Р Е Ш Е Н И Е
260613/18.5.2021г.
гр.Варна, 18.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският
районен съд, първи наказателен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и
пети март през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕЛИНА
ДИМОВА
при секретаря Петя Георгиева, като разгледа докладваното от председателя АНД № 467 по описа за 2021 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство е
образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН.
Подадена е жалба от „С.т.8.“ ООД-гр.Варна
срещу Наказателно постановление № 03-012178/02.10.2019г. на директора на
Дирекция „Инспекция по труда“-Варна, с което на дружеството било наложено
административно наказание “имуществена санкция” в размер на 1200 лева, на
основание чл.416, ал.5 от КТ и чл.81а, ал.1 от ЗНЗ.
Санкционираното лице счита обжалваното наказателно постановление за незаконосъобразно
поради неправилно приложение на материалния закон, съществени процесуални
нарушения, необоснованост, както и несправедливост на наложеното
административно наказание. Намира, че НП не съдържа реквизитите по чл.57, т.5
от ЗАНН. Изтъква, че наказващият орган не е взел предвид обстоятелството, че
през 2018г. и 2019г. дружеството не е осъществявало дейност и не е имало наети
лица по трудов или граждански договор. Поддържа и че санкционната норма е
определена неправилно. При условията на евентуалност привежда доводи за
приложимост на чл.28 от ЗАНН. Моли съда да постанови решение, с което да отмени
изцяло наказателното постановление.
В съдебно
заседание дружеството-жалбоподател, редовно уведомено, се представлява от адв.Р., който поддържа жалбата на изложените в нея
основания и претендира присъждане на разноски.
Представител на въззиваемата страна изразява
становище за неоснователност на жалбата. Моли същата да бъде оставена без
уважение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като прави и
възражение за прекомерност на претендираните от дружеството разноски.
Жалбата е
подадена от надлежна страна– санкционираното юридическо
лице,
в преклузивния 7-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, срещу акт, подлежащ на съдебен
контрол и пред надлежния съд – по местоизвършване на претендираното нарушение, поради което
е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна, по следните
съображения:
Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи от фактическа
страна следното: Въззивното дружество било с основна дейност „Предоставяне
на работна сила за временна заетост“ и притежавало Удостоверение
№160/27.06.2016г. за извършване на дейност като предприятие, което осигурява
временна работа. През 2019г. същото на практика не осъществявало посочената
дейност. До 30.06.2019г. дружеството не сключило договор за групова застраховка
в размер на 200000лв., като също така не представило в Агенция по заетостта
банкова гаранция в същия размер за вземанията на работниците и служителите,
които ще бъдат наемани за осигуряване на временна работа.
Впоследствие в
Дирекция “Инспекция
по труда”-Варна постъпила информация от Агенция
по заетостта относно предприятията, осигуряващи временна работа, които не са
представили в АЗ доказателства за сключен договор за групова застраховка или
банкова гаранция в размер на 200000лв., между които било и санкционираното
дружество. В тази връзка на 26.09.2019г.
от Н.Й.З.- гл. инспектор в Дирекция “Инспекция по
труда”-Варна била извършена проверка по спазването
на трудовото законодателство от страна на дружеството, в
хода на която изложените обстоятелства били установени. Във връзка с тези констатации на същата дата бил
съставен акт за установяване на административно нарушение на дружеството-жалбоподател
за това, че не е представило в Агенция по заетостта заверени копия от актуална
сключена групова застраховка в размер на 200000лв. или банкова гаранция в същия
размер, за вземанията на работниците и служителите, които ще бъдат наемани от
тях за осигуряване на временна работа. Актът бил съставен в присъствието на представляващия
дружеството, бил предявен и подписан без възражения. Писмени такива не били
депозирани и в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН. Въз основа на съставения акт на 02.10.2019г. било издадено и атакуваното
наказателно постановление, с което на санкционираното дружество било наложено
административно наказание имуществена санкция в размер на 1200,00 лева за извършено
нарушение на чл.74л, ал.5, вр. с чл.74е, ал.2, т.7 от Закона за насърчаване на
заетостта.
Изложената фактическа обстановка,
която по начало не е спорна между страните, съдът прие за установена въз основа
на събраните по делото доказателства- от разпита на свидетелката Н.Й.З., както и приобщените по реда на чл.283 от НПК
писмени доказателства. Показанията на посочената свидетелка следва да бъдат
кредитирани като последователни, безпротиворечиви и логични, като липсват
основания за съмнение в тяхната достоверност. По делото не е установено
наличието на данни за предубеденост или заинтересованост на проверяващата,
поради което твърденията й следва да бъдат приети за обективни и правдиви.
Сред приобщените писмени
доказателства с най-съществено значение за изясняването на делото са: Заповед
№91 от 09.10.2019г., копие от застрахователна полица със срок на валидност до
25.05.2017г., Обяснение по чл.76, ал.2 от ЗНЗ, Протокол за извършена проверка,
Списък на предприятията, които осигуряват временна работа и др. Съдържащата се
в посочените документи информация кореспондира изцяло на показанията на
свидетелката и подкрепя извода за тяхната достоверност.
При така установената фактическа обстановка съдът
приема от правна страна следното: В
настоящото производство съдът следва да извърши проверка на законността на оспореното
пред него наказателно постановление, като следва да прецени правилно ли са приложени процесуалният и материалният закон, с оглед
описаните в НП факти и обстоятелства, както и съответстват ли те на приложената от
административнонаказващия орган санкционна норма.
Според
разпоредбата на чл.74е, ал.1 от Закона за насърчаване на заетостта дейността по осигуряване
на временна работа се осъществява въз основа на регистрация в Агенцията по
заетостта.
Втората алинея на цитираната норма предвижда, че за регистрация на такава дейност могат да кандидатстват местни физически или
юридически лица, както и чуждестранни юридически лица, осъществяващи търговска
дейност в Република България, които отговарят на визираните в т.1-8 условия. Конкретно т.7 на
чл.74е, ал.2 от ЗНЗ изисква наличието на сключена групова
застраховка в размер 200 000 лв. или банкова гаранция в размер 200 000 лв. за
вземанията на работниците и служителите, които ще бъдат наемани от тях за
осигуряване на временна работа. От своя страна чл.74л, ал.5 от
ЗНЗ задължава предприятията,
които осигуряват временна работа, в
срока по ал. 4 (а именно- всяка
година до 30 юни) да представят в Агенцията по
заетостта заверени копия от застрахователните или банковите документи, които
удостоверяват изпълнението на изискванията на чл. 74е, ал. 2, т. 7. Като предприятие, което осигурява
временна работа по смисъла на § 1, т. 39 от
Допълнителните разпоредби на
ЗНЗ,
във връзка с § 1, т. 17 от ДР
на Кодекса на труда, дружеството-жалбоподател е било натоварено със
задължението по чл.74л, ал.5 от ЗНЗ. Не се спори по делото, че същото не е
изпълнило това задължение не само в установения за това срок, но и изобщо. По
този начин дружеството действително е осъществило неизпълнение на
административно задължение, установено с цитираната разпоредба.
Макар и правилно да е констатирано наличието на административно нарушение обаче
при извършената служебна проверка с оглед задължението си по
чл.314, ал.1 НПК съдът установи, че обжалваното наказателно постановление подлежи
на отмяна поради неправилно
приложение на материалния закон при избора на относимата санкционна норма. Следва да се отбележи, че съставеният АУАН и издаденото въз основа на
него НП съдържат законоустановените в чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН реквизити. Същите са издадени в предвидените за това срокове, като при връчването им не са допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган, видно от
приложеното копие на Заповед № 0280/03.08.2010г. на изпълнителния директор на
Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“. Описанието на нарушението
е достатъчно пълно и ясно, като позволява на санкционираното лице да разбере неизпълнение
на административно задължение му е вменено и да организира адекватно защитата
си. Наказващият орган обаче не е изпълнил надлежно задължението си да издири
правилно приложимата санкционна разпоредба. Наказанието е наложено на основание
чл.81а, ал.1 от ЗНЗ, предвиждащ
санкция за предприятие, което
осигурява временна работа без регистрация- норма, кореспондираща на нарушение на чл.74е, ал.1 от
ЗНЗ. Настоящият случай не е такъв. Въззивното дружество е имало съответна
регистрация, която е била прекратена едва със Заповед №91/09.10.2019г. на министъра
на труда и социалната политика, като в наказателното постановление не се твърди
предприятието да е осигурявало временна работа без регистрация. В
действителност е следвало да бъде приложена разпоредбата на чл.81а, ал.2 от
ЗНЗ, предвиждащ санкция за предприятие,
което осигурява временна работа в нарушение на изискванията на глава
осма „а“, в която е включен и нарушеният
чл.74л, ал.5 от ЗНЗ. (Следва да се отбележи, че в
цитираното от процесуалния представител на въззиваемата страна Решение № 804 от 30.06.2020 г. на АдмС - Варна по к.
а. н. д. № 472/2020 г. също се приема за
правилно налагането на санкция за аналогично нарушение по реда на чл.81а, ал.2
от ЗНЗ). При това положение
наказателното постановление се явява незаконосъобразно, тъй като на жалбоподателя е наложена сакнция за нарушение, което в действителност не е осъществил,
като допуснатият порок не може да бъде саниран от обстоятелството, че дружеството е извършило друго нарушение на същия закон. В настоящото производство съдът е обвързан от съществените елементи на фактическите и правни рамки на
административно-наказателното обвинение, като в случай, че установи наличието на съществено
процесуално нарушение, допуснато в хода на административнонаказателното
производство, няма процесуална възможност да върне делото на административнонаказващия
орган за отстраняване на констатираните нередовности, а единствената възможност е наказателното постановление да бъде отменено на това основание. Безспорно в случая липсва
административно обвинение, което да обосновава прилагането на чл.81а, ал.1 от ЗНЗ,
при което е налице неправилно приложение на материалния закон в тази част на
НП. Допуснатата
непрецизност е особено съществена, още повече, че е наложено наказание,
непредвидено в посочената в НП санкционна норма- чл.81а, ал.1 от
ЗНЗ предвижда имуществена санкция във
фиксиран размер от 5000лв., а с наказателното постановление е наложена имуществена санкция от 1200 лв. При това положение е налице особено съществено несъответствие на наказателното постановление
с изискванията на чл.57, ал.1, т.7 от ЗАНН. Не би могло да се счете, че се
касае за техническа грешка, тъй като допуснатата непрецизност накърнява правото
на защита на санкционираното лице и затруднява съществено възможността му да
разбере какво нарушение се твърди, че е извършило.
По отношение правомощията на въззивния съд при констатиране на неправилен
избор на относима санкционна разпоредба настоящият състав съобрази
обстоятелството, че с Разпореждане от 19.02.20г. на председателя на ВАС е
образувано Тълкувателно дело №1/20г. за приемане на тълкувателно
решение от Общото събрание на съдиите от колегиите на Върховния административен
съд по въпроса: в производството по реда на раздел пети,
глава трета на Закона за административните нарушения и наказания районният съд
има ли правомощие да преквалифицира описаното в наказателното постановление изпълнително
деяние, подвеждайки установените от административнонаказващия орган факти под
друга нарушена законова разпоредба? В искането, въз
основа на което е образувано посоченото тълкувателно дело се посочва, че в
практиката на административните съдилища е налице противоречие във връзка с
тълкуването и прилагането на чл.63, ал.1 от ЗАНН. В едната група съдебни
решения се приема, че районният съд може да приложи закон за същото, еднакво
или по-леко наказуемо административно нарушение, т.е. да измени правната
квалификация на нарушението и на основанието за налагане на наказанието, без да
отменя наказателното постановление. В другата група съдебни решения се приема,
че съдът не може да променя основанието на наложеното административно
наказание, като по този начин санира недостатъците в наказателното
постановление. Настоящият състав споделя второто от изложените становища, като
също счита, че съдът не разполага с материалноправната компетентност на
административнонаказващия орган и не може да налага административно наказание
на различно от посоченото в наказателното постановление правно основание.
Според второто становище, възприемано последователно и от настоящия състав, при
неправилна квалификация на нарушението съдът има единствено правомощието да
отмени наказателното постановление поради материална незаконосъобразност, а не
да променя правното основание, на което е следвало да бъде наложено
наказанието. Поради това и предвид неправилното определяне в случая на
санкционната разпоредба, съдът не разполага с друга процесуална възможност
освен да отмени атакуваното наказателно постановление на това основание.
Отделно от изложеното съдът намира, че са налице основания случаят да бъде счетен за маловажен по смисъла на чл.28 от ЗАНН. Действително, касае се за формално деяние, което не е свързано с настъпване на конкретни вредни последици. Недопустимо е обаче принципното изключване на приложимостта на чл.28 от ЗАНН по отношение дадена категория административни нарушения само поради обстоятелството, че същите са такива на просто извършване или поради значимостта на нарушените норми. Всяко отделно административно нарушение, независимо от неговия вид, се отличава с индивидуална тежест, която може да го характеризира като типично или като маловажно такова и която следва да бъде отчетена в настоящото производство. Следва да се отбележи, че в практиката си съдилищата трайно приемат, че и „формалните“ („на просто извършване“) престъпления трябва да са общественоопасни в достатъчна степен (Решение № 396 от 14.11.2000 г. на ВКС по н. д. № 321/2000 г., I н. о.), както и че законът не въвежда ограничение за приложението на чл.9, ал.2 от НК за определен вид престъпления с оглед характера им и санкцията, която се предвижда за тях. Всяко едно престъпление, независимо дали е на просто извършване или съставно може формално да осъществява признаците от състава на престъплението, но обществената му опасност да бъде толкова незначителна, че да прави обществено неоправдано третирането на съответното поведение като престъпление и да изключва наказателната репресия (
Решение
№ 406 от 23.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 431/2009 г., II н. о., НК).
Становищата, изразени в цитираните решения, се споделят изцяло от
съдията-докладчик и са напълно относими и по отношение административните
нарушения, които също следва да се отличават с достатъчна тежест и морална
укоримост, за да обусловят реализирането на административнонаказателната
отговорност на нарушителя. От събраните по делото доказателства се установява,
че през 2019г. дружеството не е извършвало дейност по предоставяне на
временна работа, както и че е регистрацията му е била прекратена по
негово искане в кратък срок след издаването на наказателното постановление. При
положение, че дружеството не е ангажирало работници, чиито интереси биха могли
да бъдат увредени от неизпълнението на процесното задължение и с оглед
цялостното преустановяване на дейността по предоставяне на временна работа,
съдът намира, че случаят се отличава с по-малка тежест от обичайните нарушения
от този вид, което обуславя извода, че същият е маловажен. Аналогичен извод е формирал
и ВАдмС в решението си по к. адм. д. № 420 по описа за 2021 година, постановено по сходен случай. Неприлагането на
чл.28 от ЗАНН при наличието на основания за това представлява неправилно
приложение на материалния закон и обуславя на самостоятелно основание отмяната
на атакуваното наказателно постановление.
Предвид всичко
изложено съдът намира, че обжалваното наказателно постановление се явява
незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено изцяло.
С оглед изхода
на делото и направеното от пълномощника на жалбоподателя
преди
края на съдебното заседание съответно
искане, на
основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН, вр. чл. 143, ал.4 от АПК, вр.
чл. 144 от АПК вр.чл. 78, ал.1 от ГПК на дружеството следва да се
присъдят направените по делото разноски. Същите се изразяват в заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв. за процесуално представителство.
В случая възнаграждението е в размер, близък до минимума, определен по реда на чл. 18, ал.2, вр. чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и следва да бъде
присъден изцяло. Следва да се отбележи, че съдът,
съобразявайки направеното от съответната страна възражение за прекомерност,
е длъжен да прецени дали размерът на заплатените разноски е адекватен на
естеството на извършените процесуални действия. Нормите на чл. 78, ал. 5 от ГПК и чл.63, ал.4 ЗАНН, предвиждащи въможност за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение в по-нисък размер, са
насочени по-скоро към установяване на социална
справедливост и недопускане на злоупотреба с процесуално право, а не въвежда
задължение на съда винаги да редуцира разноските до размера на абсолютния
минимум. В случая присъдените от съда разноски са определени
в размер, който е справедлив и обоснован, като
отговаря на процесуалната активност на адвоката и на
качеството на положения труд.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло Наказателно постановление № 03-012178/02.10.2019г. на директора на Дирекция „Инспекция по
труда“-Варна, с което на „С.т.8.“ ООД,
ЕИК:*********, на основание чл.416, ал.5 от КТ и
чл.81а, ал.1 от ЗНЗ е наложено административно наказание имуществена санкция
в размер на 1200,00 лева, като незаконосъобразно.
ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция по труда“-Варна да заплати на ЕТ „С.т.8.“ ООД, ЕИК:*********сумата от 350,00 /триста и
петдесет/ лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на
касационно обжалване в 14-дневен срок от получаване на съобщението за
изготвянето му пред Административен съд – Варна.
След
влизане в сила на съдебното решение, АНП да се върне на наказващия орган по
компетентност.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: