Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 42
12.02.2019 година Град С.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
С.Т ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
на 15 януари………………..…………………………….…2019
година,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
НИКОЛАЙ УРУКОВ ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
Секретар ………Стойка Стоилова………..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното
от………………………съдията В. МИШОВА
въззивно гражданско дело
номер…1461.по описа за 2018……...……...година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от Е.Г.Е.
от гр. С.,против решение № 938/21.08.2018 г., постановено по гр.д. №
4785/2016 г. на С. районен съд.
Във
въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния извод на районния съд за недоказаност на исковите претенции. Въззивникът счита, че първоинстанционното решение е
изцяло неправилно, необосновано и
незаконосъобразно, постановено при съществени
процесуални нарушения и в нарушение на материалния закон. Твърди, че съдът не е
обсъдил всички приети по делото доказателства в тяхната цялост, както и твърденията и възраженията му, представените от
него доказателства и наведените
доводи. Въззивникът счита, че
първоинстанционният съд е пренебрегнал
и игнорирал двата броя извлечения от банковите сметки на ответниците “Б.” ООД и Д.Д.Е. и представеното платежно нареждане за кредитен
превод от 18.08.2016 г., от които се
установявало, че още на 18.08.2016 г. ответникът “Б.” ООД е заплатил на ответницата
сумата от 5 000 лв., представляваща аванс за покупка на 1/6 ид.ч. от
процесния поземлен имот с идентификатор 68850.505.172
и 1/2 ид.ч. от процесната жилищна сграда, т.е. за всичко, което ответницата притежавала. С оглед на това се установявало, че намерението й било да отчужди
целия си дял от процесния имот чрез договор за покупко-продажба, а
ответникът “Б.” ООД е имал намерение да
придобие целия имот чрез покупко-продажба.
Счита, че извършеното плащане в размер на 5 000 лв. доказвало наличието на предварителен договор за
покупко-продажба между ответниците с предмет всички притежавани от Е.
идеални части от имота. На 23.08.2016 г. ответникът “Б.” ООД е
заплатил на ответницата 43 000 лв., представляваща плащане за 1/6 ид.ч. от дворното място и 1/2 ид.ч. от жилищната
сграда, което доказвало намерението
му да придобие всички притежавани от ответницата ид.ч. Изцяло липсвало дарствено намерение, тъй като към
момента на нотариалното изслушване
на сделката тя вече била получила насрещно плащане за всички свои
собствени ид.ч. Предвид безвъзмездния характер на дарението, получаването на предварителни авансови плащания за
покупко-продажба на идеалните части изключват дарствено намерение за безвъзмездно прехвърляне на същите идеални части.
Страните по договора за дарение не са
целели настъпването на правните последици на този договор, а чрез него, явяващ се привидна сделка,
са целели единствено прикриването на
договор за покупко-продажба, чийто правни последици те са целели. Заявеното от ответницата дарствено
намерение е привидно, като действителната
цел на дарителката била получаването на авансовото плащане като насрещна престация за прехвърлянето
на процесния имот, при което с
договора за дарение се прикривал договор за покупко-продажба, чиито елементи били налице - предметът на
прикрития договор за покупко-продажба и цената на продавания имот, която била
близка до данъчната оценка на даряваните идеални части. Счита, че е
налице обща воля за симулативност на
договора за дарение предвид факта, че ответното дружество е престирало
на ответницата сума с основание аванс за покупко-продажба на
процесния недвижим имот
преди привидното дарение.
Счита, че договорът, като привиден и симулативен, е нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД.
Въззивникът
твърди, че ответницата Е. никога не го е уведомявала, че иска да се разпореди възмездно в полза на трето
лице с притежаваните от нея идеални части от
недвижимия имот, нито му е предлагала
да ги изкупи. Твърди, че със сключването на двете процесни сделки - дарение и покупко-продажба - тя е нарушила
императивната разпоредба на чл.33,
ал.1 ЗС и е го е лишила от възможността
той да изкупи нейните идеални части. Противоправна била и целта на
ответницата - дарявайки идеална цел от собствените
й идеални части, да обезпечи качеството на дружеството-ответник на съсобственик в процесния имот, респ.
впоследствие да не изпълни императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗС,
която й вменява задължението да му предложи
като съсобственик да купи собствената й идеална част. Липсвало дарствено намерение, тъй като това била причината за формалното сключване на договора за
дарение. Това било видно и от
обстоятелството, че двете сделки били сключени по едно и също време и при един и същ нотариус, като първо
било оформено дарението, за да може търговското дружество да придобие
качеството съсобственик. Счита, че така се заобикаля императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗС.
Въззивникът
счита, че ответницата Е. се явява задължено спрямо него лице по смисъла на
чл.227, ал.1, б. „в“ ЗЗД, тъй като имотът й бил
прехвърлен докато двамата били в брак и заради това. Няколко години след сделката ответницата си променила
отношението, което поведение било
причина за прекратяването на брака им. Въззивникът твърди, че сега бил в напреднала възраст, не можел
да се издържа от собствените си
доходи, тъй като пенсията му била изключително ниска. Здравословното му състояние също било влошено.
Въпреки това ответницата се ползвала от правата си върху дарения й имот, като събирала по принудителен ред от него обезщетение
за ползването на това бивше семейно
жилище, а той не притежавал друга собственост, освен него. Обезщетението било в размер на половината от
размера на получаваната от него
пенсия. В началото на 2016 г. помолил ответницата да му окаже материална помощ
чрез плащане на месечна издръжка, но такава
не получил. Вместо това, в рамките на два месеца след поканата за плащане на парична издръжка, ответницата сключила
процесиите договори с цел да го лиши
от възможността да купи идеалните й части и с цел да осуети ефективното реализиране на правата му да иска отмяна на направеното дарение предвид хипотезата на чл.227,
ал.1, б. „в“ ЗЗД. Счита, че дадените от ответницата Е. в отговор на
поканата му да плаща издръжка обяснения
относно тежкото й материално положение и здравословно състояние изключват вероятността два месеца по-късно да дарява безвъзмездно на търговско дружество
имуществото си. Тези обстоятелства
отново потвърждавали липсата на дарствено намерение и демонстрирали зла умисъл
у ответницата да му навреди.
Освен горното, въззивникът счита, че предметът на договора за дарение изключва
предмета на дейност на търговското дружество, който е свързан със строителство.
Счита, че търговското
му занятие, а и правосубектността му на търговско дружество, изключва
възможността за придобиване на имущество по безвъзмезден начин. То нямало установена
практика да придобива имоти по дарение. Процесният договор за дарение бил единствен за периода от 1992 г.
до 20.10.2016 г., при което се налагал изводът,
че той е сключен във връзка с формално
последващия го договор за покупко-продажба, като причината е фактическото възмездно придобиване на
притежаваните от ответника Е. права
върху имота, а не дарствено намерение.
Въззивникът
счита, че по отношение на договора за продажба е налице нарушение на закона във връзка
с плащането на дължимата цена. Налице бил общ умисъл на двамата ответници по отношение на
възмездното
отчуждаване на имота. Затова договорът за дарение бил нищожен поради липса на основание, при общ
умисъл на страните за симулативност, имащо
за цел да прикрие действителната воля на страните за възмездно отчуждаване на притежаваните от
прехвърлителката идеални части от
процесния имот. Затова въззивникът счита, че изводите на първоинстанционния съд
са лишени от правна и всякаква логика и не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Моли, съдът да постанови
решение, с което да отмени обжалваното изцяло и вместо него да постанови друго,
с което да прогласи договора за дарение за нищожен, както и да постанови въззивникът да изкупи при условията на сделката
идеалните части, предмет на договора за покупко-продажба.
Въззиваемият “Б.” ООД оспорва жалбата. Твърди се, че първоинстанционният съд е обсъдил всички приети по
делото доказателства, но те не били достатъчни, за да се докажат претенциите на ищеца. Представените
доказателства установявали само
съществуването на разпоредителните сделки, но нито едно от тях не
навеждало на извода за нищожност. Счита, че фактът, че между страните има размяна на парични средства преди сключването на процесната сделка, не доказва по категоричен и
несъмнен начин, че у първия ответник
не е имало дарствено намерение. Други доказателства за това нямало. Твърденията
за здравословното състояние на ищеца, както и за затрудненото финансово
състояние на ответницата, били напълно неотносими.
Връзка с предмета на делото нямало и твърдението за предмета на дейност на търговското дружество и
твърдението, че като юридическо лице
то няма право да получава дарения. Счита, че във жалбата липсва твърдения за конкретни пороци на обжалваното решение — имало само общи и бланкетни фрази.
Обжалваното
решение било правилно, тъй като не е налице заобикаляне на закона, за което
имало отговор в ТР № 5 от 28.И.2012 г.; не е налице липса на основание, тъй
като волята на страните по договора за дарение
била ясна и тя не подлежала на доказване. Основанието при договора за
дарение било единствено и само дарственото намерение на дарителя. Тъй като то е субективен елемент, не подлежи на съдебен контрол. Не бил налице и привиден договор. Двете
сделки, сключени между ответниците,
били позволени от закона и не го заобикалят, като счита във връзка с това, че съдът не е бил
сезиран с иск по чл.17, ал.1 ЗЗД. Въззивникът
смесвал двете хипотези - на чл.26, ал.2, предл. 5 ЗЗД и тази по чл.17, ал.1 ЗЗД. Искът по чл.17 ЗЗД бил за
разкриване на симулация и бил с различен предмет от иска за нищожност по чл.28,
ал.2, предл. 5 ЗЗД и целял
обвързващата сила на прикритото съглашение. Счита, че правилно е отхвърлен и искът по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване
на продадените идеални части от
недвижимия имот.
Въззиваемата Д.Д.Е.
оспорва жалбата. Излага се съображения относно правилността на обжалваното решение, а изложените във въззивната жалба оплаквания се приема за неоснователни. Самите
оплаквания били повторени
неколкократно във въззивната жалба, но не били конкретни. Единствено конкретно оплакване било свързано с
платената от купувала цена по
договора за покупко-продажба. Неоснователни и произволни били доводите на жалбоподателя, че след като плащането
на цената по този договор е извършено
преди и по време на сделката, то извършеното дарение на друга част от
имота е без основание и симулативно. По делото не било доказано, че ответницата нямала намерение да дари част от имота и било несъстоятелно да се твърди, че щом
надареният е юридическо лице, то сделката е привидна и без основание.
Произволни били и доводите на жалбоподателя,
че е налице договорка за покупко-продажба между страните за всички притежавани от нея идеални части. Счита, че плащането на цената по договора за продажба не
опорочава дарственото намерение по договора за дарение. Неоснователно е и
твърдението, че е доказана привидност на договора за дарение чрез плащането на
цената по договора за покупко-продажба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради
което е допустима, а по същество е неоснователна.
Пред районния
съд са били предявени искове за нищожност на договор за дарение поради
нарушение на закона, заобикалянето му, липса на основание и привидност, както и конститутивен иск по чл. 33, ал. 2
ЗС. Ищецът е твърдял в исковата си молба, че на
11.09.1986 г. с договор, материализиран в н.а. №180, т. IV,
д. 1782/11.09.1986 г. на нотариуса при С. районен съд, дарил на ответницата Д.Д.Е.,
тогава негова съпруга, недвижим имот, негова лична собственост, съставляващ половината от собствената му 1/2 ид.ч. от дворно място, цялото от 370 кв.м, находящо се
в гр. С., ул. Б., №., и 1/2 ид.ч. от жилищна сграда с идентификатор
№68850.505.172.1, застроена в дворното място. Бракът му с ответницата бил
прекратен с решение № 1259/01.12.2014 г. по гр.д. № 2613/2014 г. на С. районен
съд. Ищецът твърдял, че му станало известно, че на 23.08.2016
г. ответницата
се разпоредила със
собствените си идеални части от имота, като ги
отчуждила в полза на ответника „БГ К.“ , като сключила две сделки: дарение на 1/10 ид.ч. от притежаваните от нея ид.ч. от поземления имот и от сградите
в имота, материализирано в нотариален акт №., т. ., peг. №., дело . от .., и продажба на останалите 9/10 ид.ч., материализирана
в нотариален акт №., т. ., peг. №., дело .., и двете сделки по описа на
нотариус - Д. Г., peг. №. на НК, с район -
районът на PC С.. Ищецът е искал дарението да бъде обявено за
нищожно поради нарушаване на разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗС, тъй като той не
бил уведомен, че желае да продаде своята идеална част от имота и не му
предложила да я изкупи. Договорът
за дарение бил и симулативен и без основание, тъй като преследвал
противоправната цел да се обезпечи качеството на дружеството ответник на съсобственик в процесния имот, с което да
се даде възможност на ответницата Д.Е. да не изпълни императивната разпоредба
на чл. 33, ал. 1 ЗС, вменяваща
задължението да предложи закупуването на собствената й идеална част от
процесния имот, при същите условия, при които го е продала на ответното
дружество. У нея липсвало дарствено намерение, което следвало да е основанието
на договора за дарение. Двете сделки били сключени по едно и също време -
фактически едновременно, и били изповядани при един и същ нотариус. Чрез
договора за дарение ответниците прикривали действително извършена продажба на
всичките притежавани от ответницата Е. идеални части. За липсата на дарствено
намерение говорил и фактът, че ответницата Е. отказала да му заплаща издръжка и
в рамките на два месеца след получаване на нотариалната покана тя сключила
процесните два договора с цел да го лиши от възможността да закупи идеалните й
части, както и да осуети ефективното реализиране на правата му, предвид хипотезата
по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД.
Ищецът е твърдял, че ответникът “Б.”
ООД имал предмет на дейност: строителство, ремонтно-строителна
дейност и др. и сключването на договор за дарение било изключено от този
предмет на дейност.
Търговското занятие на субекта, а още повече правосубектността на търговското
дружество ответник, изключвало възможността за придобиване на имущество по
безвъзмезден начин, след като търговската дейност ех lege била спекулативна
дейност, имаща за цел реализирането на печалба, чрез сключването на търговски
сделки. Това ясно доказвало, че процесният договор за
дарение бил сключен във връзка с формално последващия го договор за продажба,
като причината била фактическото възмездно придобиване на притежаваните от
ответницата Е. права върху процесния имот. Ищецът е искал обявяването на
договора за дарение за нищожен, както и изкупуването на продадените с н.а. №.
от 23.08.2016 г. идеални части от имота.
Ответницата
Д.Е. е оспорила изцяло исковете. Сключеният договор за дарение бил действителен и
по силата на същия правото на собственост в посочения в договора обем,
преминало в патримониума на дружеството. По силата на договор за
покупко-продажба, сключен във формата на нотариален акт №., т.2, рег.№3454,
дело №239/23.08.2016 г. ответницата продала на втория ответник собствените си
9/60 ид.ч. от поземления имот и 9/20 ид.ч. от процесната сграда за сумата от
48000 лева. Продажната цена по сделката била заплатена от купувача на
продавачката чрез банков превод към момента на сключване на договора за
покупко-продажба. Договорът за дарение имал валидно основание и не преследвал
противоправна цел. Този договор не бил симулативен и не прикривал друга сделка.
Оспорват се твърденията на ищеца за злоумисъл у ответницата като неверни,
безпочвени и изцяло неотносими към предмета на делото, а и противоречиви, тъй
като ищецът твърдял нужда от издръжка, а предявявал претенция за изкупуване,
сочеща на финансови възможности.
Ответникът “Б.” ООД също е оспорил
исковете като неоснователни. Не е оспорил твърдението, че страните са били
съсобственици в процесния недвижим имот. Към настоящия момент дарението не било
отменено, поради което мотивите за неговото извършване не следвало да бъдат
обсъждани в настоящия процес. На нито едно от посочените от ищеца основания за нищожност
не били налице. Волята на страните по процесния договор за дарение била
ясна, а
основанието при договора за дарение било единствено и само дарственото
намерение на дарителя. И тъй като дарственото намерение било субективен
елемент, изразен в конкретната воля на дарителя, то той не подлежал на съдебен
контрол, щом страните заявявали неговото наличие и щом дарителят потвърждавал
волята си. Това, че по-късно страните са сключили и договор за продажба, с
който първият ответник продал на втория ответник останалите идеални части от
съсобствения имот, не означавало априори, че първата сделка е привидна и че
прикрива покупко-продажба. И двете сделки били позволени от закона и не го
заобикаляли. Нямало забрана дружествата да придобиват недвижими имоти или части
от тях по силата на договор за дарение. Напълно неотносими били твърденията, че
тъй като дружеството има за предмет на дейност строителство, то това
означавало, че не може да получава имоти чрез дарение.
Първоинстанционният
съд е приел от фактическа страна за безспорно, че на 11.09.1986 г. с н.а. №.,
т. ., д. . на нотариус при С. районен съд, ищецът е дарил на ответницата Д.Д.Е.,
тогава негова съпруга, ½ ид.ч. от собствените си 1/3 ид.ч. от дворно
място цялото от 370 кв.м., находящо се в гр. С., ул. Б., №., заедно с 1/2 ид.ч. от реално обособената жилищна сграда. Бракът
между ищеца и ответницата бил прекратен с решение № 1259/01.12.2014 г. по гр.д.
№ 2613/2014 г. на С. районен съд по чл.
50 СК, с което семейното жилище, находящо се на посочения по-горе адрес,
е предоставено за ползване на ищеца, който е осъден да заплаща на ответницата
месечен наем от 165 лв. На 26.05.2016 г. ищецът е отправил до ответницата
нотариална покана за заплащане на месечна издръжка във връзка с дарението. На 23.08.2016 г., с н.а. № ., т. ., peг. №., дело . на нотариус Д. Г.,
с район на действие РС – С.,ответницата Д.Д.Е. дарила на ответника “Б.” ООД 1/10 ид.ч. от
собствената си 1/6 ид.ч. от дворното място, заедно с 1/10 ид.ч. от собствената
си ½ ид.ч. от сградата. На същата дата,
23.08.2016 г., с н.а. №., т. ., peг. №., дело .по описа на същия нотариус ответницата Д.Д.Е. продала на
ответното дружество
останалата част от собствените си ид.ч. на поземления имот и сградата за сумата
от 48 000 лв., заплатена напълно по банковата сметка на продавача към
момента на сключването на нотариалния акт.
От правна страна първоинстанционният
съд е приел, че процесният договор за
дарение не е нищожен поради заобикаляне на закона, като се е позовал на ТР № 5
от 28.11.2012 г. на ОСГК. По иска за
нищожност поради липса на основание е приел, че целта на договора за дарение да
се даде нещо безвъзмездно представлява неговото основание. Приел е също така,
че договорът не е симулативен, тъй като това основание за нищожност не е доказано
от ищеца, който носи доказателствената тежест. Предвид обстоятелството, че с
договора за дарение дружество е станало съсобственик на
процесния поземлен имот и сградата в него, то при сключването на договора за
продажба ответницата е продала ид. си части на съсобственик и не е имала
задължението да ги предлага на другия си съсобственик, поради което искът по
чл.33, ал.2 ЗС също е неоснователен.
Въззивният съд счита, че
страните нямат спорове по фактическата обстановка, която е ясно установена от представените
по делото доказателства: Страните са били съпрузи и по време на брака им ищецът
(сега въззивник) е дарил на ответницата (сега въззиваема) ½ ид.ч. от
собствените си 1/3 ид.ч. от дворно място цялото от 370 кв.м., находящо се в гр.
С., ул. Б., №., заедно с 1/2 ид.ч. от реално обособената жилищна сграда.
Дарението е оформено с н.а. №., т. ., д. . на нотариус при С.
районен съд. Бракът между ищеца и
ответницата е прекратен с решение № 1259/01.12.2014 г. по гр.д. № 2613/2014 г.
на С. районен съд. На 26.05.2016 г. ищецът е отправил до
ответницата нотариална покана с искане за заплащане на месечна издръжка във
връзка с дарението, което ответницата Е. е отхвърлила. На
23.08.2016 г., с н.а. № ., т. ., peг. №., дело . на нотариус Д. Г., с район на
действие РС – С.,тя дарила на “Б.” ООД 1/10 ид.ч. от собствената си 1/6 ид.ч. от дворното
място, заедно с 1/10 ид.ч. от собствената си ½ ид.ч. от сградата. На
същата дата, 23.08.2016 г., с н.а. №., т. ., peг. №., дело .по описа
на същия нотариус продала на ответното дружество останалата част от собствените си ид.ч.
на поземления имот и сградата за сумата от 48 000 лв., като плащането е
било извършено на два пъти – на 18.08.2016 г. по сметката й били преведени
5 000 лв., а на 23.08.2016 г. – останалите 43 000 лв.
Ищецът е предявил
няколко основания за нищожност на договора за дарение, по отношение на които,
разгледани в поредност според тежестта на порока, въззивният съд счита
следното:
Процесната
сделка дарение нито противоречи на закона, нито го заобикаля. Докато при противоречието със закона поведението на
страните по сделката е в пряко нарушение на повелителна правна норма, то, за да
се осъществи основанието заобикаляне на закона,
участниците в сделката следва да съзнават, че целят постигането на забранен или
непозволен от закона резултат чрез извършването на една или повече сделки,
всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителните правила на закона.
Неоснователно се претендира във въззивната жалба, че с извършеното разпореждане
с притежаваните от въззиваемата идеални части от процесния недвижим имот тя е
нарушила разпоредбата на чл.33, ал. ЗС. Правната норма на този текст не е
императивна. Тя не съдържа забрана за съсобственика да се разпорежда със своята
част от недвижимия имот в полза на външно за съсобствеността лице, а само
въвежда ограничение в упражняването на това право. Нарушаването на задължението
от страна на съсобственика, желаещ да продаде своята идеална част от имота, има
за правна последица само възникването на преобразуващото право на останалите
съсобственици за изкупуване при същите условия, но не създава правно задължение
за изкупуване. В случая на заобикаляне на закона страните извършват сделки не
за да получат непосредствените, типични за тях правни резултати, а за да
постигнат друга цел, прякото осъществяване на която би противоречало на закона.
В хипотезата, когато продажбата на остатъка от част от съсобствен имот се
предхожда от дарение на друга част от същия имот в полза на външно за
съсобствеността лице, житейското предположение за наличие на намерение за заобикаляне на закона при липсата на законова
презумпция за намерение, не може да промени характера на сделката по чл. 33 ЗС
и последиците от нея, нито води до опорочаване на предхождащото я дарение. След
като поотделно за договорите за дарение и за покупко-продажба, както и при
съчетанието им, липсва законова забрана за постигнатия краен правен резултат,
то е невъзможно страните да целят забранен или непозволен от закона резултат.
Когато правото на собственост върху идеална част от недвижим имот се придобие
чрез продажба в нарушение на правилото за предлагане на дела първо на
останалите съсобственици, осъществената сделка не е нищожна. При подобно
нарушение в полза на останалите съсобственици се поражда потестативното право
да изкупят продадената идеална част, като встъпят в продажбеното правоотношение
и заместят купувача, както бе посочено по-горе. При извършване на дарение на
част от съсобствен имот в полза на лице, външно за съсобствеността, сделката по
принцип не е в нарушение на закона. Когато надареното, външно за
съсобствеността лице, впоследствие придобие по силата на продажба и останалата
част от собствената на продавача идеална част от имота, резултатът е
придобиване на право на собственост върху идеална част от недвижим имот от
лице, което не е било съсобственик преди извършването на първата сделка. Този
резултат не е забранен или непозволен от закона. Това е така и в случаите,
когато договорът за дарение е сключен с цел да се осуети правото на изкупуване
от съсобственик в последваща продажба, тъй като преследваният резултат не е
забранен или непозволен (ТР 5/28.11.2012 г. на ОСГК).
Въззивникът възразява във
въззивната си жалба, че първоинстанционният съд е пренебрегнал, необсъждайки по
никакъв начин, съображенията му относно 2-та броя извлечения от банковите
сметки на ответниците и приложеното платежно нареждане от 18.08.2016 г., от
което се установявало, че още на тази дата ответникът “Б.” ООД е заплатил на
ответницата Е. сумата от 5 000 лв., представляваща аванс за покупка на 1/6
ид.ч. от дворното място и на ½ ид.ч. от къщата, които съставлявали целия
обем на собствеността й. Въз основа на това въззивникът счита, че още на
18.08.2016 г. ответницата е имала намерение да отчужди целия си дял от
процесния имот в полза на “Б.” ООД чрез покупко-продажба. Въззивникът счита и
това, че извършеното плащане в размер на 5 000 лв. доказвало липсата на
дарствено намерение, което било основанието на договора. Възражението е
неоснователно. Независимо от това, че действително първоинстанционният съд не е
обсъждал доводите относно посоченото плащане, както и последващото плащане на
23.08.2016 г. в размер на 43 000 лв., то (плащането, респ. основанието,
посочено в платежното нареждане), не може да обоснове правен извод за липса на
основание на договора за дарение. В правната теория основанието на сделката се
схваща като типичната и непосредствена правна цел, която се преследва с
предоставяне на имуществената облага. Съгласно чл.225 ЗЗД дарението е договор,
по силата на който дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на надарения,
който го приема. Едно от съществените условия на този договор е намерението на
дарителя да надари и да изяви воля в тази смисъл. Основанието на договора за
дарение е различно от мотивите на сделката, които обикновено нямат правно
значение. Основанието на договора за дарение е да се даде нещо безвъзмездно.
Тази цел на дарителя е елемент от договора и представлява неговото основание
Наистина чл. 226, ал. 3 ЗЗД обявява
дарението за нищожно не само когато то противоречи на закона, но и когато
единственият мотив за извършването му е противозаконен. Това значение, което е
отдадено в закона на мотива на дарението, обаче не го превръща в основание на
договора. (Р-385-2010, І г.о.). Мотивът на дарението – дали ще е проява на
щедрост и ли друг, не е негово основание. Сделката в случая е сключена при
наличието на основание, тъй като с нея е извършено безвъзмездно прехвърляне на
собственост. По делото липсват убедителни доказателства, въз основа на които да
се направи обоснован извод, че ответницата не е имала воля да бъде обвързана
със сключения договор за дарение. Напротив, целта й е била именно такава, тъй
като по този начин търговското дружество ответник ще стане съсобственик, което
ще й позволи да му продаде останалата част от притежаваните от нея идеални
части, без да ги предлага на ищеца. Ето защо съдът счита, че доводът във
въззивната жалба, че поради авансовото плащане на всички идеални части,
собствени на ответницата Е., и последващото доплащане, се налагат извод, че
заявеното дарствено намерение е привидно и липсвал акт на щедрост спрямо
надареното лице, е неоснователен.
Неоснователно е и оплакването във въззивната
жалба, че поведението на ответницата Е. е неправомерно, целящо да го лиши от
правата на ищеца в т.ч. и от правото му по чл.33 ЗС, което доказвало още веднъж
липсата на дарствено намерение. Ставайки собственик на дарения имот, надареният
може да се разпорежда свободно с него, включително и да го дари, като е
свободен в правото си да определи на кого и какво да дари (Р-133/06.03.2009 г.,
ІІІ г.о.). Обстоятелството дали дължи издръжка и дали неоснователно отказва да
я даде на дарителя е относимо към иска за отмяна на дарението, какъвто в случая
не е предявен. Няма забрана надареният да бъде търговско дружество. Както бе
посочено по-горе, независимо от начина и причините за възникване на
съсобствеността, всеки от съсобствениците има право да извърши сделка на
разпореждане със своята част, като е свободен да дари имота си на когото намери
за добре. Дори целящо да осуети правото на изкупуване на съсобственик,
дарението не е неправомерно, тъй като чрез него се прехвърля собственост, а
това не е забранено от закона.
Твърди се, че договорът за дарение, по силата
на който ответницата е прехвърлила на другия ответник идеална част от имот, е
нищожен, тъй като е привиден, прикриващ покупко-продажба. Правната норма,
уредена в чл.
26, ал. 2, изр. 1, предл.
пето ЗЗД, обявява за нищожни привидните договори – при персонална или
обективна (абсолютна или относителна) симулация.
Симулативни са договорите, при които страните не са изразили действително, а
само привидно намерение (воля) за пораждане на правните последици на учреденото
съглашение. Когато волята на страните по облигационното правоотношение е
насочена не към пораждане на правното действие на съответната правна сделка, а
само да се създаде привидна правна обвързаност, симулацията
е абсолютна, а когато волята на страните е да бъдат обвързани по различен начин
от обективираното в съглашението намерение, симулацията
е относителна. Процесуалното задължение за установяване привидността на
оспорената сделка, както и на прикритата в случая на относителна симулация,
принадлежи на страната, която навежда това правно твърдение. В настоящия процес
това е ищецът, който следва чрез пълно и главно доказване, както предписва
правната норма на чл.
154, ал. 1 ГПК, да установи, че процесната безвъзмездна транслативна сделка
е симулативна, т.е. че страните са се съгласили да бъдат обвързани по начин,
различен от посочения в сключения договор за дарение. В отношенията между страните
привидността на договора, сключен в писмена форма, не може да се доказва
свободно със свидетелски показания. Когато обаче едно трето лице по смисъла на
чл.165, ал.2, предл. последно ГПК предяви иск за разкриване на симулативност на
сделка, засягаща правата му на съсобственик, по отношение на него, като
неучастващ в договора, не намират приложение ограниченията в доказателствените
средства, предвидени в чл.164 и чл.165 ГПК. В тази хипотеза и по отношение на
тази категория лица привидността на разпореждането може да се разкрива с всички
доказателствени средства и без наличие на обратно писмо или начало на писмено
доказателство.
В случая въззивникът повторно сочи
2-та броя извлечения от банковите сметки на ответниците и приложеното платежно
нареждане от 18.08.2016 г., от което се установявало, че още на тази дата
ответникът “Б.” ООД и заплатил на ответницата Е. сумата от 5 000 лв.,
представляваща аванс за покупка на 1/6 ид.ч. от дворното място и на ½
ид.ч. от къщата, които съставлявали целия обем на собствеността й. Въз основа
на това въззивникът счита, че още на 18.08.2016 г. ответницата е имала
намерение да отчужди целия си дял от процесния имот в полза на “Б.” ООД чрез
покупко-продажба. Въззивникът счита и това, че извършеното плащане в размер на
5 000 лв. доказвало наличието на предварителен договор между въззиваемите
за покупко-продажба. Възражението е неоснователно. Плащането, респ.
основанието, посочено в платежното нареждане от 18.08.2016 г. не може да
обоснове правен извод за наличие на различна воля на страните от тази,
обективирана в нотариалния акт. Това е така, защото при симулацията предмет на
доказване е действителната воля на страните, каквато е била към момента на
изповядване на оспорваната сделка, при което е без значение каква е била волята
им в един предходен момент. Напълно
произволен е изводът, че записаното в платежното нареждане основание за
извършеното плащане в размер на 5 000 лв. е доказателство за наличието на
предварителен договор. Съгласно чл.19, ал.1 ЗЗД предварителният договор за
сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална
форма, трябва да се сключи в писмена форма. Тъй като с договора за
покупко-продажба на недвижим имот, респ. ид.ч. от недвижим имот, се прехвърля
собственост, той трябва да бъде извършен с нотариален акт – чл.18 ЗЗД, и
съответно предварителният договор за сключване на договор за покупко-продажба
трябва да бъде с писмена форма, а наличието му може да бъде доказано само и
единствено с представянето му по делото. След като по делото няма такъв
договор, изготвен в писмена форма, няма как да се приеме, че страните са
сключили такъв.
Във връзка с плащането, извършено с
посочените по-горе платежни нареждания, следва да се има предвид и
волеизявленията на страните по договора, обективирани в нотариалния акт. В него
изрично е посочено, че предмет на покупко-продажбата са 9/10 ид.ч. от 1/6 ид.ч.
от поземления имот и 9/10 от ½ ид.ч. от построената в него сграда, като
продажната цена за тези идеални части е 48 000 лв., които са били
заплатени напълно по банков път към момента на сключването на нотариалния акт.
В този нотариален акт се съдържат волеизявленията на двете страни по договора,
а платежните нареждания съдържат волеизявлението на плащане само на купувача. Както
бе посочено по-горе, предмет на доказване е действителната воля на двете
страни, каквато е била към момента на изповядване на оспорваната сделка
(Р-133/20.03.2003 г., ІІІ г.о.). Друг е въпросът, че по делото не е установено
кое е лицето, което е наредило плащането, изписвайки платежното нареждане. Тази
дейност (изписването на платежното нареждане) е фактическа и макар с правни
последици не сочи на действителната воля на съконтрагентите. Така че за обща
воля у ответниците за симулативност на договора за дарение, установена с тези
платежни документи, не може да става дума. Дори и да се приеме, че платежните
нареждания са индиции относно същинската воля на страните по договора, то това
не е достатъчно, тъй като индициите са предмет на косвено доказване, а симулацията
следва да бъде установена напълно. Показанията на разпитаната по делото
свидетелка Г. С. И.не подкрепят извода за симулация, тъй като тя твърди, че
знае само за това, че ответницата е очаквала да получи половината от като обезщетение
от съпруга си, но не й е споделяла намеренията си какво смята да прави. За пари
също не са говорили. Затова въззивният съд приема, че извършените плащания и
посочените основания за плащане не могат да установят безспорно и категорично,
пряко и пълно, каквото трябва да бъде доказването, че договорът за дарение е привиден.
Неоснователен е доводът във въззивната
жалба, че обстоятелството, че двете сделки са извършени на една и съща дата
означава липса на дарствено намерение у отчуждителя, респ. симулация на
волеизявлението. Не може да се приеме изначално, че две последователни
съглашения реализират състава на относителната симулация, като прикриват
продажба. Определящо за дефинирането на симулацията е елементът на прикриване,
а той липсва. Релевантен е моментът на волеизявлението, който при всяка сделка
е само един. За това по-горе бяха изложени съображения. Страните по двата
договора, сключени последователно на една и съща дата, не са имали намерение да
прикриват своята цел или някакво съглашение, а чрез поредица от юридически
действия да реализират една кауза, която не е несъвместима със закона.
Избраните от тях правни средства не обосновават извод, че мотивът на
предхождащото покупко-продажбата дарение на идеална част е противен на закона.
Разбирането на въззивникът, че при прехвърлянето на идеална част посредством
дарение възникналата съсобственост е формална и не обективира действителните
правоотношения, т.е., че е симулативна и прикрива покупко-продажба, не може да
бъде споделено. Няма привидност тогава, когато волеизявление и съглашение
съвпадат (Р-1117/27.11.2007 г., V г.о.).
По изложените съображения въззивният съд намира, че
ищецът не е доказал твърдението си, че процесният договор за дарение е
нищожен. Съгласно чл.
33, ал. 1 ЗС, съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот
на трето лице само, ако преди това е предложил на другите съсобственици да
купят частта му при същите условия и никой от тях не е приел предложението.
Според закона задължението съществува само при договор за продажба на идеалната
част изцяло или частично от съсобствения имот. Такова изискване не съществува
за желаещия да продаде частта си на друг от съсобствениците - в отношенията между
съсобствениците разпоредбата на чл.
33, ал. 1 ЗС не намира приложение. В случай, че преди продажбата между
съсобственика и външното за съсобствеността лице е сключен договор за дарение,
то последното става съсобственик и впоследствие при извършване на продажба в
отношенията между дарител и надарен не се прилага изискването на чл.
33, ал. 1 ЗС. След като ответницата се е разпоредила с останалите й идеални
части от имота в полза на надарения съсобственик, то иск по чл.33, ал.1 ЗС не
може да бъде уважен. Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният съд
е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 ГПК.
Поради неоснователността на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във връзка. чл. 273 ГПК се дължат разноски на въззиваемите страни в размер
на 3 500 лв. лева за адвокатско възнаграждение за въззивното производство
за въззиваемата Д.Д.Е. и 2 000 лв. за вззиваемия „БГ К.“ ООД.
Воден от горните
мотиви, Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
938/21.08.2018 г. по гр. д. № 4785/2016 г. на С. районен съд.
ОСЪЖДА Е.Г.Е. ***, с ЕГН **********,
ДА ЗАПЛАТИ на Д.Д.Е. *** с ЕГН **********,
сумата от 3 500 лв., представляваща направените по делото разноски за
възнаграждение за един адвокат пред въззивната инстанция, а на „БГ К.“ ООД, ЕИК
.......,със седалище и адрес на управление гр. С.,ул. С., № ., представлявано от управителите Х. Р. Р. и С. С.
С. – сумата от 2 000 лв., също представляваща направените по делото
разноски за възнаграждение за един адвокат пред въззивната инстанция.
Решението може
да бъде обжалвано пред ВКС с касационна жалба при условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: