Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 31.03.2022
г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на единадесети февруари, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря Снежана Т., като разгледа докладваното от мл. съдия Яна Владимирова
в.гр.дело № 12003 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
С решение № 170586 от
06.08.2020 г. по гр.д. № 60424/2019 г. на Софийски районен съд, І гражданско
отделение, 162 състав, е отхвърлен предявеният от Т.Ц.Г., ЕГН **********, срещу
М.Т.Г., ЕГН **********, конститутивен иск с правно
основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за
отмяна на дарение на ¼ идеална част от недвижим имот, обективирано в нотариален акт № 171, том LLLLLI, дело №
49516/1997 г. по описа на Първи нотариус при Нотариалната служба към СРС.
Осъден е ищецът да заплати на ответницата направените по делото разноски.
Срещу решението в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба
от ищеца Т.Ц.Г.. Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен
акт. Твърди се, че по делото не е приет окончателен доклад по чл. 146 ГПК. Навеждат
се доводи за необоснованост на първоинстанционното
решение, поради погрешно възприета от съда фактическа обстановка и погрешен
анализ на приетите по делото доказателства. Противоречеви
били изводите на съда относно нуждите на ищеца от издръжка и относно
здравословното му състояние. Неправилно съдът бил приел, че недоказана се явява
не само нуждата от издръжка, но и отказът на надарения да даде такава. Прави се
искане обжалваното съдебно решение да се отмени и да бъде уважен предявеният
иск, както и да бъдат присъдени в полза на ищеца разноските за производството.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба е подаден от
ответницата М.Т.Г.. Изложени са съображения за нейната неоснователност. Твърди
се, че ищецът е имал недвижими имоти и налични парични средства, които са били
достатъчни за покриване на нуждите му. Първоинстанционният
съд бил съобразил трайната практика на ВКС относно това кои обстоятелства
следва да се съобразят при преценката за нужда от издръжка. Оспорват се и
показанията на св. Д.Г. и св. Ваня В.-Г., като се сочи, че същите са в
родствена връзка с ищеца и че при благоприятен за него изход по делото,
наследственият дял от имуществото на ищеца в полза на св. Д.Г. – негов син, би
се увеличил, поради което именно той бил инициатор на настоящия процес.
С определение № 266025
от 12.04.2021 г., постановено по настоящето дело, на основание чл. 227 ГПК като
страна в процеса е конституиран Д.Т.Г., на мястото на ищеца Т.Ц.Г., за когото
се установява, че е починал на 21.03.2021 г.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е
валидно и допустимо. По същество то е правилно, поради което на основание чл.
272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички
доводи и възражения на страните, въззивният съд
намира следното:
В исковата молба се
твърди, че дарителите Т.Ц.Г., първоначалният ищец, и С.Г. Г., починала на
2.12.2014 г., са дарили на ответницата М.Т.Г., тяхна дъщеря, и на сина си Д.Т.Г.,
техен син и конституиран на мястото на първоначалния ищец на основание чл. 227 ГПК, собственият си недвижим имот, описан по-горе. Твърди се, че надарените М.Г.
и Д.Г. обещали да се грижат за дарителите си, своите родители, като им
осигуряват консумативите и лекарствата, необходими за спокойните им старини.
Твърди се, че единствено Д.Г. полагал грижи за родителите си, а ответницата М.Г.
не давала издръжката, от която се нуждаели двамата ѝ родители. С
първоначалната искова молба ищецът е направил искане за разваляне на договора
за дарение на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД по отношение на М.Т.Г., в качеството
си на дарител и на наследник на починалата си съпруга, поради виновно
неизпълнение на поетите от ответницата задължения. На ищеца са били дадени
указания да уточни обстоятелствата, на които основава иска си, като в тази
връзка същият е посочил, че прави предявява иск по чл. 227, ал. 1, б. в“ за
отмяна на дарението, поради отказа на надарения да даде на дарителя издръжката,
от която се нуждае, като прави искане да бъде развален договора за дарение по
отношение на ответницата М.Г., поради отказа ѝ да му даде издръжката, от
която се нуждае. С уточнение, направено в първото по делото открито съдебно
заседание, ищецът сочи, че поддържа иска си само по отношение на прехвърлената
от него идеална част от имота, а не и в качеството му на наследник на С.Г..
Поради частичното оттегляне на иска, първоинстанционният
съд е прекратил на основание чл. 232 ГПК производството в частта по предявения конститутивен иск за отмяна на дарение на ¼ ид.ч. от недвижимия имот, обективирано
в посочения по-горе нотариален акт, прехвърлена на ответницата от дарителката С.Г.,
в която част искът е предявен от Т.Ц.Г. в качеството му на наследник на С.Г..
С отговора на исковата
молба същата се оспорва, като са изложени съображения за неоснователност на
предявените искове. Оспорват се наведените от ищеца фактически твърдения, в
това число нуждата му от издръжка и фактът, че същият е поканил дъщеря си М.Г.
да му дава такава и тя му е отказала. Сочи се, че ответницата е подпомагала
баща си, като тя и дъщеря ѝ (негова внучка) са заплащали разходите за
консумативи (сметки за мобилен телефон и за електричество). Направено е
възражение за изтекла давност за предявяване на иска.
Предявен е иск с
правна квалификация чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД – за отмяна на дарение,
извършено с нотариален акт № 171, том LLLLLI, дело № 49516/1997 г. по описа на
Първи нотариус при Нотариалната служба към СРС, по отношение на ¼,
дарена от Т.Ц.Г. на М.Т.Г., от следния недвижим имот: първи етаж от жилищна
сграда, изградена частично на мазе, състоящ се от две стаи, хол, кухня,
баня-тоалетна и тоалетна, със застроена площ около 72 кв.м, заедно с мазе,
разположено под половината от сградата, заедно с 317,16/634,32 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата,
съставляващо парцел ХІ – 609 по плана на гр. София, комплекс „Ботевградско
шосе“ ІІ част, местност „Левски“, целият парцел с площ 634,32 кв. м. съгласно
нотариален акт, а по скица – 680 кв.м, при граници на парцела:Г.Л., Д.Х., ул.
„Ст. Доспевски“ и И.Х..
В трайната практика на
Върховния касационен съд се приема, че дарението е способ за безвъзмездно
прехвърляне на собственост. Дарението не създава за надарения задължения за
издръжка или помощ за дарителя, освен моралното задължение да бъде признателен
на дарителя за стореното дарение /решение № 96 от 05.04.2011 г. по
гр.д. № 352/2010 г. на ВКС/.
Дарението не подлежи
на разваляне, а на отменяне в случаите по чл. 227 ЗЗД. По иск с правна
квалификация чл. 227, ал. 1, б. „в“, в тежест на
ищеца е да докаже, че е налице валиден договор за дарение, че е изпаднал в
трайна нужда от издръжка, както и че е отправил искане до надарения да му дава
такава и той е отказал.
По оплакванията във
връзка с доклада по чл. 146 ГПК, изготвен от първоинстанционния
съд, въззивният съд намира следното:
С определението си по
чл. 140 ГПК от 14.05.2020 г. първоинстанционният съд
е съобщил на страните проекта си за доклад по делото, като същият има
необходимото съдържание по чл. 146 ГПК, включително е разпределена правилно доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти
между страните и на ищеца са дадени указания за кои твърдени от него факти не
сочи доказателства. В първото по делото открито съдебно заседание, след
изслушване на страните и изрично заявено от ищеца становище, че няма възражения
по изготвения доклад, същият е бил обявен за окончателен с нарочно определение
на първоинстанционния съд, който е докладвал делото
съобразно проекта за доклад, обективиран в
определението от 14.05.2020 г. Ето защо
оплакванията, че по делото не е изготвен надлежен доклад и същият не е обявен
за окончателен, са неоснователни.
В случая ищецът не
доказва наличието на посочените по-горе предпоставки за уважаване на предявения
конститутивен иск за отмяна на дарение.
На първо място, по
делото не се установява за процесния период – петте
години преди предявяване на иска, съгласно направените уточнения, първоначалният
ищец Т.Г. да е имал трайна нужда от издръжка, поради липса на собствени
средства. В тази връзка първоинстанционният съд е
изложил подробни съображения, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
съд препраща към мотивите на първоинстанционното
решение и в тази част. Допълнително следва да се отбележи, че ищецът е
получавал пенсия за целия петгодишен период, като видно от приетото като
доказателство по делото удостоверение изх.№ Ц1023-21-169#1 от 15.06.2020 г., издадено
от НОИ, пенсията му е била в размер от 467,19 лв. през втората половина на 2014
г. до 577,88 лв. до датата на предявяване на иска – 19.10.2019 г., с малка
вариация в получаваната сума. От удостоверение от 28.05.2020 г. на Агенция за
социално подпомагане е видно, че първоначалният ищец Т.Г. е бил подпомаган от
ДСП Оборище за периода 1.04.2005 г. до момента на съставяне на документа със
социални помощи, в качеството му на лице с увреждане, като за периода от
1.04.2015 г. до 31.12.2014 г. общият размер на помощите е 1854,00 лв., а от
1.07.2015 г. до 31.01.2018 г. – по 29,25 лв. месечно, от 1.02.2018 г. до
31.01.2019 г. – по 33,75 лв. месечно и от 1.02.2019 г. до 31.01.2020 г. – по 87
лв. месечно. В тази връзка първоинстанционният съд
правилно е приел, че по делото е несъмнено установено, че за периода м.12.2014
г. – м.10.2019 г. първоначалният ищец е получил приходи в общ размер от минимум
34115,95 лв., т.е. средно по около 578 лв. месечно. Въз въззивната
жалба тези констатации не са оспорени. Не са оспорени и констатациите на първоинстанционния съд във връзка с изчисляването на средномесечната издръжка на едно лице през процесния период – средно 296,88 лв. месечно, включително относно
разходите, които следва да бъдат включени като пера при изчисляването ѝ:
разходи за храна, алкохолни и безалкохолни напитки, облекло и обувки,
здравеопазване и транспорт, за комунални услуги, за жилищно обзавеждане и
поддържане на дома. Правилно са изключени разходите за данъци и социални
осигуровки, предвид липсата на имущество, облагаемо с данък, както и фактът, че
през процесния период дарителят е бил пенсионер – не
е плащал осигурителни вноски и данъци. Анализът на първоинстанционния
съд в тази връзка е задълбочен и пълен, поради което и на основание чл. 272 ГПК
въззивният съд препраща към мотивите и в тази част на
решението и посочената съдебна практика на ВКС, доколкото не са изложени
съображения за неправилност относно начина на изчисляване на средномесечната издръжка. Излагат се твърдения единствено,
че дарителят е имал по-големи потребности от средните такива, които твърдения
ще бъдат коментирани по-долу.
Видно от писмо изх.№
152-145#1/10.07.2020
г. от „Първа инвестиционна банка“ АД, дарителят Т.Г. е притежавал и средства по
сметки със спестовен характер, разкрити по срочни депозити, за периода
8.05.2014 г. – 5.02.2018 г. Както правилно е отбелязал и първоинстанционният
съд, вероятно натрупваните по тези сметки средства или поне част от тях са били
получавани от първоначалния ищец под формата на пенсии и помощи, като
натрупването им показва, че същият е разполагал с достатъчно средства за посрещане
на нуждите си. Натрупаните суми са били теглени на каса, като само през 2018 г.
дарителят е изтеглил от сметките сумите от 8003,83 лв. и 1248,28 евро.
Първоначалният ищец е
бил собственик на земеделски земи през процесния
период, видно от представените по делото писмени доказателства, като няма данни
да е извличал доходи от тях чрез отдаването им под наем или аренда, с
изключение на отдадената под наем земя от 1320 дка в землището на с. Смолско –
този доход не следва да се взема предвид, доколкото размерът му не е установен.
В тази връзка, въпреки че Т.Г. не е извличал ползи от притежаваните от него
земеделски земи, фактът, че ги е притежавал и не се е разпоредил с тях, също
следва да се тълкува в полза на извода, че същият е разполагал с достатъчно
средства за посрещане на нуждите си.
В исковата молба, а и
в хода на делото пред двете инстанции, първоначалният ищец е твърдял, че е бил
подпомаган от сина си Д.Г., конституиран впоследствие като ищец на основание
чл. 227 ГПК. Д.Г. също е страна по договора за дарение, обективиран
в нотариален акт № 171, том LLLLLI, дело № 49516/1997 г. по описа на Първи
нотариус при Нотариалната служба към СРС, поради което помощта, която е оказвал
на баща си, следва да се вземе предвид като изпълнение на неговия собствен
нравствен дълг. При положение, че дарителят Т.Г. сочи, че сам е посрещал
нуждите си, с помощта на сина си Д.Г., очевиден е изводът, че същият не е имал
трайна нужда от издръжка, която да осигурява именно дъщеря му – ответницата по
делото.
Въпреки това следва да
се отбележи, че въззивният съд кредитира твърденията
на ответницата М.Г., че тя също е подпомагала баща си, като е заплащала
сметките за комунални и битови услуги, ползвани от него и му е оказвала
съдействие с посещения при лекари и посрещане на ежедневните му нужди. В тази
връзка въззивният съд кредитира показанията на св. А.С.,
която не е заинтересована от изхода на делото и има лични наблюдения върху
отношенията на Т.Г. и дъщеря му М.Г.. Свидетелката сочи, че Т.Г. обитава първия
етаж на еднофамилната къща, обитавана и от ответницата М.Г., която живее на
трети етаж. Сочи, че именно дъщеря му го е водила на прегледи, съдействала му е
във връзка със закупуване на очила. Свидетелката сочи, че ѝ е известно,
че ответницата М.Г. и дъщеря ѝ Л. се грижат за отоплението в къщата и
купуват пелети, ответницата Г. монтирала и климатик в дома на първоначалния ищец, за да се отоплява. Л.И.и
М.Г. плащали и сметките за мобилен телефон, ток и вода на първоначалния ищец. Т.Г.
често се качвал при тях, за да вечеря, като св. С. е присъствала лично на
такива случаи. Свидетелката сочи, че Т.Г. пред нея е заявявал, че „се справя
сам“ и се радва, че не натоварва децата си. Собствените ѝ наблюдения са,
че Т.Г. живеел в добри битови условия, които свидетелката описва, а нуждите му
били посрещнати.
Въззивният съд кредитира и показанията на св. Л. И., които цени при условията на
чл. 172 ГПК, предвид факта, че същата е дъщеря на ответницата. Св. И. сочи, че
с дядо ѝ Т.Г. обитават една и съща еднофамилна къща, като той живеел на
първия етаж, а тя, заедно с майка си и собственото си семейство – на третия.
Сочи, че дядо ѝ винаги се е грижил сам за себе си, като споделял, че
пенсията му стига и успява да спестява пари. Тези твърдения на свидетелката
кореспондират с приетите по делото доказателства за открити срочни депозити на
името на Т.Г., по които са били натрупвани суми със спестовна цел. Сочи, че
заедно с майка ѝ му помагали, като майка ѝ купила отоплителни
котлета за къщата, плащала сметките на баща си за мобилен телефон, купувала му
дрехи и очила. Самата свидетелка плащала сметките на дядо си за ток, заплатила
слагането на ламинат в дома му. Въззивният
съд намира, че показанията на свидетелката следва да се кредитират – същите
кореспондират и с личните наблюдения на св. С., която не е заинтересована от
изхода на спора.
Св. В.-Г., чиито
показания съдът цени при условията на чл. 172 ГПК, тъй като е съпруга на Д.Г., син
на Т.Г. и конституиран като ищец след неговата смърт, сочи, че в нейно
присъствие Т.Г. е искал от дъщеря си издръжка през зимата на 2019 г. Сочи, че
те с Д.Г. живеят на втория етаж от къщата, обитавана и от Т.Г. и ответницата. Доколкото
искът за отмяна на дарение е предявен през октомври 2019 г., като ищецът твърди
да му е отказвана издръжка в период, предхождащ подаване на исковата молба в
съда, в тази част показанията на свидетелката се отнасят към обстоятелства,
които не са включени в спорния предмет и на които не се основава искът. Освен
това свидетелката не е посочила при какви обстоятелства е направено въпросното
искане за заплащане на издръжка през зимата на 2019 г. и какви разговори са
проведени в тази насока между Т.Г. и дъщеря му, въпреки че твърди да е
присъствала на тези разговори. По отношение на подаръка за деветдесетата
годишнина на Т.Г. – изпълнение на духов оркестър, това събитие според
показанията на свидетелката се отнася до февруари 2020 г., отново период след
подаване на исковата молба. В тази връзка правилно първоинстанционният
съд е отбелязал, че хонорарът на духовия оркестър за рождения ден на Т.Г.
представлява луксозен разход, който не следва да се взема предвид като
предопределящ нуждите от издръжка, още повече че такива твърдения се въвеждат
от свидетелката, а не и от самия първоначален ищец.
Свидетелката сочи, че пред
нея Т.Г. е поискал от дъщеря си да го заведе на медицински преглед, като тя е казала,
че не може да го заведе, поради което синът му Д.Г. и свидетелката В.-Г. са го
завели на прегледа. В случая не се констатира отказ от страна на ответницата да
дава издръжка на ищеца, а заявена от нея невъзможност да заведе баща си на
конкретен медицински преглед, на който той е бил отведен от сина си. Ето защо и
по отношение на този случай не се констатира отказ на ответницата на заплаща
издръжка.
Свидетелката В.-Г.
сочи, че имало спорове кой да плаща дървата за отопление, като съпругът ѝ
Д.Г. давал пари на баща си. В случая синът и дъщерята на Т.Г. явно са поели
този разход, доколкото от доказателствата се установява, че ответницата е
плащала за отоплението на имота, а Д.Г. е давал пари на баща си със същата цел.
Свидетелката сочи, че Д.Г. давал пари на баща си, за да му помага, като
показанията в тази част следва да се кредитират. От доказателствата по делото е
видно, че и двете деца на Т.Г. са го подпомагали финансово и с консумативи,
което е и нормалната житейска ситуация.
Д.Г. е бил разпитан
като свидетел по първоинстанционното производство,
преди конституирането му като ищец на основание чл. 227 ГПК от въззивния съд. Показанията на свидетел, станал впоследствие
страна, поради приемство в процеса, са годно доказателствено средство, но се ценят съобразно чл. 172 ГПК
/Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и
допълнено издание. Сиела. София, 2020 г. с. 275/. Д.Г.
сочи, че баща му Т.Г. е имал нужда от издръжка, но е получавал мълчалив отказ
от ответницата. В тази част показанията му противоречат на тези на св. В.-Г.,
която сочи, че ответницата изрично е отказала да плаща издръжка. Констатираното
противоречие внася съмнения в достоверността на показанията на двамата
свидетели в тази част, поради което съдът не ги кредитира. Св. Г. твърди още,
че единствено той се грижел за баща си, като му осигурявал лекарства, средства,
облекло и др. Показанията в тази част не следва да се кредитират, доколкото са
изолирани и противоречат на показанията на св. А.С. и св. Л. И..
По делото не се
установява Т.Г. да е имал нужда от средства за специфични здравословни нужди и
медицински разходи. Към момента на завеждане на делото същият е бил на около
90-годишна възраст, поради което се е налагал прием на лекарства, но не се
установява закупуването на същите да е представлявало трудност за него, като в
тази връзка той е бил подпомаган от сина си и дъщеря си, което се установява и
от свидетелските показания по делото. Във връзка с установяване на
здравословното състояние и потребностите от специфични медицински грижи и
лекарства, във въззивното производство бяха приети
като доказателства по делото и нови писмени доказателства, от които обаче не се
установяват факти, различни от възприетите от първоинстанционния
съд. Въпреки че във въззивната жалба се твърди Т.Г.
да е имал „специфични потребности“ и „влошено здравословно състояние“, не са
посочени конкретни факти, които да налагат този извод – не е посочено конкретно
заболяване, от което да е страдал първоначалният ищец, и което да предпоставя необходимост от специални грижи, свързани с
медицински разходи в размер, по-голям от обичайния за човек на тази възраст. Не
е ясно и кои са „специфичните потребности“, които е имал първоначалният ищец –
действително същият е бил в напреднала възраст, което обстоятелство е отчетено
от първоинстанционния съд при определяне на средномесечната издръжка, необходима за посрещане на
нуждите на лицето. Въззивният съд също взема предвид
обстоятелството, че първоначалният ищец, с оглед възрастта си, е имал нужда от
някои медикаменти и е посещавал регулярно лекарски кабинети (в тази връзка
следва да се отбележи, че лицето е било здравноосигурено), но при посрещане на
нуждите, свързани със здравословното му състояние, не е изпитвал затруднения,
както сам е заявил във второто проведено по делото открито съдебно заседание, и
както се установява от показанията на св. С. и св. И., които сочат, че
ответницата Г. го е подпомагала при закупуване на медикаменти, както и от
показанията на св. В.-Г. и Д.Г., които сочат, че синът му също го е подпомагал,
като му е давал пари за лекарства.
От анализ на
горепосочените доказателства следва изводът, че недоказана е трайната нужда от
издръжка на дарителя Т.Г.. Същият е получавал доходи от пенсия и социални
помощи, като е разполагал и със спестяванията си. Бил е подпомаган от сина си и
дъщеря си при посрещане на ежедневните си потребности, без да му е била плащана
издръжка от който и да е от двамата.
Не се установява и втората
предпоставка, необходима за уважаване на иска за отмяна на дарение –
ответницата М.Г. да е била поканена от дарителя да дава издръжка и да му е
отказала. В тази връзка въззивният съд цени и
изявлението на първоначалния ищец пред първоинстанционния
съд във второто открито съдебно заседание по делото, което изявление съдържа и
признание на неизгодни за него факти – чл. 175 ГПК, а именно, че ищецът не е
искал пари от ответницата нито за храна, нито за лекарства, а че си е купувал
същите сам. Тези изявления кореспондират и с показанията на св. Л. И., която
сочи, че дядо ѝ лично ѝ е казвал, че има спестени пари и не иска да
е в тежест на никого, че същият никога не е искал от ответницата М.Г. нищо, но
тя е поемала инициативата да му помага с някои битови разходи.
Както беше отбелязано,
показанията на св. В.-Г. и Д.Г. са противоречиви и от тях не може да се направи
категоричен извод, че ответницата е била поканена от първоначалния ищец да му
заплаща издръжка, предвид изпадането му в трайна нужда. Показанията на тези
свидетели са изолирани и противоречат на останалите доказателства по делото –
писмените доказателства за срочните депозити, разкрити от Т.Г. с парични
средства, натрупани по тях, показанията на св. С. и св. И., както и на
изявленията на самия Т.Г. пред първоинстанционния
съд, че не е искал пари от дъщеря си – ответницата по делото, нито за храна,
нито за лекарства, а си е купувал всичко сам.
Дори да се приеме, че
подаването на исковата молба представлява отправяне на покана за плащане на
издръжка, не се констатира отказ на ответницата да заплаща такава – в хода на
делото същата е заявила готовността си да заплаща издръжка на баща си, но не
счита, че същият има нужда от такава, като се е позовала и на помощта, която му
оказва финансово и в натура. От доказателствата по делото не се установява
ответницата да е отказвала на баща си да му заплаща издръжка и преди подаване
на исковата молба, като в тази връзка въззивният съд
се позовава на извършения по-горе доказателствен
анализ, както и на мотивите на първоинстанционния
съд, които споделя.
Тъй като изводът на въззивния съд за неоснователността на иска съвпада с този
на първоинстанционния, обжалваното решение като правилно
следва да бъде потвърдено.
При този изход на
спора разноски следва да се присъдят на въззиваемата М.Т.Г..
Същите са в размер от 900 лв., съгласно представения договор за правна защита и
съдействие, съдържащ и разписка за платената сума.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 170586 от 6.08.2020 г. по гр.д. №
60424/2019 г. на Софийски районен съд, І гражданско отделение, 162 състав.
ОСЪЖДА Д.Т.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, конституиран
като ищец на основание чл. 227 ГПК във въззивното
производство на мястото на починалия Т.Ц.Г., да заплати на М.Т.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 900,00 лв., представляваща съдебни разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в по реда на глава ХХІІ от
Гражданския процесуален кодекс в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.