|
|
|
|
гр. София, 05.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести
октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка
Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Мл. съдия Димитринка
Костадинова-Младенова
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Костадинова-Младенова в. гр. дело № 11135 по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С Решение № 137206 от 10.06.2019г.,
постановено по гр. д. № 61856 от 2018г. по описа на СРС 145 състав ответникът М.В.Р., със седалище в гр. София, ул. „******,
представлявана от М.В.Р. е осъден да
заплати на ищеца В.Д.А.,*** на основание чл.
181, ал. 1, предл. 2 от ЗМВР (в сила от 2014г.) сумата 3840
лева, представляваща неизплатена левова равностойност на неосигурена храна за
периода месец януари 2016. – месец август 2018 г. вкл., през което време ищецът
се е намирал в служебно правоотношение в МВР, ведно със законната лихва върху
главницата,считано от датата на подаване на исковата молба – 20.09.2018г. до
окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 сумата
от 600 лв., разноски за заплатен адвокатски хонорар. Със същото Решение въззивникът е осъден да заплати по сметка на СРС държавна
такса в размер на 153.60 лв.
Срешу посоченото решение е подадена въззивна жалба от ответника
М.В.Р.. В жалбата се навеждат оплаквания, че обжалваното решение е постановено
при нарушение на материалния закон, не е съобразено с приложимите за претендираното възнаграждение норми. Сочи се, че първоинстанционният съд не е тълкувал правилно разпоредбата
на ЗМВР. Поддържа се, че право на безплатна храна или левовата й равностойност
имат само служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1
и т. 3 от ЗМВР, но не и тези по
чл. 142, ал.1 т. 1 от ЗМВР, какъвто е ищецът. Съгласно чл. 169, ал. 1 от ЗМВР
служителите на МВР са държавни служители
и лица, работещи по трудово правоотношение, като статутът на държавните
служители в МВР се урежда с този закон, съгласно ал. 2. С приемането на сега
действащия ЗМВР (обн. в ДВбр.
53/27.06.2014г.) в чл. 142, ал.1 се
определя кръгът на служители на МВР, а
именно – държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение, като
съгласно ал. 2 на посочената разпоредба, статутът на държавните служители се
урежда със ЗМВРV В ДВ бр. 14 от 20 02.2015г. е обнародвано изменение на чл. 142
от ЗМВР, като законодателят е разграничил три групи служители на МВР- държавни
служители- полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на
населението със статут по ЗМВР; държавни служители със статут по ЗДСлужител и лица, работещи по трудово правоотношение със
статут по ЗМВР и Кодекса на труда. В
същия брой на ДВ са обнародвани ПЗР на ЗМВР, като съгласно §86 в сила от
01.04.2015г. за държавните служители в ЗМВР, заемащи длъжности за държавни
служители по чл. 142, ал. 1 т. 2 от ЗМВР, чиито служебни правоотношения не са прекратени към
01.04.2015г. се прилагат разпоредбите на действащото законодателство за
държавните служители по чл. 142, ал.1 т. 1 от ЗМВР до прекратяване на
служебните правоотношения, т. е статутът на тези лица се определя съгласно
ЗМВР. По силата на §69 (в сила от 01.02.2017г. ) от ПЗР към ЗИДЗМВР служебните
правоотношения на държавните служители в ЗМВР, за които се прилага §86 от
ЗИДЗМВР и които към датата на влизане в сила на този закон заемат
длъжности, за държавни служители с висше
образование,се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДслужител.
Видно от мотивите към законопроекта
целта на законодателя е да се продължи административната реформа съгласно
изискванията на Закона за администрацията и ЗДСл. В този смисъл е и Решение № 8
от 27.06.2017г. по конституционно дело № 1/2017. С оглед на изложеното
жалбоподателят твърди, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че се прилага чл. 142, ал. 1 ЗМВР при уреждане на служебното правоотношение
на ищеца В.А..
Във въззивната
жалба се твърди, че първоинстанционният съд е
допуснал процесуално нарушение като не се е произнесъл по искането на оттветника за установяване нищожността на чл. 1 от Наредба
№ 8121з-773/01.07.2015г. за
условията и реда за осигуряване на храна
или левова равностойност на служителите на МВР. Сочи, че неправилно съдът е
приел, че в чл. 1 от посочената Наредба Министърът на вътрешните работи е
излязъл извън делегацията на чл. 181, ал. 5 от ЗМВР като освен реда и
условията е определил и кръга от лица,
имащи право на храна или левовата й равностойност. Сочи, че право на безплатна
храна или левовата й равностойност към процесния
момент имат само служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3, като това изключва
ищеца, който има качеството на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2. С
оглед на изложеното счита, че на въззиваемата страна А.
не се дължи левовата равностойност на
храна за периода 01.01.2016-31.08.2018г.,
защото за неуредените в ЗДСл въпроси
относно статута на служителите по чл. 142, ал. 1 т. 2 от ЗМВР се прилага т
нормите на ЗМВР. Предвид изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло,
а исковата претенция отхвърлена като неоснователна. Претендира разноски.
Препис от въззивната
жалба е връчен на ответната страна и в законоустановения
срок по чл.
263 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна – ищец В.Д.А. чрез процесуалния представител адв. Д.Л. от САК. Изразява становище, че въззивната
жалба е неоснователна, а обжалваното решение правилно. Твърди, че въззивамата страна – ищец е на служба в ЗМВР от 2003г. и до настоящия момент без прекъсване работи в
различни структури. Със Заповед № 8121К-5282/22.12.2015г. на М.В.Р. на основание чл. 2261 ал.1 т. 4 от ЗМВР е
прекратено служебното му правоотношение като държавен служител в МВР на
длъжността „Заместник – директор“ на ДПУБ –МВР. Тази заповед му е връчена нан 04.01.2016г. Същевременно, считано от същата дата със Заповед
№ 8121К-5299/23.12.2015г. на М.В.Р. на осн. чл. 9 и
чл. 10а, ал. 4 от Закона за държавния служител е назначен на длъжност „Държавен
експерт“ в ТТРЗ-ДПУБ-МВР. По- късно със
заповед на М.В.Р. е назначен за „главен експерт“, считано от 01.02.2017г. ,
длъжност, която заема и в момента. Обръща внимание на обстоятелството, че до
31.12.2015г. включително е получавал левова равностойност на полагащата му се
храна на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Твърди, че това е несъмнен факт, който
не се оспорва и от въззивника. Считано от 01.01.2016г. до настоящия момент не му е заплащана полагащата
му се храна, въпреки, че продължава да има качеството държавен служител на осн. чл. 142, ал 1. Поради което статутът му се урежда в
два закона- в ЗМВР и ЗДСл. Акцентира на обстоятелството, че чл. 181, ал. 1 ЗМВР, уреждащ правото му на безпрлатна храна не прави
разлика между държавните служители, работещи в системата на МВР. Поради
изложеното счита, че правилно първоинстанционният съд
е признал правото му на заплащане на полагащата му се, но незаплатена храна. С
оглед на изложеното моли съда за потвърждаване на първоинстанционното
решение. Претендира разноски за въззина инстанция.
Съдът намира въззивната
жалба за редовна и допустима, като подадена в срок от легитимирано лице и
против акт на съда, подлежащ на обжалване.
Софийски градски съд, след извършена
служебна проверка на валидността и допустимостта на обжалваното решение, на
основание чл.
269 ГПК намира, че същото е валидно и допустимо. Като взе предвид събраните
по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази закона, съдът
намира, че жалбата е
подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
По делото не е спорно, че през процесния период 01.01.2016г.
-31.08.2018г. страните са били обвързани
от служебно правоотношение, по силата на което ищецът В.Д.А. е имал статут на
държавен служител по смисъла на чл. 142,
ал. 1 т. 2 от ЗМВР. Установено у по делото, че ищецът е назначен на служба в
ЗМВР през 2003г. и от тогава до настоящия момент заема различни длъжности в
неговите структури по силата на съществуващо служебно правоотношение.
Установено е, че със Заповед № 8121К-5282/22.12.2015г. на М.В.Р. на основание чл. 226, ал. 1 т. 4 от ЗМВР
е прекратено служебното му правоотношение като държавен служител в ЗМВР
от длъжността „Заместник-директор“ на ДПУБ-МВР, връчена му на 04.01.2015г. Същевременно
със Заповед № 8121К-5299/23.12.2015г.на М.В.Р. на основание чл. 9 и чл. 10д,
ал. 4 от ЗДСл, след проведен конкурс ищецът е назначен отново като държавен служител в ДПУБ-МВР на длъжност
„държавен експерт“ в ОТРЗ-ДПУБ – МВР, считано от 04.1.2016г. Със Заповед №
8121К-845/02.02.2017г. на М.В.Р.
е назначен на длъжност „главен експерт“ в ОТРЗАО-ДПУБ-МВР, считано от 01.02.2017г.
1 длъжност, която е заемал и към момента
на депозиране на исковата молба – 20.08.2018г. Безспорно е, че съгласно
чл. 181 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата ѝ
равностойност
Основният спорен въпрос по делото е дали
в процесния период ищецът е бил държавен служител по
смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДСл и дали при
уреждане на неговия статут се прилага и
специалния ЗМВР. В зависимост от това, следва
са с определи съобразно правната уредба на ЗМВР /в сила от 28.11.2014
г./ и подзаконовите нормативни актове относно прилагането на ЗМВР кои са
служителите на МВР, на които се следва храна или левовата ѝ равностойност,
претендирана от ищеца.
Настоящият съдебен състав счита, че
правния статут на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР в това число и
ищецът В.А. се урежда както от общия ЗДСл така и от специалния ЗМВР. И това
следва от изричния текст на специалния закон, който в чл. 1 ЗМВР, който има
характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона, и гласи,
че ЗМВР урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството
на МВР и статута на служителите в него. Този разпоредбата дава основание останалите текстове на
специалния закон да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с нея. Ето защо
разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, която казва, че статутът на държавните служители
по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл също следва да е тълкува във връзка
с чл. 1 от ЗМВР. Следователно общите разпоредби относно статута на държавния
служител ще се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР
само и единствено при липсата на изрично специално правило в ЗМВР, което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло на статута на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното му поле би
противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР,
посочени в чл. 141 ЗМВР.
Съгласно чл. 181 ЗМВР на служителите на
МВР се осигурява храна или левовата ѝ равностойност – т. е. на всички
служители на МВР С оглед на правния извод на настоящия състав, че ЗМВР се
прилага и по отношение на специалните права на служителите по чл. 142, ал. 1 т.
2 ЗМВР какъвто несъмнено е и ищецът,
следва, че по отношение и на него се прилага специалната разпоредбата на чл.
181, ал. 1 ЗМВР. Тя предвижда, че на всички служители на МВР се осигурява храна
или левовата й равностойност. В този смисъл са и разпоредбите на и специалната Наредба
№ 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или
левовата ѝ равностойност на служителите на Министерството на вътрешните
работи. В чл. 1 от същата е посочено, че с нея се определят условията и редът
за осигуряване на храна или левовата ѝ равностойност на служителите на
МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 ЗМВР и по § 86 от преходните и заключителните
разпоредби на ЗИД на ЗМВР. Законът обаче не делегира на М.В.Р. да определя кои
лица следва да получават храна или парична равностойност, а единствено възлага
с подзаконов нормативен акт да се определят условията и редът за предоставяне
на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1–3 ЗМВР /ал.
4 на чл. 181 ЗМВР/. В този смисъл за определяне кои лица имат право на
безплатна храна или левова равностойност съдът следва да изходи единствено и
само от ЗМВР., както правилно е приел и първоинстанционният
съд при постановяване на обжалваното решение.
Неоснователно се явява твърдението във въззивната жалба, че първоинстанционният
съд не се е произнесъл по искането за обявяване на нищожност на чл. 1 от Наредба
№ 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или
левовата ѝ равностойност на служителите на Министерството на вътрешните
работи. Видно от мотивите на първоинстанционното решение съдът е формирал правните си
изводи относно основателността на исковата претенция само въз основа на
разпоредбите на двата закона ЗМВР и ЗДСл., без да се позовава на посочения
подзаконов нормативен акт. При формиране на своята воля първоинстанционният
съд се е съобразил с възражението в отговора на исковата молба, с което въззивникът е
поискал именно това. С оглед на изложеното настоящият съд намира този
довод за допуснато от първоинстанционния съд на
съществено процесуално нарушение за неоснователно.
С оглед на изложеното настоящият състав
намира за правилен е изводът на първоинстанционният
съд, че ЗМВР изрично урежда, че в хипотези на преобразуване по силата на закона
на правоотношенията със служителите в такива по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се
дължи левова равностойност за неосигурена храна. Същото следва да бъде и
разрешението при сключването на служебно правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР след проведен конкурс, предвид разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР и
справедливото и равно третиране на работниците и служителите в системата на
ЗМВР. От изложеното следва че обстоятелството, че ищецът има качеството на
служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР поражда правото му да получи от
работодателя си храна или левовата й равностойност, предвидени в специалните
разпоредби, уреждащи правния статут на лицата, работещи в системата на МВР.
По делото е несъмнено установено, че
през процесния период действат Наредба № 8121з-773 от
01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата ѝ
равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи, Заповед №
81213-37/19.01.2016 г. на М.В.Р., Заповед № 81213-58/09.01.2017 г. на М.В.Р. и
Заповед № 81213-44/16.01.2018 г. на М.В.Р. касаят единствено служителите на МВР
по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 от ЗМВР.
Неоснователно е възражението на въззивника за допуснато от първоинстанционния
съд процесуално нарушение – на нормата на чл. 17, ал. 2 от ГПК, т. к. тя намира приложение само по отношение на административните
актове, а посочената наредба е
подзаконов нормативен акт, поради което по отношение на нея приложима е
единствено разпоредбата на чл. 15, ал. 3 от ЗНА. В хипотеза на противоречие,
чл.15, ал.3 ЗНА повелява на съда като правораздавателен орган да прилага по - високият
по степен нормативен акт, като констатира и елиминира противоречието в рамките
на правораздавателната си дейност по конкретен правен спор, без оглед на това
дали друг съд се занимава с въпроса за същото противоречие и на какво основание.
В конкретния случая с оглед констатираното противоречие между разпоредбата на чл.
1 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на
храна или левовата ѝ равностойност на служителите на Министерството на
вътрешните работи и специалния ЗМВР следва да се приложи разпоредбата на акта
от по-висока степен.
След като по делото се прие, че въззивникът дължи
левова равностойност за неосигурена храна и на служителите по чл. 142, ал. 1,
т. 2 ЗМВР и предвид липсата на правна уредба относно нейния размер, следва по
аналогия съответно приложение да намерят именно правилата на посочените
подзаконови нормативни актове. Размерът и доволствиията,
които се дължат на всички служители на МВР в това число и на въззиваемата страна-ищец, се определят ежегодно със Заповед
на М.В.Р.. По делото са ангажирани писмени доказателства, които несъмнено
установяват размера на полагащата се сума за непредоставена храна. Ето защо и
на основание чл. 4 от Наредбата от 01.07.2015 г. във връзка със заповедите на
министъра на вътрешните заповеди на ищеца за процесния
период се дължи ежемесечно левова равностойност за неосигурена храна в размер
на 120 лв. Или дължимото обезщетение за неосигурена храна за 32 месеца е 3840
лв. По делото не се твърди и не са представени доказателства въззивникът да е предоставил храна или да е заплатил
левовата й равностойност в процесния период., поради
което исковата претенция се явява остснователна и
правилно е уважена от първоинстанционния съд. С оглед
произнасянето по главния дълг съдът намира, че се явява и основателна
претенцията по акцессорния иск за законова лихва,
считано от дата на подаване на исковата молба
- 20.09.2018г. до окончателното изплащане.
В този смисъл при установеното наличие
на служебно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през
процесния период нормативна уредба, регламентираща за
условията и реда за осигуряване на храна или левовата ѝ равностойност на
служителите на Министерството на вътрешните работи, следва да се приеме, че предявеният
иск се явява основателен в претендирания общ размер
от 3840 лв. ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от депозиране на исковата молба 20.09.2018г. до
окончателното изплащане на вземането.
Ето защото въззивната
жалба срещу решението на СРС следва да бъде оставена без уважение, а съдебният
акт – потвърден, като правилен.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът - ответник
следва да бъде осъден да заплати на въззваемата
страна сумата от 450 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство във въззивна инстанция.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 137206 от 10.06.2019г.,
постановено по гр. д. № 61856 от 2018г. по описа на СРС 145 състав
ОСЪЖДА М.В.Р., със седалище в
гр. София, ул. „******, представлявана от М.В.Р. да заплати на ищеца В.Д.А., ЕГН ********** *** на основание чл.78 ал. 1 ГПК сумата от 450 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.