Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на трети февруари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело №
16862 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 175695 от 24.07.2019г. по гр.д. № 83345/2017г. Софийски районен съд, 29 състав признал за установено на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, че „Н.А.“ ООД, ЕИК ******* дължи на „П.“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД сумата 993.14 лв. - неплатен наем и
консумативни разходи, представляваща остатък по фактура № **********/01.04.2015г.
и № **********/01.05.2015г. по договор за наем от 29.11.2012г. и споразумение
от 15.03.2013г., ведно със законната лихва от 05.10.2016г. до изплащане на
вземането, както и дължи на основание чл. 86 ЗЗД сумата 484.48 лв., представляваща лихва за
забава върху главницата за периода от 01.03.2015г. до 02.10.2016г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 55725/2016г. по описа на СРС, 29
състав, като отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД за разликата над 993.14 лв. до 2 993.14
лв. - като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на „Н.А.“ ООД срещу „П.“
АД за сумата в размер на 2 000 лв., представляваща внесен депозит по чл. 15,
ал. 1 от договор за наем от 29.11.2012г. и споразумение от 15.03.2013г., а до
пълния предявен размер 4 720.85 лв. - като недоказан, и иска за лихва с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД – за разликата над 484.48 лв. до пълния
предявен размер от 726.78 лв. Съобразно изхода на спора са разпределени
разноските за заповедното и за исковото производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „П.“ АД, който го
обжалва в отхвърлителните му части с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Неправилно първостепенният съд приел, че сумата по фактура №
**********/01.02.2015г. е платена преди предявяване на иска. С част от
платената сума от 1 423.28 лв. ищецът погасил част от дължимата такса
„Битови отпадъци“ за 2014г., тъй като последното задължение било по-старо. С
този начин на осчетоводяване от ищцовото дружество било създадено
по-благоприятно положение за ответника по отношение на лихвата за забава.
Неправилно била счетена за неоснователна и претенцията за сумата 304.43 лв. с
ДДС, представляваща неплатен остатък за такса „Битови отпадъци“ за 2014г. по
уведомление № **********/31.01.2015г. за префактуриране, издадено за
3 724.04 лв. с ДДС. Изводът на СРС, че претенцията не е доказана по
размер, бил неправилен. С чл. 11, ал. 1 от договора за наем било уговорено, че
пренаемателят е длъжен да заплаща на пренаемодателя пълния размер на такса
„Битови отпадъци“ по чл. 6, ал. 1, б. „а“ ЗМДТ за наетия имот в тридневен срок
от уведомяването от пренаемодателя с дебитно писмо. В изпълнение на тази
уговорка ищецът издал уведомление № **********/31.01.2015г. В договора не било
предвидено задължение на ищеца да предоставя на пренаемателя издаденото от
общината съобщение за дължими местни данъци и такси, а само да го уведоми,
което било направено. Освен това ищецът не бил адресат на съобщението на
общината, такъв бил собственикът на имота „Еврокапитал България“ ЕАД. По тази
причина ищецът не разполагал с това съобщение, посочващо размера на таксата. Представената
фактура № **********/05.01.2015г., издадена от „Еврокапитал България“ ЕАД, не
била оспорена от ответника, а от неоспореното заключение на ССЕ се установило,
че ищецът е осчетоводил фактурата и е ползвал данъчен кредит, като
счетоводството му е редовно водено. Срещу размера на такса „Битови отпадъци“ за
2014г. не било постъпило възражение от ответника, такова било направено едва с
отговора на исковата молба. Неправилно също СРС уважил релевираното от
ответника в условията на евентуалност възражение за прихващане със сумата
2 000 лв. – заплатен депозит по договора. Изводът на съда, че активното
вземане не е било ликвидно поради оспорване от страна на ответника на неговия
размер, бил неправилен. От заключението на ССЕ се установило, че погасяването
на задължението за такса „Битови отпадъци“ станало със сумата 1 278.51
лв., заплатена от ответното дружество, чрез извършено прихващане на насрещни
задължения до размера на по-малкото от тях – 141.10 лв., и чрез усвояване на
гаранционния депозит в размер на 2 000 лв. Ответното дружество било
уведомено за извършеното усвояване на гаранционния депозит с нотариална покана,
връчена на управителя на 07.04.2015г. По тази причина съдебно прихващане не
следвало да бъде извършвано, тъй като сумата по депозита вече била усвоена. До
предявяване на иска ответникът не оспорил нито размера на ТБО, нито възразил
срещу направеното усвояване на депозита, което сочело на недобросъвестно
поведение на същия. При основателност на претенциите за наем и консумативи
изцяло основателни се явявали и акцесорните претенции за лихви за забава.
Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните
части, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с което да уважи
изцяло предявените искове. Претендира разноските по делото, като за тези във
въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „Н.А.“ ООД не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК. С молба от 26.01.2021г. оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението
в атакуваните части като правилно. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
С исковата молба, уточнена с молба от 13.11.2018г., първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, чл.
232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, съответно за сумата 3 870. 97 лв.,
представляваща неплатена наемна цена за периода 01.02.2015г. - 07.05.2015г. по
договор за наем от 29.11.2012г. на паркинг на ул. „Силистра“ 8 в гр. София и
тристранно споразумение от 15.03.2013г.; сумата 545.45 лв., представляваща
консумативни разходи за електроенергия за периода м. 01.2015г. – м .04.2015г.;
сумата 303.43 лв., представляваща неплатен остатък за такса „Битови отпадъци“
за 2014г., и за сумата от общо 726.78 лв. – лихви за забава върху главниците за
периода 01.03.2015г. – 02.10.2016г. За главните вземания били издадени издадени
уведомление № **********/31.01.2015г. и фактури № **********/01.02.2015г., №
**********/01.03.2015г., № **********/01.04.2015г. и № **********/01.05.2015г.
и кредитно известие към тази фактура № 00015110198/01.08.2015г.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил исковете по основание и размер. Сумата в размер
на 304.43 лв. с ДДС, претендирана за такса „Битови отпадъци“ не била дължима,
тъй като била в завишен размер, не ставало ясно как е формирана и за каква площ
е, доколкото на процесния адрес имало още двама ползватели; Фактура №
**********/01.02.2015г. била заплатена; На 03.04.2015г. ответникът сключил
договор за наем на процесния имот с действителния собственик на имота – „Еврокапитал
България“ ЕАД, на когото заплащал наем, а претендираните от ищеца наеми за м.
април и м. май 2015г. не били дължими, както и не дължал разходи за електроенергия
за същия период. При условията на евентуалност е релевирал възражение за
прихващане с внесен гаранционен депозит в размер на 2 000 лв. по чл. 5, ал. 1
от споразумението от 15.03.2013г. Искал е от съда да отхвърли исковете като
неоснователни, евентуално – като погасени чрез прихващане.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение е прието по реда на чл. 423 ГПК, а исковата молба е подадена в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и установителните
искове са допустими. Настоящият
състав намира, че първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на
императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в
обжалваните части, като въззивният съд препраща към подробните мотиви на
първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично
установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269,
изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Предвид влизане в сила на
първоинстанционното решение в необжалваната част, с която исковете са главници
и лихви са уважени, между страните със сила на пресъдено нещо е установено
наличието на валидно облигационно отношение по договор за наем (пренаемане) на процесния
паркинг в периода 01.02.2015г. – 07.05.2015г. Поради това доводите в молбата на
въззиваемия от 26.01.2021г. във връзка с момента, от който договорът е бил
развален занапред, не могат да бъдат обсъждани. С оглед въведения с въззивната
жалба предмет на въззивна проверка, спорни пред настоящата инстанция са
въпросите платена ли е от ответника преди предявяване на иска сумата по фактура
№ **********/01.02.2015г. на стойност 1 423.28 лв. с ДДС, представляваща
наемна цена за м. 02.2015г. и консумативи за електроенергия за м. 01.2015г.; доказано
ли е вземането на ищеца за ТБО за 2014г., съгласно уведомление №
**********/31.01.2015г. в размер на 3 724.04 лв. с ДДС, от които ищецът
претендира като непогасен остатък сумата 304.43 лв. с ДДС, и основателно ли е
евентуалното възражение за прихващане със сумата 2 000 лв. – платен
гаранционен депозит по договора.
По претенцията по фактура №
**********/01.02.2015г. на стойност 1 423.28 лв. с ДДС:
По делото се установява от приетото и
неоспорено преводно нареждане от 13.03.2015г., както и от заключението на ССЕ,
че ответникът е заплатил на същата дата сумата по фактура №
**********/01.02.2015г. в размер на 1 423.28 лв. с ДДС. В преводното
нареждане изрично е вписано като основание за плащане „фак № **********/01.02.2015г.,
наем съгласно договор и ел. енергия“. Според разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД,
този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако
изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях
погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него
задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се
най-старото, а ако всички за възникнали едновременно, те се погасяват
съразмерно. В случая ответникът е посочил изрично кое от задълженията си
погасява, поради което ищецът не е имал право да отнесе счетоводно тази сума за
погасяване на друго задължение – това за ТБО за 2014г., както се установява от
ССЕ, че е направил. Кое задължение е било най-обременително за ответника е
ирелевантно в тази хипотеза, а доводите в жалбата в тази връзка са
неоснователни.
По претенцията за сумата 304.43 лв. с ДДС, претендирана като неплатен
остатък от дължимата от пренаемателя такса „Битови отпадъци“ за 2014г.:
По делото няма спор и се установява, че с чл. 11, ал. 1 от договора за наем пренаемателят се е задължил да
заплаща на пренаемодателя пълния размер на такса „Битови отпадъци“ по чл. 6,
ал. 1, б. „а“ ЗМДТ за наетия имот в тридневен срок от уведомяването от
пренаемодателя с дебитно писмо. За доказване на тази претенция ищецът е
представил фактура № **********/05.01.2015г. на стойност 3 724.04 лв. с
ДДС, издадена собственика на пренаетия имот - „Еврокапитал България“ ЕАД, и уведомление
№ **********/31.01.2015г., с което ищецът е префактурирал сумата. Предвид
своевременно заявеното с отговора на исковата молба оспорване, че таксата е в
завишен размер, не е ясно по какъв начин е формиран и дали таксата е само за
наетата площ или и за други части от УПИ, ползвани от ищеца и от трето лице, в
тежест на ищеца е било съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК да докаже при
условията на пълно и главно доказване факта, че дължимата ТБО за 2014г. за
наетия имот възлиза на посочената във фактурата и в уведомлението стойност.
Това не е направено. Неоснователно в жалбата се поддържа, че ищецът не
разполагал със съобщението за размера на ТБО, тъй като не бил собственик на
наетия имот, а дължимата ТБО се установявала от фактурата, издадена от
наемодателя му и собственик на имота. Фактурата представлява частен документ,
издаден от трето лице, а сам по себе си фактът, че ищецът е осчетоводил
фактурата и е ползвал данъчен кредит не доказва, че таксата е именно на
посочената в нея стойност. Липсата на извънсъдебно оспорване на този размер не
може да обуслови извод за проведено от ищеца пълно и главно доказване. В
съдебното производство ищецът е могъл да се снабди с удостоверение от
надлежните общински органи за дължимата такса за 2014г., което не е сторено.
Поради това претенцията за сумата 303.43 лв., претендирана като неплатен остатък
от ТБО за 2014г., е недоказана и като такава – неоснователна.
С оглед изложеното, правилно районният съд е приел, че
доказаните задължения на ответника за наемна цена и консумативни разходи за електроенергия
са тези по фактура № **********/01.03.2015г. на стойност 1 362.23 лв. с
ДДС, касаеща наем за м. март 2015г. и консумативи за м. 02.2015г., фактура №
**********/01.04.2015г. на стойност 1 319.24 лв. с ДДС, касаеща наем за м.
04.2015г. и консумативи за м. 03.2015г., и фактура № **********/01.05.2015г.,
по която след издаденото кредитно известие към нея с № 00015110198/01.08.2015г.
се дължат 311.67 лв. с ДДС – наемна цена за периода от 01.05.2015г. до
07.05.2015г. Или общо дължими са 2 993.14 лв. с ДДС.
По евентуалното възражение за прихващане със сумата 2 000 лв. –
гаранционен депозит по договора:
Страните не спорят, че при сключване на договора за пренаемане е заплатен
депозит в размер на 2 000 лв. съгласно чл. 15, ал. 1, а с чл. 5, ал. 1 от
споразумението от 15.03.2013г. е постигнато съгласие, че сумата от 2 000 лв.
считано от 15.03.2013г. ще служи като гаранция за изпълнение на задълженията на
ответното дружество. Според чл. 4, ал. 1 от договора, пренаемодателят има право
да усвоява в своя полза от този депозит неплатените в срок от пренаемателя вноски
за месечни наеми, такса „Битови отпадъци“, неустойки и други плащания, дължими
от пренаемателя по договора, като е предвидено и задължение на пренаемодателя
да уведоми пренаемателя при извършено такова усвояване. С нотариална покана,
връчена на управителя на ответното дружество на 07.04.2015г., пренаемодателят
го уведомил, че има неплатени задължения по фактури от 31.01.2015г. (касаеща
ТБО в размер на 3 724.04 лв.), от 01.02.2015г. и от 01.03.2015г., касаещи
наемна цена и консумативи. Уведомил го също, че на основание чл. 4, ал. 1 от
договора усвоява депозита от 2 000 лв., като по този начин задължението на
пренаемателя възлиза на 3 231.04 лв., без да посочи за кои вземания
усвоява депозита. Съгласно заключението на ССЕ, с гаранционния депозит от
2 000 лв. ищецът е погасил част от
задължението по уведомление № **********/31.01.2015г. – за такса „Битови
отпадъци“ за 2014г.
За възникването и упражняването на потестативното право на извънсъдебно
прихващане, чийто материален правопогасяващ ефект настъпва с факта на отправяне
на изявлението по реда на чл. 104, ал. 1 ЗЗД, изискването на чл. 103, ал. 1 ЗЗД е за изискуемост и
ликвидност на вземането, с което се иска да се извърши прихващане. В случая
вземането за ТБО за 2014г. не е било ликвидно, доколкото неговият размер е
изрично оспорен от ответника. Поради това с връчване на нотариалната покана на
07.04.2015г. не е могъл да настъпи правопогасяващият ефект по чл. 104, ал. 2 ЗЗД. От нотариалната покана не става
ясно с кое точно вземане по трите описани фактури се извършва прихващането
(т.нар. усвояване), с оглед на което неоснователни са доводите в жалбата
поведението на ответника да било недобросъвестно. А след като не е настъпил
правопогасяващия ефект по чл. 104, ал. 2 ЗЗД, и при безспорния факт за внасяне
на гаранционния депозит, предявеното пред съда в условията на евентуалност
възражение за прихващане е основателно. Съответно предявените искове са
основателни до размер от общо 993.14 лв., за разликата до 2 993.14 лв. са
неоснователни поради извършеното съдебно прихващане, а до пълния им предявен
размер от 4 720,.85 лв. – като недоказани.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в атакуваните
отхвърлителни части.
При този изход и изричната претенция,
разноски за настоящото производство се следват на въззиваемия. Доказано направените
такива са в размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в
брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие
от 25.01.2021г. Съобразно обжалваемия интерес от 3 970.01 лв., минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 507.90 лв. Заплатеното
възнаграждение е под минималния размер, поради което възражението на въззивника
за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 175695 от 24.07.2019г., постановено по гр.д. № 83345/2017г. на Софийски районен съд, 29 състав в обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от „П.“ АД, ЕИК ********,
срещу „Н.А.“ ООД, ЕИК 2******, искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД за
разликата над сумата от общо 993.14 лв. до пълния предявен размер от общо 4 720.85
лв., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД – за разликата над 484.48 лв. до пълния
предявен размер от 726.78 лв.
ОСЪЖДА „П.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на
„Н.А.“ ООД, ЕИК *******, на
основание чл. 78 ГПК сумата 500 лв. (петстотин
лева), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 83345/2017г. на Софийски районен съд, 29 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.