№ 575
гр. Пловдив, 21.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20225001000604 по описа за 2022 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 253 от 07.07.2022 година, постановено по т. дело №
852/2021 година по описа на О.С. - П., е осъден Х. Т. К., ЕГН **********,
от ****, да заплати на Г.Ф., със седалище и адрес на управление ****, на
основание чл. 558, ал. 7 КЗ, сумата от 100 077.85 лв., включваща 72 633.99 лв.
изплатено на 23.04.2018 г. обезщетение за имуществени и неимуществени
вреди, за което Г.Ф. е осъден с влязло в сила съдебно решение по гр.д. №
4536/2015 г. на С.Г.С. и по в.гр.д. № 5547/2017 г. на С.А.С., 24 225.98 лв.
мораторна лихва върху обезщетението и сумата от 3 217.88 лв. заплатени
държавни такси и разноски по сметка на С.Г. и С.А.С., ведно със законна
лихва върху сумите от датата на завеждане на исковата молба 29.11.2021 г. до
окончателно плащане.
Със същото решение е отхвърлен като неоснователен предявеният иск
от Г.Ф. срещу Х. Т. К. за сумата от 8 766.70 лв., представляваща заплатени
разноски по образуваното изпълнително дело № *********** по описа на
1
ЧСИ В.М..
Осъден е Х. Т. К., ЕГН **********, да заплати на Г.Ф. сумата от 5
799.81лв., представляваща направени деловодни разноски и разноски за
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от Г.Ф. в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск за сумата от 8766,70 лева,
представляваща заплатени разноски по образувано изпълнително дело №
*********** по описа на ЧСИ В.М. с рег. № ***. Оплакванията са за
нарушение на материалния закон и необоснованост на решението в
обжалваната му част. Неправилен бил изводът на съда, че разходите по
изпълнителното дело не представляват разход за определяне на
обезщетението по смисъла на чл. 558, ал. 7 от КЗ., респ. че за тях Г.Ф. няма
право на регрес за разлика от изплатеното обезщетение, лихвите и
разноските, направени за неговото определяне и изплащане. Неправилно било
прието от първоинстанционния съд, че изпълнителното дело е образувано
поради бездействие на Г.Ф., тъй като липсвала банкова сметка, по която да се
заплатят доброволно присъдените суми, а и изпълнителният лист бил издаден
въз основа на невлязло в сила осъдително решение на въззивната инстанция.
Във въззивната жалба се изразява становище, че фактът дали Г.Ф. е дал повод
за образуване на изпълнителното дело или не е без правно значение,
доколкото разходите по определяне и изплащане на обезщетението като
такива с акцесорен характер винаги се дължат от причинителя на вредата,
срещу когото е предявен регресният иск. Жалбоподателят се е позовал на
разпоредбата на чл. 558, ал. 7 от КЗ, според която след изплащане на
обезщетението по чл. 557, ал. 1 и 2 от КЗ Г.Ф. встъпва в правата на
увреденото лице до размера на платеното обезщетение и лихви, както и
разходите за определянето и изплащането му. Твърди се, че изводите на
първоинстанционния съд противоречат на съдебната практика на ВКС по
този въпрос. В нормата на чл. 558, ал. 7 от КЗ липсвало уточнение, не били
въведени и каквито и да било ограничения или изключения, поради което
следвало да се приеме, че разноските по изпълнителното дело са именно
разходи по определяне и изплащане на обезщетението и като такива се
дължат по регресния иск. Искането е да се отмени решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част и да се постанови ново решение
по същество, с което да се уважи предявеният иск на Г.Ф. в тази му част,
2
както и да се присъдят на жалбоподателя разноски за двете съдебни
инстанции.
С въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ответника по
иска Х. Т. К. чрез назначения по делото особен представител адвокат Е. К. –
К.. В писмения отговор, както и в проведеното открито съдебно заседание
пред въззивната инстанция се изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба. Искането е за потвърждаване на решението в обжалваната
част. Поддържа се, че разноските, заплатени по сметка на ЧСИ по
образуваното дело не са необходими разноски за определяне на
обезщетението, респ. че те са извън обхвата на регресното право на Г.Ф.,
очертан с приложимите в случая разпоредби на чл. 288 от КЗ /отм./,
включващ обезщетението за вреди, лихвите за забава по чл. 288, ал. 7 от КЗ /
отм./, начислени за период по-кратък от периода, за който самият делинквент
носи отговорност, както и разходите по чл. 288, ал. 8 от КЗ /отм./, идентичен
с чл. 558, ал. 7 от сега действащия КЗ. Жалбоподателят неправилно тълкувал
нормата на чл. 288, ал. 8 от КЗ /отм./ в частта „платени разходи“. Неговото
тълкуване не било съобразено със съдебната практика по този въпрос, според
която „платените разходи“ са обичайните такива за определяне на дължимото
обезщетение, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема
на претърпените вреди и причинно-следствената връзка.
Ответникът по въззивната жалба също не е направил доказателствени
искания пред въззивната инстанция.
Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото
доказателства и доводите на страните намира, че въззивната жалба е
процесуално допустима. Тя е подадена от лице, имащо право на въззивно
обжалване, а именно от ищеца в първоинстанционното производство срещу
отхвърлителната част на решението. При подаване на въззивната жалба е
спазен предвиденият в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Очертаният с въззивната жалба спор е правен, касае приложението на
материалния закон.
Безспорни между страните са обстоятелствата, на които се основава
предявеният от Г.Ф. регресен иск срещу ответника Х. Т. К..
3
С исковата молба, въз основа на която е образувано производството по
т. дело № 852/2021 година по описа на О.С. - П., се претендира сумата от
общо 108844,55 лева, представляваща сбора от сумите, изплатени на
основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ / отм./ по щета №
******/04.12.2014 година на С.М.К. като обезщетение за неимуществени
вреди, причинени му при ПТП, станало на 22.12.2011 година, в което той е
участвал като пешеходец. ПТП било причинено виновно от ответника Х. Т.
К. при управление на собствения му лек автомобил, който нямал валидна
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на ПТП. В
общата искова сума, претендирана от ищеца, наред с присъдените с влезлите
в сила на 21.03.2019 година съдебни решения по гр.д. № 4536/2015 г. на
С.Г.С. и по в.гр.д. № 5547/2017 г. на С.А.С. обезщетения от общо 72633,99
лева главница, 24225,98 лева законна лихва и 3217,88 лева разноски за
съдебното производство, е включена и сумата от 8766,70 лева разноски по
изпълнителното дело, образувано пред ЧСИ В.М. под номер ***********, за
която искът е отхвърлен и която е предмет на въззивното производство.
Безспорно е между страните, а и със събраните по делото
доказателства се установява, че посоченото изпълнително дело е образувано с
изпълнителен лист, издаден в полза на С.М.К. срещу Г.Ф. въз основа на
въззивното съдебно решение, постановено на 10.04.2018 година по в.гр.
дело № 5547/2017 година на АС – С. От поканата за доброволно изпълнение,
изпратена до Г.Ф. по това изпълнително дело на 20.04.2018 година е видно, че
общият размер на дължимата сума по изпълнителното дело е 105626,67 лева.
В нея е включена и претендираната по регресния иск сума от общо 8766,70
лева като разноски по изпълнителното дело, описани като 241,85 лева
разноски по изпълнителното дело, 6223,73 лева – такса по т. 26 от Тарифата
за таксите и разноските по ЗЧСИ с включен ДДС в полза на ЧСИ М., както и
други суми, дължими по изпълнителното дело до момента на поканата за
доброволно изпълнение в общ размер на 2301,12 лева, в това число държавна
такса, адвокатско възнаграждение, възнаграждение за вещо лице, за пазач и
др.
От намиращото се на стр. 60 от първоинстанционното дело платежно
нареждане е видно, че цялата сума, посочена в поканата за доброволно
изпълнение от 105626,67 лева, включително процесната такава от 8766,70
лева разноски по изпълнителното дело, е изплатена от Г.Ф. в срока за
4
доброволно изпълнение - на 23.04.2018 година.
Присъдените с решението на СГС и на САС държавни такси, дължими
от Г.Ф., са изплатени допълнително на 22.04.2019 година с две платежни
нареждания – 200 лева по сметка на Апелативен съд – С и 3017,88 лева по
сметка на С.Г.С..
Ответникът Х. К. е поканен с регресна покана от 07.09.2021 година да
възстанови на Г.Ф. посочените по-горе суми в общ размер от 108844,55 лева,
включващи и процесната от 8766,70 лева, като поканата е върната с
отбелязване, че е непотърсена. По делото е безспорно обстоятелството, че
сумите, включително процесната, не са заплатени от ответника на ищеца.
При така установената по делото фактическа обстановка съдът намира
следното:
В отношенията между страните по настоящия спор се прилагат
разпоредбите на КЗ / обн. ДВ бр. 103/2005 година, в сила от 01.01.2006
година, отм. 01.01.2016 година/. Регресното право, включително това на
Г.Ф., се урежда от закона, действал към момента на неговото пораждане, а
този момент е датата на настъпване на застрахователното събитие по риска
„гражданска отговорност“. В случая това е датата на ПТП - 22.12.2011
година. В тази насока е налице съдебна практика, постановена по реда на чл.
290 от ГПК – решение № 70/23.06.2011 година по т. дело № 624/2010 година
на І т.о. на ВКС, решение № 75/13.06.2011 година по т. дело № 643/2010
година на І т.о. на ВКС, решение № 192/14.08.2012 година по т. дело №
768/2010 година на ІІ т.о. на ВКС. Правото да получи обезщетение от Г.Ф.
възниква за увреденото лице от момента на деликта, съобразно действащата
към този момент нормативна уредба, което обуславя приложението на тази
нормативна уредба и за регресното право на Г.Ф. към прекия причинител.
Съобразявайки разпоредбите на КЗ / отм./, по-конкретно тази на чл.
288 ал. 12, която е точната правна квалификация на предявените искове по
делото, а не посочената в първоинстанционното решение разпоредбата на
чл. 558, ал. 7 от действащия КЗ, съдът намира следното:
Според чл. 288, ал. 12 от КЗ / отм./, след изплащане на обезщетенията
по ал. 1 и ал. 2 Г.Ф. встъпва в правата на увреденото лице до размера на
платеното и разходите по ал. 8.
Съгласно ал. 8 на чл. 288 от КЗ / отм./, разходите за определяне и
5
изплащане на обезщетението са за сметка на виновния водач, съответно за
сметка на превозвача, или за сметка на фонда в случаите по ал. 1 т. 1 и ал. 2/
касаещи ПТП, причинено от неидентифицирано МПС, сред които случаи не
попада настоящия/. Уреденото от закона право на регрес за Г.Ф. включва
разходи по определяне и изплащане на обезщетенията. В тези разходи
обаче, съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС, която
се споделя от настоящия съдебен състав, не попадат разходите по образувани
изпълнителни дела. Регресното право на Г.Ф. по чл. 288 ал. 12 във връзка с
ал. 8 от КЗ / отм./, отнасящо се до разходите за определяне и изплащане на
обезщетението, включва обичайните разходи, необходими за установяване
механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди,
както и причинно-следствената връзка между ПТП и вредите. Разноските в
изпълнителното производство / такси и разноски по Тарифата за таксите и
разноските по ЗЧСИ, адвокатските възнаграждения и др./, не представляват
необходими разходи за определяне на обезщетението, доколкото те са
направени след установяване със сила на пресъдено нещо на подлежащите на
обезщетяване вреди и размера на дължимите обезщетения от фонда и като
такива са извън обхвата на регресното право на Г.Ф.. В този смисъл са
решение № 127 от 18.10.2019 година на ВКС по т.д. 2835/2018 година на І т.о.;
решение № 8 от 22.06.2022 година на ВКС по т.д. 2144/2020 година на І т.о. и
др./.
Цитираното от жалбоподателя както пред първоинстанционния съд,
така и във въззивната жалба решение № 24/30.03.2022 година по т. дело №
255/2021 година на І т.о. на ВКС съдържа отговор на въпрос, различен от
този за обхвата на регресното право по чл. 288, ал. 12 във връзка с ал. 8 от КЗ
/ отм./ и като такова не е съдебна практика, относима към настоящия спор.
По изложените съображения съдът намира, че първоинстанционното
решение в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният регресен иск
по чл. 288, ал. 12 от отменения КЗ, / с неточно посочена правна
квалификация по чл. 558, ал. 7 от новия КЗ /, за сумата от 8766,70 лева,
представляваща заплатени разноски и такси в изпълнителното производство,
следва да бъде потвърдено.
Настоящото решение не подлежи на обжалване съгласно разпоредбата
на чл. 280,ал. 3, т. 1 от ГПК. Става дума за търговско дело с предявена
6
самостоятелна регресна искова претенция с цена под 20 000 лева / а именно
8766,70 лева/. В тази насока е и съдебната практика – определение № 21 от
17.01.2020 година на ВКС по ч.т. дело № 2604/2019 година на ІІ т.о. на ВКС.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 253 от 07.07.2022 година,
постановено по т. дело № 852/2021 година по описа на О.С. - П., В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, С КОЯТО е отхвърлен регресният иск на Г.Ф., със
седалище и адрес на управление ****, срещу Х. Т. К., ЕГН **********, от
****, за сумата от 8 766.70 лв., представляваща заплатени разноски по
образуваното изпълнително дело № *********** по описа на ЧСИ В.М..
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7