№ 92
гр. Велико Търново, 17.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ГАЛИНА КОСЕВА
ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело №
20244000500090 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 465/04.12.2023 год., постановено по гр. д. № 592/2023 г. по описа на
Плевенски окръжен съд е осъдена Прокуратурата на Република България, гр. София, бул.
„Витоша“ № 2 да заплати на Д. В. К., ЕГН ********** от с. Милковица, Област Плевен, на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди претърпени в резултат на незаконно обвинение в престъпления по чл.
277а, ал. 3, пр. 1 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което е бил оправдан с
Присъда № 11/19.12.2022 г., постановената по ВНОХД № 307/2022 г. по описа на
Апелативен съд - Велико Търново, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
12.04.2023 г. - датата на влизане в сила на оправдателната присъда, като е отхвърлен искът в
останалата му част за разликата над 6 000 лв. до 35 000 лв., като неоснователен и недоказан.
Със същото решение е осъдена Прокуратурата на Република България, гр. София, бул.
„Витоша“ № 2 да заплати на Д. В. К., ЕГН ********** от с. Милковица, Област Плевен, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 1 004.57лв. за направени по делото разноски.
Постъпила е въззивна жалба от Д. В. К., ЕГН ********** от с. Милковица, Област
Плевен, съд. адрес: гр. Плевен, ********, чрез адв. М. М. от АК – Плевен против Решение
1
№ 465/04.12.2023 год., постановено по гр. д. № 592/2023 г. по описа на Плевенски окръжен
съд.
В същата се прави оплакване, че обжалваното решение в отхвърлителната му част е
неправилно. Излага се, че първоинстанционният съд неправилно приложил разпоредбата на
чл. 52 от ЗЗД, като присъденото обезщетение за неимуществени вреди било занижено с
оглед принципа на справедливостта, като неправилно било прието, че наказателното
производство е приключило в „разумен срок“.
Претендира се да се отмени съдебния акт в обжалваната му част и да се постанови
друг, с който да бъде присъдено обезщетение в пълно предявения размер на претенциите за
неимуществени вреди, ведно със законните последици.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от
Прокуратурата на Република България, гр. София, бул. „Витоша“ № 2.
Постъпила е и въззивна жалба от Прокуратурата на Република България, гр. София,
бул. „Витоша“ № 2 против Решение № 465/04.12.2023 год., постановено по гр. д. № 592/2023
г. по описа на Плевенски окръжен съд.
В същата се излага, че обжалваният съдебен акт е неправилен и необоснован. Излага
се, че от гласните доказателства по делото не се доказват по безспорен и категоричен начин
претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Направено е искане да се отмени обжалвания съдебен акт в цялост и да се постанови
друг, с който да бъде отхвърлен предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от Д. В. К.,
ЕГН ********** от с. Милковица, Област Плевен, съд. адрес: гр. Плевен, ********.
Първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 от
Закона за отговорността на държавата и общините, като отчитайки продължителността на
наказателното производство, поведението на пострадалия и съобразно уредените в чл. 52 от
ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени
вреди е определил обезщетение в размер на 6 000 лв.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
2
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбите, обсъди доводите
на противните страни, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд са предявени осъдителни искове за имуществени и
неимуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо от ЗОДОВ.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивните жалби доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради
което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивните жалби,
а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна
разпоредба.
Правото на увредения за обезвреждане на имуществени/неимуществените вреди,
причинени му от орган на Прокуратурата на Република България, вследствие на повдигане
на незаконно обвинение предпоставя да бъдат осъществени следните юридически факти: на
ищеца да му е повдигнато обвинение от Прокуратурата на Република България за
извършено от него престъпление; съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила присъда,
като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; подсъдимият да е претърпял
имуществени/неимуществени вреди и причинените имуществени/неимуществени вреди да
са в причинно-следствена връзка между наказателното производство, по което е било
повдигнато незаконното обвинение, и причиненият вредоносен резултат, т.е. те да са
необходима, естествена, закономерна последица от повдигнатото незаконно обвинение.
Отговорността на прокуратурата за повдигане на незаконно обвинение е обективна, като тя
не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при
прокуратурата – арг. чл. 4, предл. последно от ЗОДОВ.
Не е спорно по делото, че срещу ищеца Д. В. К. на 15.04.2021 г. е било образувано
досъдебно производство ЗМ № 37/2021 г. по описа на РУ - Никопол, пр. пр. № 1590/2021 г.
по описа на Окръжна прокуратура - Плевен.
На същата дата е извършен оглед на местопроизшествие, при условията на чл. 212,
ал. 2 от НПК, по повод на това, че в землището на с. Драгаш войвода, Област Плевен са
търсени археологически обекти, без съответно разрешение - престъпление по чл. 277а, ал. 1
от НК. На същата дата е извършено и претърсване и изземване, при условията на чл. 161, ал.
2 от НПК в дома на ищеца в с. Милковица, на *********, като видно от протокола не са
открити вещи и предмети, имащи отношение към разследването.
С Постановление за привличане на обвиняем и вземане мярка за неотклонение от
08.12.2021 г. на разследващ полицай от РУ - Гулянци, Д. В. К. е бил привлечен като
обвиняем за престъпление по чл. 277а, ал. 3, предл. първо във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2
от НК, за това, че на 15.04.2021 г. в землището на с. Драгаш войвода, обл. Плевен в м.
„Чучурката“ в съучастие като съизвършител със С. Г. П., чрез използване на технически
средства – два бр. металдетектори, както и два броя прави лопати, търсили археологически
3
обекти, за което престъпление се предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест
години и глоба от пет до петдесет хиляди лева, като съдът може да постанови и
конфискация до една втора от имуществото на виновния, като по отношение на същия е
взета мярка за неотклонение „подписка“.
На 06.01.2022 г. бил изготвен обвинителен акт за извършени от ищеца и С. Г. П.
престъпления по чл. 277а, ал. 3, предл. първо във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, като
въз основа на същия било образувано НОХД № 10/2022 г. по описа на Окръжен съд –
Плевен, като с Присъда № 31/20.10.2022 г., постановена по горното дело ищецът бил
признат за виновен за престъпление по чл. 277а, ал. 3, пр. първо във вр. с ал. 1 във вр. с чл.
20, ал. 2 от НК и бил осъден на три месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 66,
ал. 1 от НК изтърпяването на така наложеното наказание е отложено за срок от три години.
По делото са проведени девет съдебни заседания.
С Присъда № 11/19.12.2022 г., постановена по ВНОХД № 307/2022 г. по описа на
Апелативен съд – Велико Търново ищецът бил признат за невинен и оправдан по
повдигнатото обвинение.
С Решение № 131/12.04.2023 г., постановено по КНОХД № 171/2023 г. по описа на
Върховен касационен съд на Република България, ІІ н.о., оправдателната присъда е
потвърдена.
От показанията на св. С. Г. П. - обвиняем в същото престъпление се установява, че
през м. април 2021 г., са били задържани с ищеца в полицията за няколко часа, тъй като са
били намерени в землището на с. Драгаш войвода да търсят предмети с металотърсачи. На
същия ден са били претърсени и домовете им за антични предмети. Свидетелят твърди, че
ищецът К. е преживял тежко започналото срещу тях наказателно производство. Някъде два-
три месеца по-късно му признал, че не може да спи нощно време, че плаче защото ще ги
съдят без нищо да са направили. Разбрали са от разследващия полицай, че делото им е
подсъдно на Окръжен съд – Плевен и че ще ги съдят за тежко престъпление, с наказание от
една до шест години лишаване от свобода, глоба от 5 000 до 50 000 лв. и конфискация на
половината имущество, по преценка на съда. Всеки път се явявали лично по делата. С
притеснение са ходили, защото не са знаели какво ще случи. Били сигурни, че няма да ги
осъдят, но въпреки това Плевенския окръжен съд произнесъл осъдителна присъда.
Свидетелят заявява, че с ищеца К. са приятели отдавна, че са ходили заедно за риба; че е
гостувал в дома му; че е бил весел и разговорлив. Твърди, че след случилото се, приятелят
му се е затворил в себе си и започнал да му отказва да ходят заедно за риба, тъй като не се
чувства добре. Свидетелят искал по някакъв начин да се разтоварят, затова настоявал да
продължат да ходят за риба. По отношение на поведението на хората от селото им (с.
Милковица), твърди, че те са започнали да се подиграват с тях, казвали на ищеца, че е
„тръгнал с полицай да го вкарат в затвора“, тъй като свидетелят бил 29 години полицай.
От показанията на св. В. Г. Н. – приятел на ищеца се установява, че знае за целия
случай от ищеца. Знае, че преди две години полицаи са претърсвали къщата му. Твърди, че
приятелят му е бил много притеснен, тъй като са го заловили полицаи в някаква нива в
4
полето, с металотърсач. Твърди, че това е хоби на Д., но не знае какво е търсил с него.
Много пъти го е питал намерил ли е нещо, а ищеца му отговарял – не, но въпреки това
продължавал да ходи, за да „има някакво движение“. Бил е член на някаква асоциация и
имал разрешително да ползва машината. Свидетелят твърди, че след претърсването, са
подвели приятеля му под съдебна отговорност и са го викали в гр. Гулянци да дава
показания. Бил е много притеснен, даже имало случай, когато се разтреперил и се разплакал
пред свидетеля, тъй като узнал, че може да го вкарат в затвора и да му вземат цялото
имущество затова, че е търсил в неразрешена местност. Свидетелят твърди, че в селото на
ищеца се шушукало и че хората го питали вярно ли е, че ще го осъдят и ще го вкарат в
затвора. Дава показание, че с. Милковица е малко село и мълвата е тръгнала, като са му
казвали: „Чухме, че Д. са го хванали и ще го вкарат в затвора и ще му вземат всичко“.
Твърди, че след като ищеца е бил осъден от Плевенски окръжен съд, свидетелят не могъл да
повярва, че са му наложили наказание лишаване от свобода, условно. Приятелят му се е
променил много, чувствал се е много зле, станал е сприхав, а преди е бил кротък човек.
Чувствал е притеснение, не смеел да излиза. Притеснявал се е да не му вземат имуществото
и да остане без дом, въпреки че свидетелят го уверил, че ще му даде своята къща да живее в
нея докато е жив.
От показанията на св. В. К. Д. – съжителка на ищеца се установява, че при
претърсването в дома им, полицейските служители не са намерили нищо, но Д. е заминал с
тях за гр. Никопол, като се прибрал вечерта. Бил е много притеснен, започнал да вдига
кръвно. До този момент кръвното му е било горе-долу нормално. Свидетелката твърди, че е
потърсил лекарска помощ и че сега пие лекарства за кръвно. Консултирал се е и с кардиолог,
който също му е предписал лечение. Когато наближавало съответното заседание по делото,
Д. се притеснявал много, не можел да спи цяла нощ, а на сутринта ставал с високо кръвно.
Хората в магазина, в който работила свидетелката постоянно я разпитвали какво става,
любопитствали, от което ищецът се притеснявал още повече, защото чувал оттук-оттам, че
хората говорят, че е подсъдим. Твърди, че това е продължило през цялото време на делото,
преди всяко следващо заседание. След като е бил оправдан от апелативния съд, малко се е
успокоил, но пак е продължил да си пие лекарствата, защото кръвното му продължило да
варира.
От събраните гласни доказателствени средства – показанията на св. С. Г. П. -
обвиняем в същото престъпление, св. В. Г. Н. – приятел на ищеца и св. В. К. Д. – съжителка
на ищеца се установява, че Д. К. е претърпял част от описаните в исковата молба
неимуществени вреди, вследствие водения срещу него наказателен процес.
Съдът приема за достоверни показанията на свидетелите, тъй като, преценени с
всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 от ГПК, те не са вътрешно
противоречиви, житейски логични са, като субективните възприятия за последиците върху
психичното състояние на ищеца по време на процесния наказателен процес са
непосредствени.
Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр.
5
второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във
въззивните жалби възражения. Правният спор, пренесен пред настоящата съдебна
инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали
първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение.
При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивната инстанция
счита, че предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинените
неимуществени вреди от незаконното обвинение е доказан по своето основание –
изяснените от свидетелите изменения в социалното общуване на ищеца (срамувал се от
мълвата, която се носела из селото за него и не искал да излиза и общува с хората – св. П.,
св. Н.), в неговото психично състояние (бил угрижен, притеснен, депресиран, психически
сринат – св. П., св. Н. и св. Д.), в неговия обществен статус (процесното наказателно
производство обективно е довело до злепоставянето му пред неговите приятели и познати за
дълъг период от време - св. П., св. Н.), са закономерна, необходима последица от
незаконното обвинение за извършване на тежко престъпление, за което се предвижда
наказание лишаване от свобода от 1 до 6 години, и глоба от 5 000 до 50 000 лева, като съдът
може да постанови и конфискация до 1/2 от имуществото на виновния, т.е. изживеният
стрес, психическо напрежение, емоционална потиснатост и чувство за обществена
неудовлетвореност са в причинно-следствена връзка с незаконно предявеното обвинение.
Освен това следва да се отчете обстоятелството, че в рамките на досъдебното
производство е извършено и претърсване и изземване, както и че на обвиняемия е взета
мярка за неотклонение „подписка”. От друга страна обаче, той обективно не е следвало да
търпи значителни трудности в своето социално общуване, тъй като му е била взета най-
леката мярка за процесуална принуда „подписка“. Също така продължителността и
интензитета на взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение „подписка” не е
довела до съществени ограничения на основни права и свободи.
Възражението на ответника, че не носи отговорност за действията по претърсване и
изземване, извършени от служители на МВР (разследващи органи) не може да се приеме,
тъй като Прокуратурата упражнява надзор върху разследващите органи и е компетентният
орган, който повдига и поддържа обвинение за извършването на престъпление от общ
характер. След като е образувала досъдебно производство и е повдигнала обвинение на
ищеца, тя е приела да носи риска за вредите от незаконосъобразното обвинение, сред които
са и тези, резултат от претърсването и изземването. Разбира се няма пречка по иска за
обезщетение на вреди като ответник по делото да бъдат конституирани също разследващите
органи и/или полицейските органи, от чиито действия или бездействия са причинени
вредите, но това по никакъв начин не рефлектира върху пасивната материално-правна
легитимация на Прокуратурата да отговаря за търпените вреди. В т. см. е и Тълкувателно
решение № 5 от 15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГК на ВКС. Предвид казаното в
настоящото производство ответникът по иска по чл. 2 от ЗОДОВ следва да понесе
отговорността от извършените в предварителното производство процесуално-следствени
6
действия, в това число и извършеното претърсване и изземване.
В процеса на доказване не бе установено по несъмнен начин – чрез пълно и главно
доказване, както предписва правната норма, уредена в чл. 154, ал. 1 от ГПК, и
правнорелевантното обстоятелство, че твърдяното заболяване: високо кръвно (Артериална
хипертония), са в пряка причинно-следствена връзка с преживения стрес от провежданото
срещу ищеца наказателно производство, т.е. че този естествен стресогенен фактор е
предпоставка за проявяване признаците на тези заболявания или за тяхното задълбочаване.
На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които са
пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта).
Трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и
по-новата такава, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (напр. Решение № 184/08.11.2011 г.
по т. д. 217/2011 г. на ВКС на РБ, II т. о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на
ВКС на РБ, II т. о. и др.) е категорична, че „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД не е
абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на
обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към
случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да
се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че
съответният размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив.
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на
лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост от съда.
По изложените съображения, настоящият състав приема, че К. е претърпял
неимуществени вреди – по време на цялото наказателно производство, което от момента на
образуването до прекратяването му с влязло в сила на оправдателната присъда е
продължило две години, като проведените следствени действия и съдебни заседания са го
ангажирали емоционално, той е изпитвал притеснения, поради обстоятелството, че е
привлечен като обвиняем за неизвършено деяние, и несигурност от това по какъв начин ще
приключи воденото спрямо него дело, което се е отразило негативно върху психиката и
здравословното му състояние; уронени са били неговата чест и достойнство, пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение за престъпления, в които е обвинен.
Наказателно преследване е дейност, която по своето естество оказва негативно въздействие
върху психиката на съответното лице, рефлектира неблагоприятно върху отношенията му с
неговите близки, приятели, колеги. При повдигане на обвинение за престъпление, за които
впоследствие лицето е било оправдано, вредата за него е налице, тъй като се засяга основно
човешко право – правото на чест и достойнство. По време на воденото наказателно
производство и към настоящия момент ищецът не е осъждан. Освен следващите се по
човешка презумпция вреди от емоционален, психически и здравословен характер,
вследствие естествен страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, в
случая пострадалият е претърпял и допълнителни, произтичащи от накърнен авторитет пред
7
приятели и познати, злепоставяне на цялото семейство, опорочаване на обществения му
статус и компрометиране в определен обществен кръг. С оглед конкретните обстоятелства
по делото – естеството на неимуществените вреди, вид и характер на обвиненията,
продължителността на наказателното производство, чистото съдебно минало на К. преди да
бъде привлечен като обвиняем, обстоятелството, че по отношение на Д. К. е взета най-
леката мярка на процесуална принуда „подписка“ и по справедливост, съдът счита, че
Прокуратурата на Република България дължи на посоченото лице за претърпените от него
неимуществени вреди за периода на наказателното производство (м. 04.2021 г. – м. 04.2023
г.) в размер на 4 000 лева. Не са налице предпоставки за определяне на обезщетение в по-
голям размер. Като база за определяне на паричния еквивалент на причинените
неимуществени вреди следва да се имат предвид и икономическия растеж, стандарта на
живот, средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на деликта.
По делото липсват доводи и доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат
и допринасяне за увреждането от страна на ищеца.
Т.е., искът за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени
вреди на ищеца от процесните незаконни обвинения за извършено престъпление по чл. 277а,
ал. 3, пр. 1 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК следва да бъде уважен за сумата от 4
000 лв., а да бъде отхвърлен за разликата до пълно предявения размер от 35 000 лв.
Настоящата инстанция напълно споделя и изводите на първоинстанционният съд
относно датата, от която следва да се дължи законна лихва върху присъденото обезщетение,
а именно – 12.04.2023 г. – дата на влизане в сила на оправдателната присъда.
С оглед на изложеното, настоящият състав счита, че обжалваното решение в частта, с
която: Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца К., сумата над
4 000 лева до 6 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди претърпени в резултат на
незаконно обвинение в престъпления по чл. 277а, ал. 3, пр. 1 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20,
ал. 2 от НК, за което е бил оправдан с Присъда № 11/19.12.2022 г., постановената по ВНОХД
№ 307/2022 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3
от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, ведно със законната лихва от
върху сумата, считано от 12.04.2023 г. - датата на влизане в сила на оправдателната присъда
до окончателното изплащане на сумата и в частта за разноските, е неправилно, поради което
на основание чл. 271, ал. 1, предл. трето от ГПК следва да се отмени и да се постанови друго
такова, с което предявеният от Д. К. против Прокуратурата на Република България иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 4 000 лв. до 6 000
лв. да се отхвърли като неоснователен и недоказан. В останалата си част, с която
предявеният иск е отхвърлен до пълно предявения размер от 35 000 лв. решението е
правилно и следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора Прокуратурата на Република България дължи на Николай
Тошев Ангелов сумата от 669.71 лв. (разноски по производството и адвокатско
8
възнаграждение, съобразно уважената част на иска) - разноски за първоинстанционното
производство.
Пред въззивната инстанция страните не са претендирали разноски.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. трето от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 465/04.12.2023 год., постановено по гр. д. № 592/2023 г. по
описа на Окръжен съд – Плевен В ЧАСТТА, с която: Прокуратурата на Република България
е осъдена да заплати на Д. В. К., сумата над 4 000 лева до 6 000 лева – обезщетение за
неимуществени вреди претърпени в резултат на незаконно обвинение в престъпления по чл.
277а, ал. 3, пр. 1 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което е бил оправдан с
Присъда № 11/19.12.2022 г., постановената по ВНОХД № 307/2022 г. по описа на
Апелативен съд - Велико Търново, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
12.04.2023 г. - датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното
изплащане на сумата, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо от Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди, както и В ЧАСТТА за разноските, вместо което
ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. В. К. против Прокуратурата на Република България
иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо от Закона за отговорността на
държавата и общините за вреди за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в
останалата част – за сумата над 4 000 лева до 6 000 лева, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 12.04.2023 г. - датата на влизане в сила на оправдателната присъда до
окончателното изплащане на сумата, като неоснователен и недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 465/04.12.2023 год., постановено по гр. д. № 592/2023
г. по описа на Окръжен съд – Плевен, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, гр. София, ул. ”Витоша” № 2 да
заплати на Д. В. К., ЕГН ********** от с. Милковица, Област Плевен, съд. адрес: гр.
Плевен, ******** направените по делото разноски пред първоинстанционния съд в размер
на 669.71 (шестстотин шестдесет и девет лева и седемдесет и една ст.), съобразно уважената
част на иска.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10