Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ:
ГОСПОДИН ТОНЕВ
при секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 12866 по описа за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
С Решение № 78764 от 29.04.2020 г.,
постановено по гр.д. № 39557/2017 г. по описа на СРС, ГО, 142 състав е признато
за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.
79 ЗС по отношение на С.О., със съдебен адрес ***, стая 307, че Н.Д.М., ЕГН *********,
и Е.Д.М., ЕГН **********, и двете със съдебен адрес ***, са собственици всеки
по 1/2 ид. ч. по давност на поземлен имот с идентификатор 68134.2822.243, с
площ от 393 кв.м и с административен адрес гр. София, ул. „******, както и на
застроените в този поземлен имот еднофамилна жилищна сграда с идентификатор
68134.2822.243.1 и със застроена площ от 64 кв.м, еднофамилна жилищна сграда с
идентификатор 68134.2822.243.2 и
със застроена площ от 28 кв.м и гараж (хангар, депо) с идентификатор
68134.2822.243.3 и със застроена площ от 24 кв.м.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.О.,
с която са изложени доводи за неправилност и необоснованост, както и
постановяването му при допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните
правила. Според ответника в проведеното производство ищците не са доказали
придобиване на правото на собственост на соченото основание, а събраните
доказателства установяват, че собственик на имота е С.О. на заявеното в
съставения АЧОбС основание. При постановяване на
своето решение съдът не е обсъдил събраните доказателства, не е мотивирал чрез
тях своите изводи, не е съобразил разпределението на доказателствената
тежест в процеса за релевантните за спора факти. Отправено е искане за отмяна
на решението и отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Въззиваемите
страни Н.Д.М. и Е.Д.М. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено,
като правилно, обосновано и законосъобразно. Заявяват,
че чрез събраните в производството доказателства е установено, че са придобили
собствеността по давност върху имота, който не е държавна и/или общинска
собственост. Претендират разноски.
Съдът, като обсъди доводите на страните във
връзка с подадената въззивна и насрещна въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, приема следното:
Въззивната
жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 259 ГПК, от лице, имащо правен
интерес от обжалването и срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол.
При извършената проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът дължи произнасяне
по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба,
от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл.
2 от ГПК.
Настоящият въззивен състав намира, че постановеното
решение е правилно и подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без
уважение. Във връзка с доводите във въззивната жалба и предвид констатациите на
приетата пред настоящата инстанция тройна СТЕ е необходимо да се добави и
следното:
Производството е образувано по предявени от
ищците Н.Д.М. и Е.Д.М. *** по чл.124, ал.1 ГПК вр.
чл.79 ЗС, за признаване правото им на собственост по давност върху надлежно
описан недвижим имот с адрес гр. София, ул. „****** с площ от 500 кв.м, заедно
с построената в този имот жилищна сграда с площ от 95 кв.м., представляващ съгласно
кадастралната карта за район Връбница, С.О., поземлен имот с идентификатор
68134.2822.243, с площ от 393 кв.м и с административен адрес гр. София, ул. „******,
ведно със застроените в този поземлен имот еднофамилна жилищна сграда с
идентификатор 68134.2822.243.1 и със застроена площ от 64 кв.м, еднофамилна
жилищна сграда с идентификатор 68134.2822.243.2
и със застроена площ от 28 кв.м и гараж (хангар, депо) с идентификатор
68134.2822.243.3 и със застроена площ от 24 кв.м.
Изложили са фактически доводи, че техния
наследодател Д.Л.М., поч. на 19.11.2016 г. е сключил приживе
на 07.11.2006 г. предварителен договор за закупуване на имота от В.Й.В.и И.Г.В.,
като от този момент първоначално техния баща, а след това и те упражняват
спокойна, явна, продължителна, непрекъсната и несъмнена фактическа власт върху
имота с намерение за своене в продължение на повече
от десет години. Поради това и считат, че са придобили собствеността върху
имота по давност, упражнявана първоначално от техния наследодател, а след това
и от тях. Оспорват имота да е бил държавна и/или общинска собственост и
оспорват констатациите отразени в съставените АДС и АЧОбС
излагайки твърдения, че имота е бил собственост на техните праводатели
В.Й.В.и И.Г.В., които от своя страна били закупили посочения имот по силата на
предварителен договор за покупко-продажба от 12.08.1969 г.
В срока за отговор ответникът С.О. оспорва
предявените искове като неоснователни. Поддържа, че с актуването му с акт за
държавна собственост № 156/1966 г. на 01.11.1966 г. държавата е придобила
фактическата власт върху процесния поземлен имот, като е придобила
собствеността върху него на основание чл. 6 ЗС (отм.) като имот, който няма
друг собственик. Впоследствие съгласно първоначалната редакция на чл. 2, ал. 2,
т. 5 ЗОС общината е станала собственик на имота поради липсата на друг
собственик. Поддържа, че е налице мораториум, препятстващ придобиването по
давност на имота от страна на ищците и оспорва правата им на собственост на
посоченото основание.
В производството е установено, че между
страните е налице състояние на правен спор, доколкото е представен Акт за
частна общинска собственост № 243/21.02.1997 г., в който е удостоверено, че С.О.
е собственик на основание чл.2, ал.2, т.5 ЗОбС /ред.,
ДВ, бр. изм. ДВ. бр.104 от 6 Декември 1996г., предвиждащ, че общинска
собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик
не може да бъде установен, на недвижим имот, представляващ и описан като терен,
съставляващ 11 550 кв.м площ, находящ се между ул. „Братя Станиславови“,
ул. „367-ма“, ул. „Йордан П. Д.“ и ул. „379-та“ в местност „Модерно
предградие“. В документа е посочен като предишен акт за собственост акт №
1656/01.11.1966 г., а именно - посоченият в исковата молба акт за държавна
собственост № 5080/1656/01.11.1966 г., в който като основание за възникване на
собствеността е посочено чл.6 ЗС и чл.21 от ПДИ. Ответникът С.О. твърди, че
именно с АЧОбС е констатирано възникналото право на
собственост. Тоест, спорът между страните е концентриран върху оборването на
констатацията за собственост в представения по делото АЧОбС.
Фактическият състав на владението съгласно
чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа
власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. За да е налице
обаче фактът на владение е необходимо в обективната действителност да са се
породили и неговите допълнителни елементи, а именно: 1) да е постоянно - т.е.
фактическата власт върху вещта и държането й като своя да нямат случаен
характер, а да са израз на воля, трайно да се държи вещта по начин препятстващ
евентуалното владение на други лица; 2) да е непрекъснато - в смисъл да не е
било прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца - чл. 81 ЗС; 3) да е
несъмнено - да няма съмнение, че владелецът държи вещта, като и за това, че я
държи за себе си; 4) да е спокойно - такова е, когато не е установено с
насилие; 5) да е явно - владението е явно, когато фактическата власт се
упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това, да не е
установено по скрит начин, тайно от предишния владелец.
Владението е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането
е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя.
Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен -
упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus possessionis ) и субективен - намерението да се държи вещта
като своя (animus domini rem sibi habendi
). При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма
намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи
вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна
норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават
или не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността
за доказване на намерението за своене като психично
състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано
заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на
владението (animus domini rem sibi habendi
) - намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен
факт - обективния признак на владението (corpus possessionis ) - упражняване на фактическа власт върху
вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи,
за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от
хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт.
При нея, както и при всички оборими законни
презумпции, доказателствената тежест се размества и
страната, която я оспорва, трябва да я обори - така ТР № 1/2012 г. от 6 август
2012 г. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2012 г. на ОСГК; ТР № 4/2012 г. от
17 декември 2012 г. по тълкувателно дело № 4 по описа за 2012 г. Няма пречка
предмет на владението, като юридически факт да бъдат и вещи, които не могат да
бъдат придобити по давност, поради някаква причина. Това е така, тъй като се
касае до установено фактическо отношение на едно лице спрямо вещта, то следва
да приемем, че всички вещи могат да бъдат предмет на владение - без значение
дали са частна, държавна (частна или публична), общинска (частна или публична)
или кооперативна собственост, дали са вещи на гражданския оборот или извадени
от него. Това разграничение е от значение единствено за последиците на
владението - не всяка вещ може да бъде придобита по давност в резултата на
владение в рамките на законовия срок (пример ограниченията на чл. 86 ЗС). В
действащото законодателства няма норма, която да е аналогична на чл. 306 ЗИСС
(отм.), в който текст изрично е уреден, че владението на вещи, на които
собствеността не може да бъде придобита, няма юридическо действие - в този
смисъл Решение № 106 от 28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г., II г.о. на ВКС.
В случая от казаното от свидетеля Н.Г.Н.,
безспорно се установява, че въззиваемите-ищци владеят
процесният недвижим имот, представляващ правоъгълен
ограден парцел с площ около 400 кв.м. от около повече от 40 години. В същия има
построена тухлена къща на един етаж и тухлен гараж, има и градина. Следва да се
отбележи и обстоятелството, че въззивникът – С.О. не
е оспорил факта на владението, както и че въззиваемите-ищци
се намират фактически в имота. Не е оспорен и периода на владението, а са
развити единствено доводи по отношение правната възможност имотът да бъде
придобит по давност.
Чрез констатациите на приетата пред
настоящата инстанция тройна СТЕ, която съдът кредитира по реда на чл.202 ГПК се
установява, че процесния имот попада в терените, актувани като държавна собственост
с АДС № 5080/1656/01.11.1966 г. и АЧОбС № № 243/21.02.1997
г. Установява се, че процесния имот е представлявал част от стар имот пл. № 4
целият с площ 3045 кв. м., полигон 103 от кад. лист
196 по КП отпреди 1956 г., обозначен на представеното Приложение № 1 към СТЕ с
жълт цвят. Както са посочили експертите, в разписната книга от 1962 г. за имот
пл. № 4 липсват данни за собственик, като за вид и предназначение е отбелязано
„нива“. С оглед това и при съобразяване сключения договор между В.Й.В.и праводателя му П.Т.М.по договор за продажба на недвижим
имот от 12.08.1969 г. СТЕ е дала заключение, че имотът не е не представлява
общинска мера към 1954 г. Имотът е част от продадените места от С.Д.Р.-наследник
на Д.Р.С., който е притежавал земи в този район. Съответно, установено е, че в
изработения РП на м. „Модерно предградие", одобрен със Заповед № 2902/09.06.1956
г. върху основата на КП преди 1956 г. се вижда, че за територията, попадаща в
отреждане за обществен залесителен пояс /което не е реализирано/, кадастралната
основа не е попълнена (липсва кадастрално съдържание), а описаният РП е в
изключително лошо физическо състояние, което не позволява да се правят копия
или да се сканират части от него. През 1970 г. е извършено геодезическо
заснемане за изработване на нов КП на планоснимачен
район „Модерно предградие - кв. Обеля II част", ръчните скици от което се
съхраняват в техническия архив на НАГ. Теренът между улиците „Братя Станиславови", „379", „Й.П.- Д." и
„367" е отразен М 1:300 на ръчна скица № 81, полигон 87. Въз основа на
това заснемане през 1973 г. е изработен КП на местността, в който процесният имот е нанесен като самостоятелен имот с пл. №
243 с площ 393 кв. м. В имота е нанесена сграда с условен знак за едноетажна
масивна жилищна постройка („МЖ и застроена площ (ЗП) 45 кв. м., като в
разписната книга към КП за собственик на имот пл. № 243 е записан В.Й.В., без
доказателство за собственост. Установено е и че по заявление с вх. №
94-В-19/1989 г. на ОП „Софийски кадастър" в имот пл. № 243 са попълнени
нови сгради, а именно: пристройка от изток към първоначално заснетата сграда,
означена с условен знак „МЖ“, с обща площ на двете сгради 62 кв. м; сграда в югозападната
част на имота със ЗП 26 кв. м, означена с условен знак „МЖ“, долепена до
съществуващата сграда; сграда в североизточната част
на имота със ЗП 24 кв. м, нанесена на имотната граница с условен знак за
едноетажен масивен гараж.
Съдът дава вяра на констатациите на
експертите по приетата тройна СТЕ, тъй като същите са пълни, компетентни,
обосновани и съответни на събраните в производството доказателства. Последните
сочат по несъмнен начин, че към момента на актуването на имота като държавна
собственост на 01.11.1966 г. негов собственик е бил П.Т.М., а впоследствие
правоприемника му В.Й.В.-праводател на наследодателя
на ищците.
Съгласно чл. 6 ЗС /редакция ДВ. бр. 92/1951
година / държавна собственост са недвижимите имоти, които държавата придобива
по силата на закон или когато същите нямат друг собственик. Първата хипотеза
обхваща случаите, когато по силата на законоустановен
фактически състав собственика на недвижим имот загубва правото си на
собственост и то преминава към държавата /отчуждаване, експроприация,
одържавяване, регулация и др./ Втората хипотеза обхваща т.н. безстопанствени
имот- т.е. когато в базата данни за териториалното устройство на територията на
Република България, съгласно изискванията на някой от законите-ЗС, ЗУТ, ЗКИР
няма данни за носителя на правото на собственост за конкретен поземлен имот. В
практиката на ВКС няма отклонения от разбирането, че актовете за държавна и
общинска собственост нямат правопораждащо действие, а
само констатират правото на собственост, придобито по силата на някой от
визираните в чл. 77 ЗС способи. В тази аспект съставянето или несъставянето на
акт за държавна или общинска собственост не може да обуслови пряко извод за
принадлежността или липсата на такава по отношение на конкретен недвижим имот в
патримониума на държавата респ. на конкретна община.
Когато в АДС или в АОбС като правно основание за
придобитото право на собственост на държавата е посочен чл. 6 ЗС /редакция ДВ.
бр. 92/1951 г./, то доказването на това придобивно
основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните
карти, планове, регистри и друга първична документация, касаещи собствеността
на имота. Констатацията дали един имот е безстопанствен се гради на база
липсата на данни за собственика на имота към конкретен момент на влизане в сила
на устройствения план, а тежестта на доказване в тези
хипотези, когато се касае до установяване, че имотът не е имал друг собственик,
е на държавата или общината. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК Решение № 107 от 06.01.2017 г. по гр.д. № 2173/2016 г., Г. К., ІІ Г. О. на
ВКС и Решение № 321/14.10.2011 г. по гр.д.№ 1167/2010 г. на ВКС, които се
възприемат от настоящия състав.
Поради това и съдът намира, че установената в
разпоредбата на чл. 86 ЗД забрана за придобиване по давност не важи за
процесния имот, а нормата на § 1 ЗДЗС е неприложима. Недоказано е възражението
на общината за придобиване на имота от държавата на основание чл. 6, пр. 2 ЗС в
редакцията на нормата от 16.11.1951 г. (Изв., бр. 92/1951 г.) до 17.09.1991 г.
(ДВ, бр. 77/1991 г.). Имотът не е бил с неустановен собственик (безстопанствен),
а е бил собственост на праводателя на ищците - В.Й.В.до
07.11.2006 г. Установено е и от събраните доказателства, че след посочената
дата до м.11.2016 г. имотът е владян и стопанисван от наследодателите на
ищците, а след смъртта му - от ищците. Не е доказано наличие на хипотезата на
чл. 2, ал.2, т.5 ЗОбС за придобиване на собствеността
от общината.
Неприложима е и разпоредбата на чл. 5, ал. 2
ЗВСОНИ. Установено е по делото, че имотът не е бил одържавяван, отчуждаван,
отнеман неправомерно от държавата, обобществяван от
селскостопанска кооперативна организация или на друго основание. Не е доказано
и да е предоставян за ползване на граждани с актове по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ. Имотът не
е заявен за възстановяване или за изкупуване по ЗСПЗЗ, не е заявяван за
възстановяване или/и възстановен по някой от останалите реституционни закони.
Не е въведен довод от общината, нито има данни по делото имотът да попада в
територия по чл. 19 ЗСПЗЗ
С оглед това, съдът намира че по делото не са
представени доказателства за твърдяното от въззивника ответник придобивно основание – чл. 2, ал. 2, т. 5 на ЗОбС, в редакцията му ДВ. бр. 44/1996 година, съгласно
която стават общинска собственост „недвижимите имоти, на територията на
общината, чиито собственик не може да бъде установен“. С
нормата е установен способ за придобиване правото на собственост по
разпореждане на закона. Предпоставка за приложение на нормата е имотът да няма
друг собственик.
Доколкото в случая се установи, че към 2006
г. имотът е бил собственост на физическото лице В.Й.В., което е сключило
предварителен договор с наследодателя на ищците, съдът намира че сочената в
акта за частна общинска собственост предпоставка не е налице. Фактическата
власт върху имота е била предадена на наследодателя на ищците при сключване на
предварителния договор. Както бе установено в производството последните са
придобили собствеността върху имота по давност чрез присъединяване и на
упражняваното от наследодателя им владение върху имота.
При така установеното правилно и
законосъобразно СРС е приел за основателни предявените искове за собственост на
недвижим имот на основание придобиване по давност. Изводите на двете инстанции
съвпадат и постановеното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изхода на спора в полза на въззиваемите следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1500.00 лв.
По изложените съображения, СЪДЪТ
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 78764 от 29.04.2020 г.,
постановено по гр.д. № 39557/2017 г. по описа на СРС, ГО, 142 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.О. да
заплати на всеки ищците - Н.Д.М., ЕГН *********, и Е.Д.М., ЕГН **********,
сумата в размер на 1500.00 лв., представляваща разноски в производството за
настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок
от съобщаването му на страните при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.