№ 3133
гр. София, 09.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ивета М. Антонова
Членове:Розалина Г. Ботева
Георги Стоев
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Розалина Г. Ботева Въззивно гражданско дело
№ 20221100503062 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 21.10.2021г., постановено по гр.д. № 28276/ 2021г. на СРС, 78 състав, Я.
И. А. е осъден да плати на “Ф.л.” ЕООД сумата 3162,12 лева, представляваща обезщетение
по чл. 221, ал. 1 КТ.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство Я. И. А., в която са релевирани доводи за нарушение на материалния закон,
като същият изразява несъгласие с извода на първоинстанционния съд за дължимост на
обезщетението. Жалбоподателят излага доводи, че първоинстанционният съд неправилно е
приел, че уволнението му е законно и задължението му не е погасено по давност. С жалбата
е отправено искане за отмяна в цялост на атакувания съдебен акт и за отхвърляне на
предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Не се спори между страните, че между същите съществува трудово правоотношение,
възникнало по силата на трудов договор № 147/ 18.06.2015г., по силата на което ищецът
1
заемал длъжността “шлосер”, при основно брутно трудово възнаграждение в размер на 1350
лева (допълнително споразумение № 1291 А/ 31.07.2017г. към трудов договор № 147/
18.06.2015г.). Със заповед № 94/ 22.07.2019г. трудовият договор на ответника е прекратен,
поради налагане на дисциплинарно наказание “уволнение”. От представената товарителница
се установява, че заповедта е връчена лично на ответника на 14.08.2019г.
Не се спори между страните, а и се установява от представения фиш за работна заплата
за м. юни 2019г., че брутното трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 1374,30 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна,
като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Претенцията на ищеца е за заплащане на обезщетение поради дисциплинарното
уволнение на ответника, обуславящо правна квалификация по чл. 221, ал. 2 от КТ, съобразно
която разпоредба, при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на
работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на
предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните
вреди - при срочно трудово правоотношение. С оглед визираната разпоредба, уреждаща
правопораждащия за съдебно предявеното вземане фактически състав, основателността на
исковата претенция се предпоставя от установяване съществуването на трудово
правоотношение между страните и прекратяване на същото поради извършено от ищеца-
работодател дисциплинарно уволнение на ответника- работник. Съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест за установяване, при условията на
пълно и главно доказване, на посочените релевантни факти, съставляващи основание на
иска. В тежест на ответника е ангажирането на доказателства по правоунищожаващи,
правоизключващи или правопогасяващи възражения срещу възникването, респ.
изискуемостта на вземането. В посочената норма от КТ е предвидена имуществена
отговорност на служителя под формата на обезщетение, което той дължи на работодателя в
случай на наложено наказание дисциплинарно уволнение. Дефиницията на посочената
отговорност показва, че тя може да се реализира само в случай на законно наложено
дисциплинарно уволнение.
Конкретиката на случая сочи, че трудовото правоотношение на ответника е прекратено
с налагане на дисциплинарно наказание “уволнение”, извършено със заповед № 94/
22.07.2019г., която е връчена на ответника на 14.08.2019г.
От събраните писмени доказателства се установява, че между страните е съществувало
валидно възникнало правоотношение по трудов договор, което е било прекратено от ищеца
2
без предизвестие, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. При липсата на ангажирани от
ответника доказателства за това да е оспорил законността на уволнението по надлежния ред,
следва да се приеме, че заповедта за дисциплинарно уволнение е стабилизирана и е породила
целения прекратителен ефект, като по арг. от чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, трудовото
правоотношение е прекратено, считано от връчването на заповедта, обективираща
изявлението на ищеца, осъществено на 14.08.2019г.
Следва да се посочи, че при невъзможност заповедта за уволнение да се връчи лично на
работника, приложима е процедурата, предвидена в чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ а именно:
заповедта за дисциплинарно наказание се изпраща по пощата с препоръчано писмо с
обратна разписка. Дисциплинарното наказание се смята наложено "от деня на нейното
получаване, когато е изпратена с писмо с обратна разписка"- в случая 14.08.2019г. От този
момент уволненият работник е имал право да изчислява срокът за обжалване на
дисциплинарното наказание. Това е бил меродавния момент- получаването на писмото- за да
се счита, че дисциплинарното наказание е било наложено. Ето защо и са неоснователни
доводите във въззивната жалба, относно връчване на заповедта за уволнение. Следователно,
доколкото се установява прекратяване на сключения между страните трудов договор на
визираното в чл. 221, ал. 2 КТ основание- дисциплинарно уволнение, съгласно посочената
норма, в полза на ищеца е възникнало вземане срещу ответника за обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие и предявеният иск е доказан
по основание. С оглед безсрочния характер на процесния договор съгласно чл. 221, ал. 2 КТ
дължимото от ответника обезщетение е съизмеримо с брутното му трудово възнаграждение
за срока на предизвестието, който съгласно договореното от страните е едномесечен. От
събраните писмени доказателства се установява, че размер на брутното трудово
възнаграждение на ответника е 1374,30 лева, поради което съдът приема за установено, че
дължимото обезщетение е в размер на едномесечното брутно трудово възнаграждение на
ответника, респ. претенцията е доказана и по размер, поради което, при съобразяване на
диспозитивното начало, предявеният иск следва да бъде уважен изцяло, като основателен и
доказан в предявения размер 3162,12 лева.
Неоснователни са доводите, касаещи законността на уволнението. Заповедта за
дисциплинарно наказание е връчена на ответника на 14.08.2019г., от който момент
дисциплинарното наказание следва да се счита наложено. Ответникът не е оспорил
законността му по предвидения от закона ред, чрез конститутивен иск за отмяната му, а
законността на уволнението да се контролира инцидентно е недопустимо, поради което и
съдът приема, че правоотношението между страните е прекратено на 14.08.2019г., чрез
налагане на дисциплинарно наказание "уволнение”, което не е оспорено.
Неоснователно е възражението, че задължението е погасено по давност. По отношение
на процесното вземане е приложима разпоредбата на чл. 358, ал. 1 т. 3 и, ал. 2, т. 2 от КТ,
предвиждаща тригодишен давностен срок за предявяване на исковете за тях, който срок
започва да тече от момента, в който по вземането е станало изискуемо, а това е моментът, в
който е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. Обезщетението по чл. 221, ал. 1
3
КТ е изискуемо от датата на прекратяване на трудовия договор- в случая от 14.08.2019г., от
която дата до предявяване на настоящия иск не са изтекли три години.
Изложеното обуславя извод за основателност на предявения иск и неговото уважаване.
Първоинстанционният съд е достигнал до същия извод, поради което обжалваното
решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.10.2021г., постановено по гр.д. № 28276/ 2021г. на
СРС, 78 състав, с което Я. И. А., с ЕГН **********, е осъден да плати на “Ф.л.” ЕООД, с
ЕИК ****, сумата 3162,12 лева, представляваща обезщетение за прекратено трудово
правоотношение при дисциплинарно уволнение, на основание чл. 221, ал. 1 КТ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4