№ 2
гр. С., 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на четвърти януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Пенка Сп. И.а
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20222200500510 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и по реда
на гл.25 от ГПК „Бързо производство“.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №724/27.09.2022г. по гр.д.
№125/2022г. на С. районен съд, с което е признато за незаконно уволнението на П. С.
Р. /допусната ЯФГ в диспозитива на първоинстанционното решение относно бащиното
име/ и е отменена Заповед № 34/12.11.2021г. на Управителя на „Водоснабдяване и
канализация - С." ООД; присъдено е обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за оставане без
работа поради незаконното уволнение на П. С. Р. в размер на 755,05лв. за периода от
09.11.2021г. до 23.11.2021г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба
до изплащане на сумата, като иска в останалата част до пълния претендиран размер от
830,56 лв. е отхвърлен като неоснователен; оставен е без разглеждане, като
недопустим, предявения от П. С. Р. против „Водоснабдяване и канализация - С.” ООД
иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ за поправка на основанието за уволнение,
вписано в трудовата й книжка и е прекратено производството по делото в тази му част.
С решението са присъдени по съразмерност разноски на ищцата П. Р. в размер на
727,27лв., а на ответника – разноски в размер на 70,91лв. и ответника е осъден да
заплати държавна такса в размер на 90,20лв. по сметка на СлРС и разноски за вещо
лице в размер на 149,10лв.
1
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство
„Водоснабдяване и канализация - С.” ООД и с нея се обжалва посоченото решение в
уважаващите исковите претенции части и относно разноските.
Дружеството въззивник „Водоснабдяване и канализация - С.” ООД чрез
пълномощника си адв. С. Р. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е
неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Счита, че първоинстанционният съд е
тълкувал превратно разпоредбата на чл, 70, ал. 4 от КТ, като е приел, че разпоредбата
има предвид единствено времето, през което работникът или служителят е бил в
законноустановен отпуск или по други уважителни причини не е изпълнявал работата,
но в рамките на самия шестмесечен изпитателен срок, а не и след неговото изтичане.
Съдът приел, че изпитателния срок може да бъде удължен само с дните попадащи в
рамките на шестмесечния срок, считано от сключване на договора, през което
работникът или служителят е бил в законоустановен отпуск или по други уважителни
причини не е изпълнявал работата, за която е сключен договорът, но не и с периода от
време, през който същия не е изпълнявал работата по същите причини след шестте
месеца от сключване на договора, макар и изпитателния срок реално да не е бил
изтекъл поради удължаването му точно с дните през които работника или служителя
не е изпълнявал работата в рамките на шестте месеца от сключване на договора.
Намира за превратно това тълкуване, защото в практиката на ВКС изрично било
посочено, че времето на изпитателния срок следва да е реално отработено с цел да
бъде използвано за проверка дали работата и работника са подходящи един за друг.
Счита, че при тълкуването, направено от Районен съд - гр. С., ще се стигне до хипотеза,
при която смисъла на чл. 70, ал. 4 от КТ, изяснен в практиката на ВКС, ще се изгуби
защото без реално лицето да е полагало труд в уговорения изпитателен срок той ще
изтече. Районния съд приел, че уговореният шестмесечен изпитателния срок е следвало
да изтече на 07.09.2021 год. Съдът е приел, че в периода от 04.03.2021 год. до
07.09.2021 год. ищцата е ползвала отпуски платен годишен и за времена
неработоспособност за общо 17 работни дни, като срокът за изпитване се удължил
само с тези 17 работни дни и съответно изтекъл на 04.10.2021 год., без да вземе
предвид, че за периода от 30.08.2021 год. /което е преди изтичане, на който и да е
изпитателен срок/ до датата на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата
непрекъснато е била в отпуск поради временна нетрудоспособност, т.е. тя изобщо не е
полагала труд по трудовото си правоотношение и обективно не е изминал шестмесечен
период на изпитване. По този начин се стига до положение, че изпитателният срок
изтича, без реално да е отработен, защото не се вземат предвид дните, през които
работника или служителя не е полагал труд след изтичане на шестте месеца считано от
датата на сключване на договора независимо от това, че това неполагане на труд
попада в рамките на удължения срок на изпитване. При анализ на тази разпоредбата на
чл.70, ал.4 от КТ се установява, че е невъзможно срока за изпитване да изтече в ден, в
2
който работника или служителя не е на работа, какъвто е настоящия случай. Дори и
последния ден от срока за изпитване работникът или служителят да не полага труд по
причините посочени в закона този ден не влиза в срока му за изпитване и срокът
следва да изтече на следващия ден. Ако и следващия ден работника или служителя пак
не е работи реално тъй като срокът му за изпитване не е изтекъл, то и този ден не би
бил включен в срока за изпитване. Съотнесено към конкретния случай последното
означавало, че след като ищцата към 07.09.2021 год. е имала да отработва реално, за да
и изтече изпитателния срок още 17 дни /както и съдът е приел/, които не се включват в
срока за изпитване, тъй като тя е ползвала законоустановени отпуски в такъв размер в
периода от сключване на договора до датата 07.09.2021 год., към последната дата тя
все още е в изпитателен срок, т.е. изпитателния срок не е изтекъл. След като към тази
дата, когато все още е в срок за изпитване и до прекратяване на трудовото и
правоотношение тя е била в отпуск за времена неработоспособност и реално не е
работила нито един ден, то тя към датата на прекратяване на трудовото и
правоотношение има да отработва още 17 работни дни от срока си за изпитване за да
изтече този срок, т.е. обратно на възприетото от Районния съд към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение ищцата все още е в срок за изпитване и
работодателят е имал правото и законосъобразно е прекратил на основание чл. 71, ал.
1 от КТ трудовия договор на ищцата със срок за изпитване, в рамките на този срок.
Поради това, въззивникът – работодател счита, е счита, че е упражнил това свое право
законосъобразно, поради неизтичане на срока по чл. 70, ал. 1 във вр. с ал. 4 от КТ. По
отношение на иска по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ, освен неоснователност,
поради неоснователност на главния иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, излага и
съображения за неоснователност на самостоятелно основание. Посочва, че ищцата не е
претърпяла вреди изобщо, защото тя за претендирания от нея период за обезщетение
по чл. 225 от КТ обективно не би получавала трудово възнаграждение, а единствено би
получила обезщетение, каквото реално е получила, за времена неработоспособност,
тъй като е в този период тя е била в отпуск поради времена неработоспособност. За
периода след изтичане на отпуска й за времена неработоспособност, тя не претендира
обезщетение по чл. 225 от КТ, тъй като е започнала работа. Следователно, ищцата е
получила всичко обективно и законово дължимо за периода от 12.11.2021 год. до
23.11.2021 год, и липсват понесени от нея вреди, които да и бъдат обезщетявани по
реда на чл. 225 от КТ. С оглед изложеното, дружеството въззивник моли въззивния
съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваните, уважаващи исковите
претенции, части и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли изцяло
предявените срещу него искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ. Претендира присъждане
на направените по делото и за двете инстанции разноски в пълен размер.
С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства от
въззивния съд.
3
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., дружеството въззивник „Водоснабдяване и канализация - С.” ООД,
редовно призовано, се представлява от процесуален представител по пълномощие адв.
С. Р., който поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли съда да
я уважи. Намира обжалваното решение за неправилно и незаконосъобразно и моли
съда да го отмени и да постанови ново, с което да отхвърли исковите претенции като
неоснователни. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В с.з. въззиваемата П. С. Р., редовно призована не се явява. Представлява се от
процесуален представител по пълномощие адв. Ж. Димова от АК – Хасково, която
посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира обжалваното
решение за правилно, законосъобразно и обосновано и моли въззивния съд да го
потвърди. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция
разноски. Излага съображения относно незаконосъобразността на уволнението,
свързани с връчване на заповедта по време на ползване на отпуск поради временна
нетрудоспособност и недоказване на връчването на заповедта за уволнение на
посочената в нея дата.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства,
намира, че решението е незаконосъобразно и неправилно.
Въз основа на събраните по делото пред районния съд доказателства, съдът
установи следното от фактическа страна:
Ищцата в първоинстанционното производство П. С. Р. е работила по трудово
правоотношение в ответното дружество „Водоснабдяване и канализация - С.” ООД въз
основа на трудов договор №7/04.03.2021г., сключен на основание чл.70, ал.1, вр. с
чл.67, ал.1, т.1 от КТ – безсрочен, със срок на изпитване в полза на работодателя,
считано от 04.03.2021г., на длъжност „главен счетоводител“, на пълно работно време, с
основно месечно възнаграждение в размер на 1450 лв., основен платен годишен отпуск
4
в размер на 22 дни.
Със Заповед №34/12.11.2021г. на Управителя на „Водоснабдяване и канализация
- С.” ООД е прекратено трудовото правоотношение с ищцата П. С. Р. за длъжността
„Главен счетоводител“, на основание чл.71, ал.1 от КТ. Разпоредено е изплащане на
обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за 15 дни неползван платен годишен отпуск.
Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена на П. С. Р.
на 12.11.2021г. в 16,20 часа, при отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели:
Я.И.С. и К.Д.Б.
Видно от показанията на разпитаните по делото пред първата инстанция
свидетели К.Б., Я.С. и С.И., управителят на дружеството бил им поставил задача да
връчат заповедта за уволнение на ищцата. Ищцата по това време била в болничен и
била поискала да й бъдат върнати болнични листове. Нямало я вкъщи. Чакали я и след
разговор по телефона със С.И. ищцата дошла след около 15 минути. Свид. И. –
специалист ТРЗ, й казал, че с болничния лист й връчва и заповед за уволнение и прочел
съдържанието на заповедта на ищцата. П. Р. заявила, че няма да я подпише, тъй като
била в болничен. Ищцата отказала да получи заповедта и С. и Б. се подписали като
свидетели.
Видно от обясненията, дадени по реда на чл. 176 ГПК, от управителя на
ответното дружество, ищцата е ползвала отпуск за временна неработоспособност и не
се е явяла по това време на работното си място. Трудовият договор на ищцата бил
прекратен, тъй като същата била в изпитателен срок. Служителката А. му била
разказала как се е осъществило самото връчване на заповедта, като тя била
организирала връчването, като свидетелите И., Б. и С. били отишли да връчат
заповедта. Ищцата била отказала да получи заповедта, тъй като била в болничен.
П. Р. е ползвала болнични за временна нетрудоспособност от общо заболяване,
както следва: 6 дни от 08.06.2021г. до 13.06.2021г.; 10 дни от 30.08.2021г. до
08.09.2021г.; 20 дни от 09.09.2021г. до 28.09.2021г.; 12 дни от 29.09.2021г. до
10.10.2021г.; 8 дни от 11.10.2021г. до 18.10.2021 г.; 21 дни от 19.10.2021г. до
08.11.2021г. и 15 дни от 09.11.2021г. до 23.11.2021г.
Видно от заключението на назначената поделото от районния съд ССчЕ, на П. Р.
е изплатено обезщетение по чл. 224 КТ за 15 дни неизползван платен годишен отпуск.
Последното получено от ищцата пълно месечно брутно възнаграждение е било в
размер на 2076,40 лв., като размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за периода
от 12.11.2021г. до 23.11.2021г. или за 8 работни дни се равнява на 755,05лв. Вещото
лице е констатирало, че към датата на изготвяне на заключението - 17.06.2022г. не са
били изплащани на ищцата обезщетения за неработоспособност за периода от
12.11.2021г. до 23.11.2021г., тъй като болничният лист е бил обжалван от ответника и
административното производство не е било приключило към този момент.
Видно от представеното по делото удостоверение от 01.09.2022г. на ТП-С. на
НОИ на 13.07.2022г. е било заплатено обезщетение за временна неработоспособност на
ищцата за периода от 09.11.2021г. до 23.11.2021г. в размер на 722,58лв., тъй като
административното производство е приключило с потвърждаване на издадения
болничен лист.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните
5
правни изводи:
С.ят районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно
кумулативно съединяване искове за признаване на уволнението, извършено със
заповед на Управителя на „Водоснабдяване и канализация – С.” ООД, за незаконно и за
неговата отмяна, за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради
уволнението за периода от 12.11.2021г. до 24.11.2021г. в размер на 830,56лв. и за
поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка, с правно
основание чл.344, ал.1, т.т.1, 3 и 4, във вр. с чл.225, ал.1 от КТ.
Предмет на въззивното производство, с оглед обхвата на въззивната жалба,
подадена от работодателя, са само исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ, вр. с чл.225,
ал.1 от КТ, като последния сам в уважената му част от 755,05лв.
Първоинстанционното решение в частта, с която е оставен без разглеждане като
недопустим иска на П. Р. за поправка на основанието за уволнение, вписано в
трудовата книжка, с правно основание чл.344, ал.1, т.4 от КТ и е прекратено
производството по делото в тази му част, не е обжалвано и е влязло в сила.
Първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила и в частта, с
която е отхвърлен иска по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ над размера от
755,05лв. до пълния претендиран размер от 830,56лв.
Изложените във въззивна жалба оплаквания са основателни.
Предявените обективно съединени искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.3, вр. с чл.225,
ал.1 от КТ са допустими.
Разгледани по същество, същите са неоснователни по следните съображения:
Главният иск за признаване уволнението, извършено със Заповед
№34/12.11.2021г. на Управителя на „Водоснабдяване и канализация – С.” ООД, за
незаконно и неговата отмяна, е неоснователен.
Безспорно по делото се установи, че ищцата П. С. Р. е работила в ответното
дружество „ВиК – С.“ ООД по трудово правоотношение на длъжността „главен
счетоводител“ въз основа на безсрочен трудов договор със срок на изпитване, уговорен
в полза на работодателя в периода от 04.03.2021г. до 12.11.2021г., когато е прекратено
трудовото й правоотношение. Прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата
е извършено с процесната Заповед №34/12.11.2021г. на Управителя на
„Водоснабдяване и канализация – С.” ООД на основание чл.71, ал.1 от КТ.
Трудовият договор със срок за изпитване е уреден в чл.70 от КТ. Според чл.70,
ал.1 от КТ, когато работата изисква да се провери годността на работника или
служителя да я изпълнява, окончателното приемане на работа може да се предшества
от договор със срок за изпитване до 6 месеца. Такъв договор може да се сключи и
когато работникът или служителят желае да провери дали работата е подходяща за
него. Трудовият договор с клауза за изпитване не се прекратява с изтичане на срока,
модалитетът "срок за изпитване" дава възможност на страната, в полза на която е
6
уговорен срокът, да прекрати договора до изтичането му. За да се прекрати действието
на трудовия договор е достатъчно писменото изявление на страната, в чиято полза е
уговорен срока, да достигне до насрещната страна, без да се излагат причините,
мотивирали страната да прекрати договора.
В процесния трудов договор клаузата за изпитване е уговорена в полза на
работодателя съгласно т. 4 от същия. Трудовият договор със срок за изпитване,
уговорен в полза на работодателя, цели да провери годността на работника да се
справи с възложената работа. В рамките на срока за изпитване работодателят трябва да
направи преценка удовлетворен ли е от качествата на работника и от нивото на
изпълнение на задълженията му. Преценката на работодателя се извършва свободно,
не се мотивира и не подлежи на контрол. Ако резултатът от изпитването бъде счетен за
незадоволителен от работодателя, той може да прекрати законосъобразно договора с
работника в рамките на срока за изпитване, без да е необходимо да мотивира
решението си.
Максималната продължителност на срока за изпитване, съгласно чл.70, ал.1 от
КТ, е 6 месеца. В процесния трудов договор не е посочена продължителността на
изпитателния срок, поради което съдът приема, че същата следва да бъде 6 месеца, с
оглед разпоредбата на чл. 70, ал. 1 КТ, както е приел и първоинстанционния съд.
Следва да се посочи, че дата на прекратяване на трудовото правоотношение,
съгласно правилото по чл.335, ал.2, т.3 от КТ, е 12.11.2021г., когато ищцата Р. е
получила изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение.
По делото е установено, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл.71, ал.1 от КТ е връчена именно на 12.11.2021г. при отказ, надлежно
удостоверен с подписите на двама свидетели. Отказът от страна на работника да
получи заповедта за уволнение, когато същият е поканен и информиран за нея,
всъщност е основание да се приеме, че същият е информиран за нея, а отказът му да я
получи е негов избор, който не може да наруши възможността на работодателя да
упражни законоустановеното си право. В ГПК е предвидено правило, според което при
отказ за връчване, законът фингира, че книжата са редовно връчени. В случая са
събрани доказателства /гласни/, че служител ТРЗ на работодателя – свид. И. при отказа
на ищцата да получи заповедта, й я прочел, т.е. безспорно ищцата е запозната със
заповедта като съдържание и изявлението на работодателя за прекратяване на
правоотношението е достигнало до нея. Това обстоятелство не се и оспорва от ищцата,
която в исковата молба, в хода на производството и пред свидетелите, разпитани пред
районния съд, е обосновала отказа си да подпише и получи заповедта с
обстоятелството, че към този момент е в отпуск. Отказът е надлежно удостоверен в
самата заповед. Следователно, прекратяването на трудовото правоотношение между
страните е настъпило на 12.11.2021г. с процесната заповед, като позоваването на
разпоредбата на чл. 71, ал.1 от КТ е достатъчно.
За законосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение, основано на
чл.71, ал.1 от КТ е необходимо да се установи, че работодателят е упражнил правото да
7
прекрати трудовия договор на ищцата в рамките на срока по чл.70, ал.1 от КТ, който в
случая е 6-месечен.
Срокът за изпитване започва да тече от момента на фактическото, реално
изпълнение на възложената работа и уговореното за изпитване време трябва да бъде
реално използвано за проверка. Това значи, че в уговореното време за изпитване не се
включва времето, през което работникът или служителят не е изпълнявал работата. В
този случай срокът за изпитване трябва да бъде продължен с толкова работни дни, с
колкото работникът не се е явявал на работа и не е изпълнявал трудовите си функции,
защото само в процеса на реално престиране на работна сила работодателят може да
извърши преценката удовлетворен ли е от годността на работника да изпълни
възложената работа. Изрично разпоредбата на чл.70, ал.4 от КТ предвижда, че в срока
за изпитването не се включва времето, през което работникът е бил в законоустановен
отпуск или по други уважителни причини не е изпълнявал работата, за която е
сключен договора.
В случая, трудовото правоотношение между страните е възникнало на
04.03.2021г., когато и ищцата е постъпила на работа и това е началният момент, от
който започва да тече уговореният 6-месечен срок на изпитване, който е следвало да
изтече на 07.09.2021г. По делото е установено, а и не се спори от страните, че в
рамките на този срок ищцата е ползвала 7 работни дни платен годишен отпуск и 92
календарни дни отпуск при временна неработоспособност поради общо заболяване,
както следва: 6 дни от 08.06.2021г. до 13.06.2021г.; 10 дни от 30.08.2021г. до
08.09.2021г.; 20 дни от 09.09.2021г. до 28.09.2021г.; 12 дни от 29.09.2021г. до
10.10.2021г.; 8 дни от 11.10.2021г. до 18.10.2021 г.; 21 дни от 19.10.2021г. до
08.11.2021г. и 15 дни от 09.11.2021г. до 23.11.2021г. Това време не следва да се
включва при изчисляване на момента, в който изтича срокът, защото работникът или
служителят реално не е изпълнявал трудовите си функции, а работодателят не е имал
възможност да направи преценка за начина на осъществяване на работата. Чл. 70, ал.4
от КТ не прави разграничение между вида на използвания отпуск, критерият е дали
реално са изпълнявани трудовите задължения.
Поради това, следва към датата 07.09.2021г. да се прибави първо времето, през
което П. Р. е използвала платен годишен отпуск от 7 работни дни, т.е. удължава се до
16.09.2021г. вкл. Освен този отпуск, във времето на изпитателния срок не се включва и
отпуска при временна неработоспособност, който обаче не е само този в периода от
08.06.2021г. до 13.06.2021г., но и всички последващи болнични, начиная от
30.08.2021г. – безспорно в рамките на изпитателния срок и приключващи на
23.11.2021г. За целия период от 30.08.2021г. до 23.11.2021г. ищцата е била в
последователни, непрекъсвани болнични. Следователно от този момент – 30.08.2021г.
изпитателния срок е спрял да тече и не е текъл през целия период, в който ищцата е
8
била във временна нетрудоспособност - от 30.08.2021г. до 08.09.2021г.; от 09.09.2021г.
до 28.09.2021г.; от 29.09.2021г. до 10.10.2021г.; от 11.10.2021г. до 18.10.2021 г.; от
19.10.2021г. до 08.11.2021г. и от 09.11.2021г. до 23.11.2021г. В тази насока въззивният
състав не споделя извода на първоинстанционния съд, че изпитателния срок се
удължава само с платения годишен отпуск и само с 10 дни отпуск за временна
нетрудоспособност /ползвани само в рамките на първоначалния изпитателен срок/.
Такова тълкуване не отговаря на целта на закона и на регламентирания законово
изпитателен срок, изискващ реално изпълнение на възложената работа, за да се
направи горепосочената преценка на качествата на работника и нивото на изпълнение
на задълженията му /при уговорен срок за изпитване в полза на работодателя, какъвто
е настоящия случай/.
Както бе посочено, от 30.08.2021г. срокът за изпитване е спрял да тече и той не е
текъл, не само до приетата от районния съд дата – 04.10.2021г., но не е текъл до
последния ден на временната нетрудоспособност на ищцата – 23.11.2021г. Поради
това, датата, на която е връчена при отказ заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл.71, ал.1 от КТ – 12.11.2021г. не е извън установения с
трудовия договор шестмесечен срок за изпитване.
Следва да се има предвид и че ищцата не оспорва обстоятелството, че
прекратяването е сторено в периода, в който е ползвала отпуск, тъкмо обратното –
сочи, че именно поради извършването му в рамките на отпуска уволнението е
незаконно, като се позовава на чл.333 от КТ. Следва да се посочи, че от визираното в
чл.70, ал.4 от КТ правило не може да се изведе, че прекратяването на договора със срок
за изпитване не е възможно да се извърши в период, в който служителят ползва отпуск
поради някаква причина. Работодателят може да връчи заповедта за уволнение на
основание клаузата за изпитване, ако преди изтичане срока на изпитване лицето излезе
в отпуск по болест. В тази насока съдебната практика е категорична.
Във връзка с въведения довод в исковата молба за неспазване на специалните
изисквания на чл. 333 от КТ, следва да се посочи, че нормата на чл. 333, ал.1 от КТ е
специална и изрично и изчерпателно изброява случаите, в които е приложима
закрилата. Като закрила при уволнение в срока за изпитване не е сред предвидените
хипотези. Договор със срок за изпитване не попада в обхвата на закрилата по чл.333 от
КТ.
С оглед изложеното, настоящата инстанция приема, че трудовият договор с
ищцата е прекратен от работодателя в срока за изпитване, доколкото към 12.11.2021г.
/датата на прекратяване по смисъла на чл. 335, ал.2, т.3 от КТ/ този срок все още не е
изтекъл, а използвания към този момент отпуск от П. Р. не влияе по никакъв начин
върху законосъобразността на прекратяването.
С оглед съвкупната преценка на всичко изложено до момента, въззивният съд
намира, че ответникът – работодател законосъобразно е упражнил правото си да
прекрати трудовото правоотношение с работника на основание чл. 71 от КТ. Главният
иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и отменянето
9
му се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.
Неоснователността на главния иск обуславя и неоснователността на акцесорния
иск по чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради
уволнението. Абсолютна предпоставка за основателност на този иск е признаване на
уволнението за незаконно и отмяната му, което в случая не е налице – съдът установи
законосъобразност на уволнението, поради което акцесорния иск се явява
неоснователен и не са налице условията на закона за уважаването му.
Като е достигнал до други правни изводи относно предявените искове,
районният съд е постановил неправилен и незаконосъобразен съдебен акт, който
следва да се отмени в обжалваните, уважаващи исковите претенции, части и вместо
него да се постанови ново решение, с което предявените от П. Р. искове се отхвърлят,
като този по чл.225, ал.1 от ГПК се отхвърли до размера от 755,05лв. В останалата,
отхвърляща този акцесорен иск, част, решението на районния съд като необжалвано е
влязло в сила.
Първоинстанционното решение е влязло в сила и в частта, с която иска по
чл.344, ал.1, т.4 от КТ е оставен без разглеждане, а производството по него е
прекратено.
Относно разноските:
С оглед изхода на спора, на ищцата в първоинстанционното производство П. Р.
не се следват разноски, нито в първоинстанционното, нито във въззивното
производство.
На ответното дружество следва да е присъдят направените в
първоинстанционното производство разноски в пълен размер, както и тези, направени
във въззивното производство, с оглед основателността на въззивната жалба и изхода на
спора.
При този изход на спора работодателят не дължи заплащане на държавна такса
за първоинстанционното производство и разноски за вещо лице, като същите следва да
останат за сметка на бюджета на съда.
Поради това, първоинстанционното решение следва да се отмени в частта
относно разноските, в т.ч. и тези присъдени в полза на СлРС и вместо него се присъдят
разноски на „ВиК – С.” ООД в размер на 780лв., направени в първоинстанционното
производство и 897,10лв., направени във въззивното производство.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №724 от 27.09.2022г., постановено по
10
гр.д. №125/2022г. по описа на С. районен съд, в обжалваните части, с които е
признато за незаконно уволнението на П. С. Р. с ЕГН ********** и е отменена като
незаконосъобразна Заповед №34/12.11.2021г. на Управителя на „Водоснабдяване и
канализация – С.” ООД, с която е прекратено на основание чл.71, ал.1 от КТ трудовото
й правоотношение и „Водоснабдяване и канализация – С.” ООД е осъдено да заплати
на П. С. Р. с ЕГН ********** сумата от 755,05лв., представляваща обезщетение за
оставане без работа, поради незаконно уволнение, за периода от 09.11.2021г. до
23.11.2021г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2022г. до изплащане на
сумата, както и в частта относно присъдените на страните разноски и осъждането на
„ВиК - С.” ООД да заплати държавна такса и разноски за вещо лице по сметка на
съда и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от П. С. Р. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „В. Очков“
№62 против „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ - С.” ООД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. ”Шести септември” №27 обективно
съединени искове, както следва: иск за признаване на уволнението за незаконно и
отмяна на Заповед №34/12.11.2021г. на Управителя на „Водоснабдяване и канализация
– С.” ООД, с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ и иск за заплащане на
обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за оставане без работа поради уволнението в размер
на сумата от 755,05лв., за периода от 12.11.2021г. до 24.11.2021г., ведно със законната
лихва, считано от 14.01.2022г. до изплащането й, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА П. С. Р. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „В. Очков“ №62 да заплати
на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ - С.” ООД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление: гр.С., ул. ”Шести септември” №27 сумата от 780лв.,
представляваща направени по делото пред първата инстанция разноски и сумата от
897,10 лв.., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ с касационна жалба, при
условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК, в едномесечен срок, считано от деня на
обявяването му – 05.01.2023г.
Препис от решението да се връчи на страните!
Председател: _______________________
Членове:
11
1._______________________
2._______________________
12