№ 227
гр. ЛЕВСКИ, 01.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на първи септември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Палмира Д. Атанасова
при участието на секретаря Янка Д. И.
като разгледа докладваното от Палмира Д. Атанасова Гражданско дело №
20254410100011 по описа за 2025 година
Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно
основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и първия ответник е
сключен договор за паричен заем № 5014282, който считат, че е нищожен,
като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК. Заявява
се, че между ищеца и втория ответник е сключен акцесорен договор за
предоставяне на гаранция № 5014282, който също считат, че е нищожен, тъй
като е лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на
потребителя, противоречи на добрите нрави и се заявява, че не е породил
правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна
кредитна сделка.
Твърди се, че с договорения лихвен процент в размер на 40% се
нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради
което се заявява, че е налице нищожност на уговореното възнаграждение.
Твърди се също така, че не са спазени и императивните изисквания на
чл. 11 ал.1 т.11 от ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан
действителния размер на ГПР, като се заявява, че действително приложения в
кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че
кредиторът вписвайки в договора ГПР от 49,03% е заблудил потребителя, като
използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност
на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите
правни последици по чл. 22 от ЗПК.
Заявява се, че уговореното възнаграждение за фирмата – гарант е разход
1
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР, но в
нарушение на императивните изисквания на чл. 19 ал.1 и 2 от ЗПК,
кредиторът не е включил в договорения ГПР от 49,03% разходите, които
следва да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение на фирмата –
гарант. Заявява се също така, че поради невключването в ГПР на това
възнаграждение, същия не съответства на действително прилагания от
кредитора и посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща
търговска практика“ и потребителят е бил лишен от възможността да разбере
какви са икономическите последици от поетото от него задължение и по-
конкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще направи.
Твърди се, че на собствено основание е нищожен и сключения договор
за предоставяне на гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за
гарант не е породила правни последици. Заявява се, че кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключването на
договор за кредит и клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за
осигуряване на гарант е в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48 и
на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник, което води до допълнително увеличаване
на размера на задълженията, както и че по този начин опасността от свръх
задлъжнялост на длъжника се увеличава. Заявява се, че по аргумент от т.19 на
чл. 143 от ЗПК тази договорка следва да бъде квалифицирана като
неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.
Моли се съда да постанови решение, с което:
1. Да прогласи спрямо „Изи Асет Мениджъмнт“ АД нищожността на
договор за паричен заем № 5014282, като противоречащ на императивните
изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.
2. Да прогласи спрямо „Файненшъл България“ ЕООД нищожността и на
акцесорния договор за предоставяне на гаранция № 5014282, като лишен от
правно основание, като уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, като
противоречащ на добрите нрави и тъй като не е породил правни последици,
като обезпечаващ нищожна кредитна сделка.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е представил отговор на исковата молба и е изразил
становище по предявения иск.
В отговора на исковата молба се навеждат доводи, че предявеният
установителен иск е недопустим, поради липса на правен интерес за ищеца от
предявяването му, и че наличието на правен интерес от предявения иск е
абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му. Излага се
твърдение, че процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки
съдебно производство, представлява и злоупотреба с право. Направено е
искане за прекратяване на производството по делото.
Алтернативно е изразена становище, че договор за паричен заем №
5014282 е действителен и същия не страда от визираните в исковата молба
пороци, които да водят до недействителност на договора. Твърди се, че
2
заявеното от ищеца, че клаузата за договорна лихва е нищожна, поради
нейното противоречие с добрите нрави и нейната неравноправност е
неоснователно и в Закона за потребителския кредит не фигурира основание за
нищожност/недействителност „противоречие с добрите нрави“, а в Закона
липсва и препратка към съответните разпоредби на Закона за задълженията и
договорите. Твърди се също така, че размера на лихвеният процент по
договора за паричен заем е в съответствие с изискванията на Закона за
потребителския кредит.
Заявява се, че общата дължима сума и годишният процент на разходите
са изчислени към момента на сключване на договора за кредит и в процесния
договор в съответствие с разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК е посочен ГПР
49,02% и общата сума дължима от потребителя 3577 лв. Твърди се, че ГПР по
процесния договор е изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за
потребителския кредит начин, като са използвани договорените условия –
размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на
плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. Заявява се, че договорът
не само формално покрива минимално изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК,
но посочените параметри са и коректни, като ГПР по договора включва всички
разходи по кредита в съответствие с чл. 19 ал.1 ЗПК и ГПР по договора е
изчислен съобразно изискванията на чл. 19 ал.2 ГПК и неговият размер е в
съответствие с изискванията на чл. 19 ал. 4 ЗПК.
Твърди се, че е неоснователно твърдението на ищеца, че при
изчисляване на ГПР по договора следва да се включи възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство, който той е сключил с
„Файненшъл България“ ЕООД, че възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство не се включва при изчисляване на
ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед
дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в параграф 1
т.1 от ДР ЗПК. Заявява се, че предоставянето на обезпечение не е условие за
предаване на заемната сума от заемодателя, а следвало заемополучателят да
предостави обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си по закон
и за да избегне неблагоприятните последици от неизпълнението /разваляне на
договор или дължимо на заемодателя обезщетение за неизпълнение/. Твърди
се, че сключването на договор за предоставяне на поръчителство с трето лице
не се явява необходимо условие за сключването на договор за кредит. Заявява
се, че в мотивите по дело С-714 и С-448/17 на СЕС е прието, че „…ГПР трябва
да се изчисли, в момента, в който кредитният договор е сключен“, като
кредиторът следва да посочи не очакваният ГПР, като точният му размер
подлежи на уточнение след отпускането на кредита, а ГПР по договора за
кредит към момента на неговото сключване.
Оспорва се като неоснователно и твърдението, че невключването на
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при формиране на
ГПР представлява заблуждаваща търговска практика. Заявява се, че преди да
сключи договора за кредит, ищецът е знаел както параметрите на кредита,
така и условието за предоставяне на обезпечение и че още преди ищецът да е
бил обвързан от договор за потребителски кредит, дружеството е
3
предоставило цялата необходима и изискуема информация за вземане на
информирано решение. Прави се извод, че ищецът при избора на кредитен
продукт не се е водил от размера на ГПР, тъй като в множество банки, които
предлагат потребителски кредити размерът на ГПР започва дори от 7 %, но
той не е сключил договор с някоя от тях, а е предпочел да сключи договор с
дружеството ответник.
Оспорват се твърденията на ищеца, че е „уговорено възнаграждение за
фирма гарант“, че в договора за кредит съществува клауза, „която предвижда,
че се дължи възнаграждение за осигуряване на гарант“, че ищецът е заплатил
за извършена оценка на кредитоспособността, както и че е поставено
изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично
обезпечение.
Заявява се, че изискването за предоставяне на обезпечение по договора
за паричен заем не противоречи нито на Директива 2008/48/ЕО, нито на
Директива 93/13/ ЕИО, както и че представянето на обезпечение не е свързано
с оценката на кредитоспособността и не я замества.
Моли се съда да прекрати производството по делото, тъй като
предявеният иск е недопустим, а при условията на алтернативност да
постанови решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователни и
недоказани предявените искове от страна на ищеца.
Претендират се разноски за процесуално представителство в размер на
360 лв.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК ответникът „Файненшъл
България“ ЕООД е представил отговор на исковата молба и е изразил
становище по предявения иск.
Заявено е, че предявеният установителен иск е недопустим поради
липса на правен интерес и се излага твърдение, че процесуалното поведение
на ищцовата страна представлява злоупотреба с право и съзнателен опит за
обогатяване.
Алтернативно, в случай че съдът приеме, че предявения иск е
процесуално допустим, се заявява, че същия е неоснователен.
Излага се твърдение, че процесният договор за предоставяне на
гаранция е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на
закона, сключен е валидно и е спазена изискваната форма, че уговореното
възнаграждение представлява насрещната престация срещу поетото
задължение за обезпечаване на кредит.
Оспорва се като неоснователно твърдението на ищеца, че договорът за
предоставяне на гаранция може да съществува валидно единствено при
условие, че съществува действителен главен дълг, тъй като е с акцесорен
характер. Заявява се, че сключеният договор за предоставяне на гаранция
между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца не е акцесорен на договора за
паричен заем и не представлява договор за поръчителство, каквото твърдение
е наведено с исковата молба, а е договор за предоставяне на услуга по
издаване на гаранция по договор за кредит, сключен между заемател и
кредитор и разпоредбите на чл. 138 и сл. от ЗЗД са неприложими както към
издадената в полза на кредитора гаранция, така и към процесния договор за
4
предоставяне на гаранция.
Оспорва се и твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на
поръчителство/гаранция е лишен от основание. Заявява се, че насрещната
страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за
паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с което да избегне
неблагоприятни последици /търсене на обезщетение за неизпълнение на
задълженията по чл.4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора,
поради неизпълнението/ е потърсила услугите на Дружеството, което да
издаде гаранция за плащане в полза на кредитора. Заявява се, че посоченото в
договора възнаграждение е ясно, разбираемо и в разумни граници и не
представлява неравноправна клауза.
Моли се съда да постанови решение, с което да прекрати
производството по делото, поради липса на правен интерес, а алтернативно да
отхвърли предявения иск като неоснователен.
Претендира се възнаграждение за процесуално представителство в
размер на 360 лв.
Съдът, като прецени представените по делото доказателства, приема за
установено следното:
Видно от представения по делото договор за паричен заем №
5014282/22.01.2024 г. е, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД като
заемодател и Н. Л. Н. като заемател на 22.01.2024 г. е сключен договор за
паричен заем № 5014282, съгласно който на Н. е отпуснат заем в размер на
1000 лв., за срок от 12 месеца, с посочен фиксиран годишен лихвен процент –
40% и ГПР на заема 48,07%.
В чл. 4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до
три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица –
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение;
нетния размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000 лв.; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ Ад, да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история
в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус „период на просрочие от 0
до 30 дни“ ; 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл.
2 т.7 от договора, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за
заплащане на задълженията по договора и 3. Одобрено от заемодателя
Дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.
По делото е представен и приет договор за предоставяне на гаранция №
5014282, сключен между „Файненшъл България“ ЕООД – като гарант и Н. Л.
Н. – като потребител, от който се установява, че същия е сключен на
22.01.2024 г. и същия се сключва за предоставяне на гаранция по договор за
паричен заем № 5014282, сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Н.
Л. Н.. С договора е предвидено възнаграждение за гаранта в размер на 522,36
лв. платимо разсрочено на вноски, като в чл. 3 ал.2 от Договора е предвидено,
5
че потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в
Договора за паричен заем, а в ал. 3 на чл. 3 е предвидено, че „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждението на гаранта.
От изложеното следва, че е налице договор за гаранция, сключен с
предварително определено от кредитора по договора за потребителски кредит
юридическо лице - гарант, представляващо свързано с кредитора дружество,
като в договора е предвидено възнаграждението да се плаща в полза на
кредитора, а не на гаранта, заедно с погасителните вноски по кредита.
По този начин гарантът нито носи риска от неизпълнение, нито реално
получава уговореното възнаграждение. Единственият правен и икономически
ефект от сделката е кумулиране в полза на Изи Асет Мениджмънт АД на
допълнителен финансов приход.
При липса на който и да било от елементите от същественото
съдържание на договора за поръчителство се налага изводът, че процесната
сделка не представлява такъв договор, а по съществото си е съглашение за
въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
потребителски кредит, чието възникване му е било известно при сключването
на договора /чл.4, т.3 от договора за кредит и чл. 3, ал.3 от договора за
гаранция/. Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция представлява част от общия разход по кредита за потребителя по
смисъла на пар.1, т.1 ДРЗПК, и е следвало да бъде включено при изчисляване
на ГПР съгласно чл. 19, ал.1 ЗПК.
По делото е допуснато извършването на съдебно-счетоводна
експертиза, по която е представено писмено заключение, което се поддържа от
вещото лице в съдебно заседание. Заключението на вещото лице не се оспорва
от страните и съдът е приел същото като пълно и компетентно изготвено.
Видно от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза е, че в ГПР, посочен в Договора за паричен заем,
възнаграждението за гаранта не е включено, и ако възнаграждението на
гаранта - сумата от 522,36 лв. се включи в ГПР, то ГПР би бил в размер на
210,23%. В заключението е посочено, че към датата на сключване на договора
законната лихва е 13,79 % и ГПР с размер 210,23% надвишава законната лихва
15,25 пъти.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит
е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11,
ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7-9.
Съдът намира, че в настоящия случай сключения между страните
договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във връзка с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 изисква в договора за кредит
задължително да се посочи годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин. С въвеждането на изискванията на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК законодателят цели да гарантира, че при сключване на
6
договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която ще понесе.
Посочените изисквания не са спазени. В настоящия случай в договора за заем
е посочен ГПР 48,07%. Кредиторът не е включил в ГПР разходите, които
следва да извърши ищецът за заплащане на възнагражденията на фирмата -
гарант. Поради невключването на възнаграждението в посочения в договора за
паричен заем размер на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Според съда
възнаграждението за гаранта представлява скрита договорна лихва и е
следвало да бъде калкулирано при изчисляване на ГПР.
Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
представлява част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на
пар.1, т.1 ДРЗПК, и е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР
съгласно чл. 19, ал.1 ЗПК. В случая това не е сторено, поради което договорът
за кредит се явява сключен в нарушение на императивните изисквания на чл.
19, ал.4 ЗПК и чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит.
В случая е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора не е
посочен реалният размер на ГПР. Нарушението е налице не само когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато посоченият в договора размер
на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
При това положение посоченият в договора ГПР не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото е предназначението на ГПР, а ГПР, който изначално не е
годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. По изложените
съображения е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК - непосочване на
ГПР, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Посочването в договора за заем на ГПР по-нисък от действителния
такъв представлява невярна информация относно общите части по кредита,
което пък води до нелоялна търговска практика. С непосочване на
действителния ГПР, освен че се заблуждава потребителят за реалната
икономическа тежест на кредита, се заобикаля и императивното изискване на
разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на
разходите по кредита. Видно от заявеното от вещото лице в съдебно заседание
е, че получения ГПР с включено възнаграждение за гарант надвишава
законната лихва 15,25 пъти, а съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
ГПР не може да я надвишава повече от 5 пъти.
Посоченото от своя страна означава, че клаузата относно общия размер
на сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна и влече на
7
основание чл.22 от ЗПК недействителност на Договора в неговата цялост.
С оглед на изложеното съдът намира, че процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
По иска за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на
поръчителство.
Настоящият състав намира, че договорът за предоставяне на
поръчителство е нищожен поради заобикаляне на закона.
Макар отношенията между кредитора и длъжника и между длъжника и
гаранта да са представени като две отделни самостоятелни правоотношения,
произтичащи от договори /договор за паричен заем и договор за предоставяне
на гаранция/, в случая се касае за взаимно свързани и обусловени
правоотношения, с оглед на извършената служебно справка в ТР, от която се
установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“
ЕООД е кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
В чл.19, ал.4, вр. ал.1 ЗПК е предвидено, че годишният процент на
разходите, който изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви и други преки разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. дължими на посредници за сключване
на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, не може да бъде по - висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определени от
Министерския съвет на РБ. Независимо че произтича от друг договор,
възнаграждението за поръчителя представлява разход по кредита по смисъла
на чл.19, ал.1 ЗПК, защото икономическата тежест се понася от
кредитополучателя, който то плаща наред с другите парични задължения по
договора за заем - главница, лихви и пр., като същото съгласно условията на
договора е платимо разсрочено на вноски, дължима на падежа на
погасителните вноски по договора за кредит.
Възнаграждението за гарант не попада в изключенията по чл. 19, ал.3
ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се
включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя. В
настоящия случай в Договора за паричен заем е посочен ГПР в размер на
48,07%. Този размер обаче не отразява действителния такъв, като не включва
разходите по кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с Файненшъл България
ЕООД. Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. В същото време съгласно договора за предоставяне
на гаранция, кредитора е овластен да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за гаранция.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза
на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства. След като кредиторът е
едноличен собственик на капитала на дружеството - гарант, то очевидно с
договора за гаранция не се цели реално обезпечаване на договора за заем,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, доколкото, плащайки задължението
8
на заемателя, гаранта плаща вземането сам на себе си.
С уговарянето на допълнително възнаграждение под формата на такса за
гаранция, оформена като отделно съглашение с трето лице, свързано с
кредитора, която такса е платима с вноските по договора за кредит, и която
води до допълнителни разходи за потребителя, е направен опит за заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния
процент на разходите по кредита. Със сключването на този договор се цели
единствено набавянето на допълнително възнаграждение за заемодателя по
договора за кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал.4 ЗПК. Като
краен резултат, сключвайки договора за поръчителство, ищецът се е задължил
да заплати още едно възнаграждение в полза на кредитора си, който е
едноличен собственик на капитала на дружеството - гарант, а последният не е
поел задължение по договора, тъй като реално обезпечава задължението сам
пред себе си.
Доколкото в случая се цели постигане на запретен от закона резултат чрез
използване на законни средства, то договорът за предоставяне на
поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.2 ЗЗД, във вр. с чл. 19,
ал.4 ЗПК.
По разноските:
Ищцовата страна претендира заплащане на адвокатско възнаграждение
по чл. 38 ЗАдв.
Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на
безплатна правна помощ по чл. 38, ал.1 ЗА обвързват съда. Достатъчно за
уважаване на искането по чл. 38 от ЗА е: правна помощ по делото да е
осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждение, заявление, че предоставената правна помощ е безвъзмездна и
липса на данни, които го опровергават; отговорност на насрещната страна за
разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. Достатъчно е да се представи
договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният
адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от тези основания. Касае се
за вътрешни отношения между страните.
Възражението на другата страна, че ползващият безплатна правна
помощ не е материално затруднен по смисъла на чл. 38, ал.1 от ЗА всъщност
не е основание тази страна да се освободи от разноски. Адвокатът вече е
осъществил действията по защита на страната, следователно разноските са
реално извършени и заплащането им се дължи съгласно разпоредбите на чл.
78 ГПК.
В случаите по чл. 38 ал.2 от ЗА полагащото се възнаграждение се
определя от съда съобразно критериите, предвидени в Наредба № 1 за
възнаграждения за адвокатска работа.
Съгласно чл. 7, ал.2, т.1 и т.2 от Наредбата, за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела при интерес до
1000 лв. възнаграждението е 400 лв., а при интерес от 1000 до 10000
лв.възнаграждението е 400 лв. плюс 10% за горницата над 10000 лв.
Съгласно чл.2, ал.9 от Наредбата, когато процесуалното
представителство, защита и съдействието са свързани с особена фактическа и
9
правна сложност, възнаграждението по тази наредба може да бъде определено
в двукратен размер.
Съдът отчита, че с исковата молба са предявени иск за прогласяване
нищожност на договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на
гаранция; взе предвид цената на предявените искове, допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза, видът на спора, количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото, и приема, че
адвокатското възнаграждение не следва да се намалява под ориентировъчното
в Наредбата.
В производството са предявени два иска, първия от които е с цена на
иска 1058 лв., а втория е с цена на иска598 лв.
При съобразяване посочената по-горе разпоредба и цената на всеки един
от исковете, съдът приема, че по първия от исковете на адвоката на ищеца се
дължи възнаграждение в размер на 405,80 лв., а по втория иск се дължи
възнаграждение в размер на 400 лв.
При определяне на дължимото се възнаграждение на адвоката, съдът
използва за база възнагражденията, определени с Наредба № 1 за
възнаграждения за адвокатската работа - при конкретния материален интерес
по всеки един от предявените искове, съобразява фактическата и правна
сложност на спора, както и обема на конкретно извършената адвокатска
работа. В настоящото производство са проведени повече от 1 съдебно
заседание, допусната е експертиза, изразени са становища, своевременно е
направено искане за изменение размера на предявените искове.
Предвид изложеното съдът приема, че следва да се присъди адвокатско
възнаграждение както следва: "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД да заплати
на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Е. И. сумата от 486,90 лв. с
включен ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 от
ЗА и "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД да заплати на ЕДНОЛИЧНО
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Е. И. сумата от 480 лв. с включен ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗА.
С оглед изхода на спора ответникът "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД
следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС - Левски сумата от 100 лв. –
представляваща ½ от сумата заплатена като възнаграждение на вещото лице
по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което възнаграждение е
платено от бюджета на съда, както и д.т. по предявения срещу него иск, при
съобразяване на цената му от 1058 лв., а именно д.т. в размер на 50 лв. – или
общо сумата от 150 лв.
С оглед изхода на спора ответникът "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС - Левски сумата от
100 лв. – представляваща ½ от сумата заплатена като възнаграждение на
вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което
възнаграждение е платено от бюджета на съда, както и д.т. по предявения
срещу него иск, при съобразяване на цената му от 598 лв., а именно д.т. в
размер на 50 лв. – или общо сумата от 150 лв.
На основание изложеното, съдът
10
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 от ЗПК във
връзка с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сключения между „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***** и Н. Л. Н., ЕГН **********, с адрес: ***** договор за
паричен заем № 5014282от 22.01.2024 г.
ПРИЗНАВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 26, ал.1, пр.2
от ЗЗД сключения между „ФАЙНЕНШЪЛ БАЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:
*****, със седалище и адрес на управление: ***** и Н. Л. Н., ЕГН
**********, с адрес: ***** договор за предоставяне на гаранция №
5014282 от 22.01.2024 г.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***** , със
седалище и адрес на управление:***** да заплати в полза на РС - Левски
сумата от 150 лв., представляващи държавна такса и разноски за вещо лице.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***** , със
седалище и адрес на управление:***** да заплати на Еднолично адвокатско
дружество Е. И., ЕИК ***** адрес: *****, представлявано от Е. Г. И. адв.
възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА в общ размер на 486,90 лв. с ДДС.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БАЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ***** , със
седалище и адрес на управление: ***** да заплати в полза на РС - Левски
сумата от 150 лв., представляващи държавна такса и разноски за вещо лице.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БАЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ***** , със
седалище и адрес на управление: ***** да заплати на Еднолично
адвокатско дружество Е. И., ЕИК ***** адрес: *****, представлявано от Е.
Г. И. адв. възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА в общ размер на 480 лв. с ДДС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД в двуседмичен срок от връчване на копие от същото на страните.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
11