Р Е Ш Е Н И
Е
№ 260021
гр. Перник, 17.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД ПЕРНИК, Гражданско oтделение, трети въззивен състав, в открито
съдебно заседание на седемнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ДАСКАЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.
КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. РОМАН
НИКОЛОВ
при участието на секретаря Емилия Павлова, като
разгледа докладваното от съдия Николов в.гр.д. № 221 по описа на съда за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл. 258 от ГПК.
Производството е образувано по въззивна
жалба с вх. № 2102 от 21.01.2020 г., подадена от В.З.В.
и Е.П.И.- В. чрез
пълномощника им – адв. Ю.Б., с която се оспорва изцяло Решение № 1928 от 11.12.2019
г., постановено по гр.д. № 01651 по описа на РС Перник за 2019 г., с което
първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от жалбоподателите против Д.Й.Г. и П.Д.Г. иск за осъждане на ответниците, с които се иска да бъде признато за установено по отношение
на, ответниците, че ищците са собственици на следния поземлен имот: УПИ ХVII-202
в кв. 23 по плана на село К., община П., одобрен със Заповед № 365/02.03.98г. и
Заповед № 317/19.02.98 г. на Кмета на община П., с площ от 474 кв.м., при
граници по скица: улица, УПИ ХII-20, бара и УПИ
Х-202, като ответниците бъдат осъдени да им предадат владението на същия имот.
Ищците твърдят, че са придобили процесния имот с Нотариален акт №16/21.02.2007г.
на нотариус В. Д. чрез покупко - продажба.
Със същото решение и предвид изхода на
делото първоинстанционният съд е осъдил В.З.В.
и Е.П.И.- В. да заплатят на Д.Й.Г. и П.Д.Г. сумата от 800
лв., представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Според жалбоподателите, Решението на
Районен съд Перник е неправилно,
противоречи на материалния закон, постановено е при нарушаване на съществени
процесуални правила и е необосновано.
Твърди се, че от
доказателствата по делото неправилно
и в противоречие на материалния закон Районният съд е приел, че не са налице
всичките 3 елемента от фактическия състав на чл. 108 от ЗС с оглед уважаване на
иска, а именно, че ищците са собственици на имота, ответниците го владеят, като
владението им е без правно основание. В тази връзка се излагат доводи, че при
постановяване на съдебния си акт
първоинстанционният съд не е съобразил, събраните пред него многобройни писмени
и гласни доказателства, които доказват основателността на исковата претенция.
На следващо
място се посочва, че районният съд неправилно бил възприел изложените по делото
фактически обстоятелства. В тази връзка се излагат подробни доводи, че същият не е анализирал задълбочено събраните по делото свидетелски
показания и едностранно е приел за меродавни само показанията на свидетелите на
ответната страна и поради тази причина е достигнал до погрешен правен извод.
По тези
съображения се иска първоинстанционното решение да бъде отменено изцяло, като
вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл. 108 от ЗС –
за признаване на принадлежността на собствеността върху поземления имот и
предаване на владението му от ответниците – да бъде уважен.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна – Д.Й.Г. и П.Д.Г., чрез пълномощника им адв. Б. е
постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва изцяло като
неоснователна. Излагат се подробни доводи за правилност и обоснованост на
атакуваното решение, както и за правилно разпределена от съда доказателствена
тежест. Излагат доводи, че твърдението за изтекла придобивна давност е
основателно, доколкото фактическият състав на това придобивно основание се
установявал от събрания по делото доказателствен материал. Претендират се
разноски за производството пред въззивния съд.
Окръжен съд
Перник, след като обсъди доводите на страните намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение
е валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Пред районния съд са
предявени искове с правно основание чл. 108 от ЗС.
Образувано е по искова
молба от В.З.В. и Е.П.И. – В. против Д.Й.Г. и П.Д.Г. с искане съдът да признае за установено, по отношение
на ответниците, че ищците са собственици на подробно описания в исковата молба имот,
както и да им предадат владението върху същия.
Ответниците в срока по чл. 131 ГПК са
оспорили предявените искове. В подадения отговор на искова молба са изложени
съображения, че считано от 1997 г., вече около 21-22 години необезпокоявано
са владели процесния имот като свой. В имота ответниците засадили борови и
овощни дръвчета, изградили парник за зеленчуци и алпинеум, външен душ и
лозница, засаден и поддържан райграс. Ответниците са заявили, че са изградили
тераса с барбекю и външно осветление. Твърдели са, че спорният имот няма
самостоятелен вход от улица, като достъпът е възможен единствено през имота
който е тяхна собственост и, който е заключен. Заявили са, че се придобили
имота по давност, за което е съставен констативен Нотариален акт № 150 от
18.12.2018 г. на нотариус М. М..
По делото са представени и
приети като доказателства Нотариален акт № 16 от
21.02.2007 г. на нотариус В. Д., Решение № 44 от 29.03.1991 г. по г.д. № 1607
по описа на ПРС за 1987 г., Нотариален акт № 150 от 18.12.2018 г. на
нотариус М. М.. Прието е като доказателство заключение
по съдебно-техническа експертиза съгласно което, е налице идентичност в
имотите, описани в посочените нотариални актове. Събрани са гласни
доказателства, чрез разпита на свидетели.
След преценка на събраните по делото
доказателства и като обсъди доводите на страните, Окръжен съд Перник намира, че
решението на РС Перник е правилно и законосъобразно, поради което следва да
бъде потвърдено. Въззивният съд счита, че първоинстанционният съд е изяснил
пълно и всестранно спора от фактическа страна, като настоящият състав на съда
споделя изцяло изложените от районния съд мотиви и правните му изводи, поради
което на основание чл. 272 от ГПК
препраща към тях.
Първото съдържащото
се във въззивната жалба оплакване е, че Районният съд неправилно е приел, че не
са налице всичките 3 елемента от фактическия състав на чл. 108 от ЗС. Това възражение
е неоснователно. Видно от мотивите на обжалваното Решение първоинстанционният
съд е посочил, че на 21.02.2007 г. ищците са
придобили правото на собственост върху процесния имот чрез покупка от
наследниците на Д. Я.., на който процесният имот е бил възложен при съдебна
делба с Решение № 44 от 29.03.1991 г. по г.д. № 1607 по описа на ПРС за 1987 г.
При обсъждане на втория и третия елемент от фактическия състав на чл. 108 ЗС
районният съд е взел предвид направеното от ответниците възражение, подкрепено
с констативен нотариален акт, че са придобили имота по давност. Така
направеното възражение предполага доказването на всички елементи от сложният
фактически състав на придобивната давност: фактическото господство над вещта,
намерението за своене и изтичането на определен от закона срок.
Според настоящият
въззивен състав от материалите по делото се установява по убедителен начин, че
през 1997 г ответниците са установили фактическа власт върху процесния имот.
Този извод се обосновава от свидетелските показания на И.
А. Д., Х. А. Б. и Н. В. Г., които убедително сочат, че ответниците
преди повече от 20 години са започнали да упражняват фактическата власт над
имота. Свидетелите са категорични, че техните действия обхващат целият имот, в
т.ч. и процесните 474 кв.м., като са
изградили ограда, която обхваща и двата парцела, терасирали са цялото място в
площта на двата парцела, изградили са бетонна площадка, парник и др. Въззивния
състав възприема показанията на Н. В. Г.,
преценявани по реда на чл. 172 ГПК,
предвид роднинските отношения с
ответницата Д.Г.. Показанията на този свидетел сочат на незаинтересованост от
изхода на процеса. Показанията му кореспондират с останалия доказателствен
материал и са логични и последователни. Свидетелят, който е собственик на имота
съседен на процесния е категоричен, че входна врата за влизане в имота има само
срещу къщата на П. и Д. и след това другата врата е на неговото дворно място,
като отделен вход за спорния имот няма. Тези негови показания се потвърждават и
от свидетеля И. Д., който също заявява, че мястото има само една врата и тя е
точно срещу къщата. Следва да се има предвид, че Д. е без роднински връзки със
страните и е собственик на имот съседен на процесния, като живее постоянно в с.
К.. И тримата свидетели са категорични, че на мястото на старата външна
тоалетна и кочина, които са се намирали в спорния имот, ответниците са
изградили бетонна площадка за басейн, с външен душ. Свидетелите Д. и Г. сочат,
че те лично са участвали в реализиране на част от подобренията на имота, като
са помагали при направата на оградата, терасирането на имота и други. Свидетеля
Х. Б. освен, че притежава имот в близост до процесния като козар „Всеки ден
минавам покрай имота….. Точно срещу имота, през реката си паса козите“, което
допълнително обосновава достоверността на показанията му. В
заключение свидетелите посочени от ответниците, през годините лично са
възприели голяма част от обстоятелствата, за които свидетелстват, поради което
съда ги кредитира изцяло.
Вида, характера,
обема и съдържанието на действията на ответниците, описани от свидетелите,
безспорно сочат фактическото им господство над имота, очевидно изключващи
действията на други субекти, вкл. ищците, които са придобили
юридически правото на собственост върху процесния имот.
Непрекъснатото ползване на имота от ответниците и придобиването на естествените
му плодове от 1997 г до изявяването на претенции от ищците през 2018 г.,
съответства на собственическото правомощие ползване.
Настоящият въззивен
състав изцяло споделя извода на Районният съд, че показанията на свидетелите Р. Й. Б. и А. Е. Г. са общи и неконкретни. Тези двама
свидетели твърдят, че са посещавали процесния имот няколко пъти за периода 2007
г. – 2019 г. На първо място тези свидетели не дават конкретно описание на
процесния имот, а освен това дадените описания противоречат на показанията на
свидетелите, посочени от ответника, които както беше отбелязано и по-горе са
хора постоянно живеещи в с. К. и през годините лично са възприели
голяма част от обстоятелствата, за които свидетелстват. Правилно с оглед
дадените показания от Б. и Г., Районния съдия е стигнал до извода,
че липсва категоричност относно реални техни посещения на имота и с оглед твърденията
им, че са посещавали имота изолирано без да могат да посочат конкретен повод и
време.
Всичко изложено до
тук води до извода на установено от страна на ответниците владение за себе си
върху процесния имот. С това обективния факта на владение съгласно чл. 68 ЗС се
явява доказан.
Данните
за наличието на договор за покупко-продажба не могат да се игнорират, но предвид
категоричните свидетелски показания за установена след 1997 г от ответниците
фактическа власт върху процесния имот, поради което настоящия състав намира
владението за факт. При придобиването на фактическа власт върху изцяло чужд имот при начална липса на основание, по
арг. на чл. 69 ЗС
се предполага, че ищеца го държи за себе си, т.е. има качеството владелец. В
хипотеза на установено владение върху чужд имот
без основание не се изисква демонстриране на промяна в намерението за своене по
отношение на собственика, именно защото от началният си момент фактическата
власт има характера на владение, а не на държане. Доказани са също и останалите
признаци на владението – че е осъществявано явно, непрекъснато, спокойно и
несъмнено. Показанията на свидетелите, посочени от ответниците досежно
упражняването на фактическата власт върху имота – ползван е за дворно място на
къщата им, която в съседство, без каквото и да е противопоставяне от ищците,
само по себе си изключва скрития, насилствен и пр. начин, които да го опорочават.
По
отношение изтичането на определение от закона срок се съобрази следното: Разпоредбата
на чл. 79, ал. 1
ЗС допуска правото на собственост да се придобие след непрекъснато
владение в продължение на 10 г. По вече изложените съображения съда намира за
начало на владението 1997 г., когато ответниците са установили фактическата си
власт върху целият имот, вкл. процесния. Изтеклия в полза на ответниците срок
от 1997 г. до 2018 г., далеч надхвърля изискуемия от чл. 79 ЗС.
Изтичането на срока на придобивната давност не поражда автоматично право на
собственост за владелеца. С позоваването му на последиците й обаче, осъществено
в случая чрез снабдяване от ответниците с констативния Нотариален
акт № 150 от 18.12.2018 г., спорното право на собственост върху
процесния имот следва да се счита за възникнало от момента на изтичането срока
по чл. 79, ал.1
ЗС през 2007 г. (вж.ТР № 4/12 г. по т.д. № 4/12г на ОСГК.; Р./95г по
гр.д. № 1904/94 г, ІV ГО на ВКС и др.). По арг. на чл. 99 ЗС
с придобиването му давност от ответниците, ищците са го изгубили.
В случая следва да се има
предвид, че по делото липсват каквито и да било доказателства ищците, след
придобиване юридически на правото на собственост върху имота през 2007 г. да са
предприели действия по неговото реализиране, а такива и не се твърдят. Правилно
Районният съд е отбелязал, че дори и да се
приеме, че в посочения период ищците са посещавали процесния имот, то тези
техни посещения не са от естеството да прекъснат давността, текла в полза на
ответниците. От доказателствата по делото не се установяват такива действия на ищците, с които да са попречили на
ответниците/владелци да упражняват занапред установената от тях фактическа
власт върху имота, като тези действия следва да са довели до отстраняването на
владелеца от имота за повече от 6 месеца.
Поради приетия извод, че ищците са
изгубили собствеността върху процесния имот, въззивният съд приема, че това е
достатъчно за да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният
ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС. При правилно разпределена доказателствена
тежест за страните въззивният съд приема, че са налице доказателства за придобито
по давност право на собственост в полза на Д.Г.
и П.Г.
относно процесния имот, поради което не е налице третата от трите кумулативно
изисквани предпоставки от хипотезата на чл. 108 от ЗС за да бъде уважен
предявеният иск. Липсата й е достатъчна да обоснове извод за отхвърляне на
иска, до който извод е достигнал и първоинстанционния съд. В този смисъл,
решението на районния съд се явява правилно и законосъобразно и следва да се
потвърди като такова.
С оглед изхода на делото разноските в
първоинстанционното производство остават
така, като са изчислени от районния съд, а на жалбоподателите не следва да се
присъждат такива за въззивното производство.
Жалбоподателите следва да
бъдат осъдени да заплати на въззиваемата страна направените пред настоящата
въззивна инстанция разноски в размер на 1000 лв. – платено адвокатско
възнаграждение, съгласно представеният по делото списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Водим от горното
и в същия смисъл, Окръжен съд Перник
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1928 от 11.12.2019 г., постановено по гр. д. № 01651 по описа на РС Перник за
2019 г.
ОСЪЖДА В.З.В. с ЕГН: ********** и Е.П.И. – В. с ЕГН: **********,***,
да заплатят на Д.Й.Г., с ЕГН: ********** и постоянен адрес: *** и П.Д.Г., с
ЕГН: ********** и постоянен адрес: ***, сумата от 1000 лв.,
представляващи направени във въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния
касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.