Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр.Русе, 16.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII –
ти граждански състав, в открито заседание на седемнадесети октомври през
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Дарина Илиева, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
3994
по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявени в обективно и субективно съединение са положителни
установителни искове за собственост върху недвижими имоти, с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК.
Ищците В.А.Б., А.Й.Т. и Д.Й. ***, твърдят, че са
собственици по наследство, оставено им от техния наследодател Й.С.Б., б.ж. на
гр.Русе, починал на 21.07.2010 г., на два недвижими имота, съответно с
идентификатор 32095.1.652 и площ от 752 кв.м., находящ се в.Иваново, общ.Иваново,
обл.Русе, ул.“Трети март“ № 10 и с идентификатор 32095.1.653 и площ от 660
кв.м., находящ се в същото населено място, ул.“Трети март“ № 12. При снабдяване
със скици за двата имота ищците установили, че идеални части от тях били
отразени като собственост на ответника Община Иваново, съответно 21,95 %
идеални части от първия и 21,85 % идеални
части от втория имот. Установили също, че и за двата имота били съставени
актове за частна общинска собственост, съответно за първия имот с №
954/13.06.2014 г., а за втория с № 955/16.06.2014 г. Ищците поддържат, че актовете
за общинска собственост, а и предхождащите ги актове за държавна собственост,
нямат правопораждащо (конститутивно) действие и са съставени без правно
основание, тъй като не се е осъществил фактическият състав, който да направи
държавата, а по-късно и ответната община, собственик на актуваните идеални
части. Сочат, че акт за изземване на части от двата имота по реда на чл.17,
ал.2 от Наредбата за събиране на държавните вземания (отм.) не е бил съставян.
По тези и по останалите подробно изложени в исковата молба и в представената от
процесуалния им представител писмена защита съображения ищците считат, че
ответникът не е станал собственик на посочените идеални части, а те са останали
в собственост на С.Б.А., баща на техния наследодател, като последния ги придобил
по силата на договор за доброволна делба от 27.10.1983 г., респ. по давност от
своя брат В.Б.А.. Молят съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че са само те са собственици на
посочените два имота. Претендират и направените деловодни разноски.
В срока
по чл. 131, ал.1 от ГПК ответникът Община Иваново, чрез процесуалния си
представител, е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявените искове. Твърди,
че Община Иваново е собственик на посочените идеални части от имотите по силата
на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС (ДВ,
бр.96 от 1999 г.), тъй като същите са били отредени за жилищно строителство и
за обществени и благоустройствени мероприятия на общината, съгласно
предвижданията на действащия към датата на влизането в сила на закона
регулационен план на с.Иваново, одобрен с представената заповед №
275/07.03.1964 г. на зам.председателя на ОНС – Русе. Поддържа, че процедурата
по отчуждаване на процесните идеални части по реда на Наредбата за събиране на
данъците и таксите (Обн. Изв.бр.13 от 12.02.1953 г., впоследствие преименувана
на Наредба за събиране на държавните вземания) е стриктно спазена. В
представената писмена защита ответникът допълва, че отчуждаването е съобразено
и в представения договор за доброволна делба, където в т.6 и т.7 придобиването
на право на собственост върху двата имота, в тяхната цялост, от страна на
съделителите С.Б.А. и В.Б.А. изрично е поставено под условието, че бъде
изплатена одържавената им част, каквато възможност съществувала в чл.20, ал.5
от НСДВ (отм.), но от която последните не се били възползвали. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и
доказателствата по делото, намира за установено следното:
Според изричната разпоредба на чл.5, ал.3 от ЗОС
актът за общинска собственост няма правопораждащо (конститутивно) действие.
Последователна обаче е съдебната практика, според която той се ползва, по
аналогия със съображенията, изложени за констативния нотариален акт в
Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г.,
ОСГК, с легитимиращо действие по отношение принадлежността на правото на
собственост. За да отпадне този ефект е необходимо насрещната страна да докаже,
че общината, чието право е удостоверено в акта, не е собственик на имота (вж. решение
№ 149 от 12.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 647/2012 г., IV г. о., ГК, решение №
15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., ГК и др.).
При положителните установителни искове предмет на
делото е правото на собственост на ищеца, а не това на ответника. Дори и да
бъде установено, че последният не е собственик (при което първо следва да бъде
преодоляно легитимиращото действие на актовете за общинска собственост), то
това няма непременно да направи ищците собственици и да доведе до уважаване на
исковете. Ответникът може да се брани с правоизключващото възражение, че той, а
не ищецът, е собственик на процесния имот (според чл.99 от ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го
придобие), но това не променя предмета на делото, нито влияе на разпределението
на доказателствената тежест. Дори и подобно възражение да не беше направено, то
искът следва да бъде отхвърлен, ако ищецът не докаже настъпването на
фактическия състав, от който извежда правото си на собственост. И тъй като
ответникът не носи доказателствената тежест, провеждането от него доказване
може да се квалифицира като насрещно, а не като главно, поради което то може да
се задоволи да бъде и непълно като се разколебаят твърденията на ищците и
процесуалните им усилия по доказване, че те са собственици и на актуваните от
ответника идеални части от двата имота.
От събраните по делото доказателства може да бъде
направен извод, че насрещното доказване е успешно, което прави исковете за
собственост върху посочените идеални части от двата процесни имота
неоснователни. Ответникът е представил изпълнителен лист № 2683/23.05.1953 г.,
издаден въз основа на решение от 11.05.1953 г. по гр.д. № 4712/1953 г., с който
на основание чл.16 от НСДТ (с изменено
впоследствие заглавие на НСДВ ДВ, бр. 59 от 1963 г.) е било допуснато
изпълнение по административен ред чрез изземване и продажба от Русенския
околийски финансов отдел на празно дворно място от 300 кв.м. от цялото 2000
кв.м. в гара Иваново, при граници: Н.Б., от две страни път и А.А., собственост
на Б.А.Л., което имущество било описано с акт от 15.04.1953 г. По делото е
представен и посочения акт за опис на имущество, както и заявлението, по което
е било образувано гражданското дело пред народния съдия. Ищците възразяват, че
макар да е представен изпълнителен лист и акт за опис, по делото не бил
представен акт по чл.17, ал.2 от НСДВ (отм.) за изземване на имотите, както и
че не било установено, с оглед начина на описанието им, дали са били иззети
именно части от двата процесни имота, а не от други имоти, притежавани от Б.А.Л..
Съдът намира тези доводи неоснователни.
Изземването и последващата продажба на части от
двата недвижими имота не съставляват елементи от фактическия състав по
придобиването на собственост върху тях от държавата. Според съдебната практика,
установена по време на действието на НСДВ (отм.) (вж. решение № 459 от
24.II.1973 г. по гр. д. № 2803/72 г., I г. о.), на която се понастоящем се позовава
и ВКС в решенията си (вж. решение № 541 от 6.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №
661/2009 г., I г. о., ГК) правото на собственост
на държавата възниква с конфискационния акт – с решението на съда за изземане
на описаното за неплатени данъци имущество. Следователно
действията по изземване и продажба на конфискувания имот имат значение само за
последващото осребряване на имота, а не за преминаване собствеността върху
него. По тези съображения съдът приема, че държавата е станала собственик на
отчуждените части от двата имота на датата, на която е влязло в сила решението
от 11.05.1953 г. по гр.д. № 4712/1953 г. Тъй като липсват точни данни за нея,
съдът приема, че това е датата на издаване на изпълнителния лист – 23.05.1953
г., в който изрично е отразено, че посоченото решение подлежи на изпълнение,
т.е. вече е било влязло в сила.
Неоснователно е и възражението на ищците, че не
било установено, че по реда на НСДВ са отчуждени части именно от процесните
имоти, а не от други имоти на същото лице. Както сочи и процесуалният
представител на ответника в писмената си защита, идентитета на имотите се
установява с представения договор за доброволна делба от 27.10.1983 г. Така в
т.1.2 и т.1.3 като предмет на делба са посочени следните два имота: дворно
място парцел
I-386 с площ от 702 кв.м. и дворно място парцел II-386 с площ от 698 кв.м., за които няма спор, а в
исковата молба изрично се признава, че съвпадат именно с процесните два имота.
В договора е посочено следното: „Парцелите по т.1.2 и т.1.3 са урегулирани и от двата парцела са одържавени за неплатени
данъци 210 кв.м. идеална част“. По нататък в договора в т.6, при определяне
на стойността на имотите, е записано:“След спадане на продадената част от двора
и идеалната част на държавата остават
в наследство…“. На следващо място, в т.6 (номерацията се повтаря) и т.7 по
отношение на С.Б.А. и В.Б.А. е посочено, че те стават собственици на двата
процесни имота в наследствената си част,
а в пълния им размер - след изплащане
на одържавената част от имотите. Ищците не са представили доказателства, че
техните праводатели са се възползвали от възможността по чл.20, ал.5 от НСДВ
(отм.) да погасят задълженията си към държавата, за да им бъде върнат имота.
Само за пълнота следва да се посочи, че върху самия договор за доброволна делба
няма поставена нотариална заверка на подписите на съделителите, както изисква
чл.35, ал.1 от ЗС, а само е посочено, че той ще добие законна сила след
нотариалната му заверка. Освен това делбата е извършена без двама от
съсобствениците – държавата и лицето, на което е продаден част от друг делбен
имот – парцел XXX-333, с площ от 1335 кв.м., а останалите
съделители са извършили делбата „след
спадане на продадената част от двора и идеалната част на държавата“. Това
обстоятелство само по себе си би довело до нищожност на договора за доброволна
делба –поради липса на форма по чл.26, ал.2, пр.3 от ЗЗД вр.чл.35, ал.1 от ЗС и
поради нарушаване на изискването в делбата да участват всички съсобственици –
чл.75, ал.2 от ЗН. В случая обаче ищците извеждат правото си на собственост
върху остатъка от двата имота (извън отчуждените части) от изтеклата в полза на
бащата на техния наследодател – С.Б.А. придобивна давност, който факт не е
оспорен от ответника. В съдебно заседание от 21.09.2018 г. процесуалният
представител на ответника е отбелязал, че не е възможно да бъде придобита по
давност отчуждената част, тъй като тя е частна общинска собственост, спрямо
която давност не тече.
Неоснователни са доводите на ищеца, според които
по делото не било доказано, че одържавените части от двата имота са били
предназначени за жилищно строителство
или за благоустройствени мероприятия, за да станат те общинска собственост по
силата на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС. В кореспонденцията между Областния управител
на Област Русе и ответника във връзка с отписване на частите от двата имота от
актовите книги за имотите – държавна собственост и актуването им като общински
има достатъчно данни, че имотите са именно с такова предназначение (за жилищно
строителство). Така например в писмо с изх. № 06-07-167/13.05.2014 г. на
Областния управител до кмета на ответната община е изрично отбелязано, че
единият имот е отреден за жилищно строителство. Освен това от графичната част
на заповедта (скицата-приложение) е видно, че за имот 386 са обособени два
парцела - I-386 и II-386 в кв.38, който квартал е бил включен в регулацията.
Според § 39 от ППЗПИНМ (отм.) с дворищнорегулационния план се установяват
строителните парцели и определя за кои имоти те се отреждат. Самото урегулиране
с дворищнорегулационен план съставлява доказателство, че имотът е отреден за
строителство. Видно от скицата, в целия квартал са застроени сгради – основно масивни
жилищни и масивни стопански.
Съдът намира, че за частта от имотите, оставаща
извън отчуждената и актувана от ответника като общинска собственост тяхна част,
а именно за 78,05 % от имот с идентификатор 32095.1.652 и за 78,15 % от имот с идентификатор
32095.1.653, липсва правен интерес от водене на установителни искове. Не е
налице правен интерес тогава, когато между страните липсва спор относно
принадлежността на правото като то никога не е било оспорвано от ответника –
нито съдебно, нито извънсъдебно. Ответникът поддържа, че е собственик
единствено на идеалните части, за които са съставени актове за общинска
собственост - 21,95 % идеални части от първия и 21,85 % идеални части от втория
имот. Практическото затруднение пред ищците при формулиране на искането до съда
би могло да бъде лесно отстранено, ако в петитума на исковата молба беше
посочено, че се иска установяване на право на собственост именно по отношение
на идеалните части, които са актувани като общински с посочените два акта за
частна общинска собственост. По този начин те биха били индивидуализирани и не
би останало съмнение, че предмет на делото са именно тези идеални части, а не
други идеални части от същите два имота, включващи се в притежавания от ищците
остатък от правото на собственост върху тях, съответно от 78,05 % и 78,15 %.
Избраният от ищците подход - да бъде въведено като предмет на делото цялото
право на собственост върху двата имота, при положение, че до посочените идеални
части то въобще не се оспорва от ответника, не може да бъде оправдан по
съображения за „консолидиране на правото им върху двата спорни имота“, както се
сочи в писмената защита. В тази част, доколкото липсва правен интерес като
абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на предявените установителни
искове, производството по тях следва да бъде прекратено.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78,
ал.3, ал.4 и ал.8 от ГПК и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ съдът определя на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 200
лева, което следва да бъде заплатено от ищците.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 3994 по описа за 2018 г.
на Районен съд – Русе в частта по предявените от В.А.Б., с ЕГН **********, А.Й.Т.,
с ЕГН ********** и Д.Й.С., с ЕГН **********,***, представлявана от кмета Георги
Миланов, искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК – за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на останалите
идеални части над 21,95 % идеални части от имот с идентификатор 32095.1.652 и
площ от 752 кв.м., находящ се в.Иваново, общ.Иваново, обл.Русе, ул.“Трети март“
№ 10, за които е съставен акт № 954/13.06.2014 г. за частна общинска
собственост на Община Иваново, както и че са собственици на останалите идеални
части над 21,85 % идеални части от имот с идентификатор 32095.1.653 и площ от
660 кв.м., находящ се в.Иваново, общ.Иваново, обл.Русе, ул.“Трети март“ № 12,
за които е съставен акт № 955/16.06.2014 г. за частна общинска собственост на
Община Иваново.
ОТХВЪРЛЯ предявените от В.А.Б., с ЕГН **********, А.Й.Т., с
ЕГН ********** и Д.Й.С., с ЕГН **********,***, представлявана от кмета Георги
Миланов, искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК – за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на 21,95 %
идеални части от имот с идентификатор 32095.1.652 и площ от 752 кв.м., находящ
се в.Иваново, общ.Иваново, обл.Русе, ул.“Трети март“ № 10, за които е съставен
акт № 954/13.06.2014 г. за частна общинска собственост на Община Иваново, както
и на 21,85 % идеални части от имот с идентификатор 32095.1.653 и площ от 660
кв.м., находящ се в.Иваново, общ.Иваново, обл.Русе, ул.“Трети март“ № 12, за
които е съставен акт № 955/16.06.2014 г. за частна общинска собственост на
Община Иваново.
ОСЪЖДА В.А.Б., с ЕГН **********, А.Й.Т., с ЕГН ********** и
Д.Й.С., с ЕГН **********,*** сумата от 200 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /П/