчинение на правосъдната власт на съответния съд. Подсъдността е производна от подведомствеността.“. Поради тази причина настоящият съдебен състав дължи самостоятелна проверка за наличието на абсолютната задължителна положителна процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск (в процесуален смисъл) – делото да е подведомствено на гражданския съд – арг. чл. 14, ал. 1 ГПК.

Съгласно чл. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Исковете по ал. 1 се разглеждат по реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс, като местната подсъдност се определя по чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ. В тази насока съдът взема предвид и произнасянето по адм. дело № 7313/2012 г. на АССГ, 1-во отделение, 10-ти състав.

Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 6 АПК на административните съдилище са подведомствени всички дела по искания за обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд. В този смисъл, процесното правоотношение има административноправен характер – така и  мотивите към т. 6 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. по тълк. д. № 2 / 2014 г. на ВКС и ВАС.

Следователно, тъй като делото е неподведомствено на гражданския съд, първоинстанционното решение е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено, а делото – изпратено на ААСГ – гр. София по компетентност.

При този изход на правния спор, разноски не следва да бъдат присъждани в настоящото производство, а от съда по същество на спора.  

С оглед цената на предявения иск, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване – арг. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският районен съд

 

РЕШИ:

 

ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение № 222156/26.09.2017 г., постановено по гр. д. № 32238/2016 г. по описа на СРС, I Г О, 49-ти състав, като процесуално недопустимо.

ИЗПРАЩА делото на АССГ , гр. София по компетентност.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1:

 

 

 

                                                                                              2: