№ 2517
гр. София, 17.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Ваня Н. Иванова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100502762 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20004183 от 15.01.2022 г., постановено по гр. д. № 53697 по описа
за 2019 г. на СРС, ГО 171 състав, са уважени искове при дадена от съда правна
квалификация чл. 422, във вр. с чл. 415, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и вр. с
чл. 149 от ЗЕ и във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на
М. П. К.а /замесена в хода на въззивното производство по реда на чл. 227 ГПК от
правоприемника си Е. П. К. – нейн брат/, че дължи на „Т.С.“ ЕАД, сума в общ размер
на 2541,36 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия
за периода от 1.5.2015 г. до 30.4.2018 г., ведно със законна лихва от 9.11.2018 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 270,95 лв., начислена за периода
от 15.9.2016 г. до 31.10.2018 г., сумата от 42,08 лв., представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода от 1.5.2015 г. до 30.4.2018 г., ведно със
законна лихва от 9.11.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на
6,88 лв., начислена върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.9.2016
г. до 31.10.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 13.02.2019 г. по ч.гр.д. № 71793/2018 г. по описа на
СРС, 171 състав.
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът М. П. К.а е
осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 1087,51 лева – разноски,
1
сторени в исковото производство, както и сумата от 107,23 лева, представляваща
разноски, направени в хода на ч.гр.д. № 71793/2018 г. по описа на СРС, 171 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „ПМУ И. “ ЕООД.
Недоволен от постановеното решение останал ответникът М. П. К.а, предвид
което и чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител – адв. Р. С.
от САК, депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата се излагат
оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение
поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и на процесуалните
правила. Жалбоподателят счита, че по делото не е доказано реалното количество
потребление на топлинна енергия, а изчисленията са само на база прогнозни
стойности. Отправя се оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил направено
възражение по отношение изтекла в полза на ответника погасителна давност за част от
вземанията на ищеца. Искането до въззивния съд е да отмени обжалваното решение, с
което предявените искове са уважени, като с въззивния съдебен акт същите да бъдат
отхвърлени.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият ищец „Т.С.“ ЕАД
не се е възползвал от правото си да подаде отговор на жалбата.
Третото лице-помагач не е заявило становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Същото обаче е частично неправилно, с оглед което въззивният съд дължи
обсъждане на събраните по делото доказателства и излагане на правни изводи във
връзка с приложимото право.
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 от ЗЕ:
С оглед правната квалификация на предявените искове правилно и районният
съд е разпределил доказателствената тежест между страните по спора, като е приел, че
по исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149
2
ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по
договор за продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна
енергия в твърдяните количества и за ответника е възникнало задължение за плащане
на уговорената цена в претендирания размер. При установяване на тези обстоятелства
в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираните вземания.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след
17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния
период е физическо лице – ползвател с вещно право на ползване или собственик на
имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
битови нужди, т.е. лице, което ползва топлоснабдения недвижим имот въз основа на
вещно или облигационно право на ползване и купува топлинна енергия за нуждите на
домакинството си.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез особен представител адв. Р. С., е
заявил, че представените от ищеца писмени доказателства не доказват твърдените от
него факти, като приложените по делото фактури не са достатъчни, за да се докажат
пълно и главно претенциите на ищеца.
В хода на съдебното дирене пред районната съдебна инстанция като писмено
доказателство по делото е приет договор за продажба на държавен недвижим имот по
реда на Наредбата за държавните имоти от 1991 г., удостоверяващ, че наследодателят
на настоящия въззивник – ответник /М. П. К.а/ е закупила въз основа на Заповед №
РД-П-192/1989 г. от 16.08.1989 г. недвижим имот, а именно: недвижим имот, находящ
се в гр. София, комплекс „*******.
По делото е представено и Удостоверение от Столична община, район
„Слатина“, от което се установява, че на изградения жилищен комплекс от 1976 г. на
територията на района е дадено наименование ж.к. „Христо Смирненски“, като до
настоящия момент наименованието на комплекса не е променено с решение на
Столичен общински съвет от ж.к. „Христо Смирненски“ в популярното сред
населението име ж.к./кв. „Слатина“. Отбелязано е още, че промяна в
административните номера на жилищните сгради не е извършвана.
От приетото по делото удостоверение за наследници от 22.07.2022 г. и справка
НБН „Население“ става видно, че М. П. К.а е починала на 02.02.2022 г., с което е
оставила брат си Е. П. К. за единствен наследник на своето имущество.
Така от съвкупния анализ на посочените доказателства, съдът приема, че е
налице облигационна връзка по договор за доставка на топлинна енергия на адреса на
процесния имот между страните по делото. Ето защо неоснователен е доводът,
съдържащ се във въззивната жалба, че решението е неправилно, доколкото СРС е
приел, че е доказано наличето на договор между страните, въз основа на който ищецът
3
претендира заплащането на предявените вземания, тъй като по делото са представени
доказателства за собственост.
На следващо място по делото не е спорно обстоятелството, а това се установява
и от представените писмени доказателства, че сградата, в която се намира процесният
апартамент № 56 е топлоснабдена. В тази връзка са представени и приети като писмени
доказателства протокол от проведено на 17.01.2008 г. общо събрание на етажните
собственици от гр. София, ж.к. „Христо Смирненски“ *******, видно от който
документ е взето решение да се сключи договор с „ПМУ-СОФИЯ 98“ ООД за
извършване на услугата топлинно счетоводство и дялово разпределение на топлинната
енергия, с приложен списък на етажните собственици, взели участие в това общо
събрание, договор № 02050/05.08.2002 г., сключен между дружество СД „Е.К.“ и
етажна собственост с адрес: гр. София, ж.к. „Христо Смирненски“, ул. „*******
*******, както и документи за извършван главен отчет и изравнителни сметки за
исковия период.
Количеството на топлинна енергия, доставяна през процесния период на
ответника се установява въз основа на намиращите се между кориците на делото
писмени доказателства и заключението на СТЕ. От представените документи за главен
отчет и заключението на съдебно-техническата експертиза, което настоящият състав на
съда кредитира като относимо, обективно и компетентно изготвено от специалист,
притежаващ необходимите специални знания от областта на инженерните науки и
отговарящо в пълнота на стоящите пред изследването задачи, се установява, че
начислената сума за топлина енергия, включваща в себе си две отделни пера – енергия
за отопление на имот и енергия за битово горещо водоснабдяване, в рамките на целия
исков процес от м. май 2015 г. до м. април 2018 г. включително, възлиза на сумата в
размер от 2533,93 лева, след извършено изравняване за периода от фирмата за дялово
разпределение /ФДР/. Експертът е констатирал, че след извършените справки и
изчисления, ФДР е извършила дяловото разпределение за имота за процесния период в
съответствие с Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради,
намиращи се в режим на етажна собственост, Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, - ДВ, б. 34/24.04.2007 г., посл. Изм.
Д.В., бр. 60/07.07.2020 г. Коментирано е още, че ищецът при начисляване на сумите по
фактурите е прилагал одобрените цени на топлинна енергия по време на процесния
период. За сметка на ищеца са отчислявани технологичните разходи за абонатната
станция в размер съгласно данни за подгревателите от производител съгласно
нормативните разпоредби. На последно място, експертът е посочил, че от
представените нему документи за извършени метрологични проверки на топломера,
монтиран в АС, и описаните в тях констатации, може да се заключи, че за рамките на
исковия период, топломерът е преминал метрологичните проверки, съответно на
06.11.2014 г., на 26.2016 г., на 18.10.2018 г. и последващи проверки.
4
В хода на проведеното пред първостепенния съд съдебно производство е
допусната и назначена още и съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, заключението по
която също се кредитира от настоящия съдебен състав на въззивния съд като
обективно, логически подредено, изготвено въз основа на писмените доказателства,
събрани по делото, и от лице, което притежава нужните познания от областта на
счетоводните науки, а наред с това и в унисон с останалата част от целокупния
доказателствен материал по делото. Вещото лице, работило по ССчЕ, е изчислило, че
сумата за дялово разпределение за процесния период от м.09.2015 г. до м.02.2018 г.
възлиза на точно 42,08 лева, като е разграфил детайлно дължимата сума за дялово
разпределение за всеки нарочен месец от посочения период.
С оглед ангажираните пред първостепенния съд доказателства, настоящата
инстанция намира за резонен изводът му, че ищцовото предприятие е доказало при
условията на пълно и главно доказване по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК, че до
топлоснабдения имот на ответника е доставяна топлинна енергия в количество,
съответстващо на левовата равностойност от 2533,93 лева, след извършените
изравнявания от ФДР. Ето защо следва да бъде разгледано своевременно релевираното
правопогасително възражение за погасяване по давност на търсените суми на
основание чл. 111, б. "в" от ЗЗД.
Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г., постановено по т.д. №
3/ 2011 г. на ВКС, ОСГТК вземанията на топлофикационните дружества са периодични
плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност,
доколкото според чл. 155 и чл. 156 от Закона за енергетиката потребителите на
топлинна енергия заплащат цената, определена предварително и известна на страните
по договора, на месечни вноски. В светлината на постановките на горецитирания
тълкувателен акт и като взе предвид конкретиката на настоящия случай, съдът намира,
че погасени по давност се явяват всички вземания на ищеца, чиято изискуемост е
настъпила преди м.12.2015 г. или погасени от 3-годишната приложима давност се
явяват претенциите на ищеца, обхващащи периода от м.05.2015 г. до м.11.2015 г.
включително. Горното е вярно понеже заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК, дало начало на
настоящото производство, е депозирано на 09.11.2018 г. – арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 162 ГПК съдът има право на преценка, когато искът е
установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер,
определяйки размера сам, и/или като вземе предвид заключението на вещо лице. Ето
защо, въззивният съд в настоящия си състав, на основание чл. 162 ГПК, и като отчете
заключението на експертизата по СТЕ, установи, че действителният размер на
дължимата сума за главница за топлинна енергия за необхвания от давността периода
от м.12.2015 г. до м.04.2018 г. възлиза на сумата от 2087,04 лева.
5
До тази сума съставът на въззивния съд намира иска по чл. 422, ал. 1 ГПК във
вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за основателен, поради което и
решението на районния съд следва да бъде потвърдено за посочената част. Решението
на СРС в частта, в която искът за главница за топлинна енергия за разликата над
2087,04 лева до пълния предявен размер от 2541,36 лева, е уважен като основателен,
както и за периода от м.05.2015 г. до м.11.2015 г., следва да бъде отменено, като вместо
това се приеме за установено, че Е. П. К. в качеството му на правоприемник на
първоначалния ответник М. П. Д. не дължи на „Т.С.“ ЕАД разликата над уважения от
въззивния съд размер от 2087,04 лева до пълния размер на претенцията от 2541,36
лева, както и за горепосочения период, доколкото искът за главница за топлинна
енергия в тази част е неоснователен поради изтекла в полза на длъжника погасителна
давност.
Относно претенцията на ищеца за главница за извършената услуга за дялово
разпределение, въззивният съд счита, че същата се доказа в хода на процеса, както в
своето основание, така и в своя размер /виж заключението по ССчЕ/. Тук е мястото да
се посочи в отговор на щенията на въззивника – ответник, намерили място във
въззивната му жалба, относно твърдението за липса на извършени проверки и отчети за
уредите за дялово разпределение в процесния имот са изцяло голословно заявени,
доколкото вещото лице по изготвената СТЕ, която е приета от съда без оспорвания от
страните, изрично е отбелязало конкретните дни на извършен контрол на уредите, а
именно на „06.11.2014 г., на 26.2016 г., на 18.10.2018 г. и последващи проверки“. При
липсата на други доводи във въззивната жалба на ответника срещу дължимостта и
размера на цената на услугата дялово разпределение на топлинна енергия и доколкото
по делото е установено, че такава услуга е извършвана през исковия период,
въззивният съд приема, че сумата от 42,08 лева отговаря на цената на извършена
услуга за дялово разпределение. С оглед установената изискуемост на вземането, съдът
следва да вземе отношение по навременно инвокираното от ответника възражение за
изтекла погасителна давност с правно основание по чл. 111, б. „В“ от ЗЗД.
Принципните постановки относно течението на кратката 3-годишна погасителна
давност, маркирани от съда по-горе относно главницата за топлинна енергия, намират
идентично приложение и тук, поради което не следва да бъдат преповтаряни. Искът по
чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ относно
главницата за извършена услуга за дялово разпределение на топлинната енергия е
погасен по давност за периода от м.05.2015 г. до м.11.2015 г. включително, като
необхванат от погасителната давност е периодът от м.12.2015 г. до м.04.2018 г., а за
последния цената на извършената услуга възлиза в размер на 38,63 лева, изчислен от
съда служебно в приложение на правилото по чл. 162 от ГПК.
До тази сума искът за главница за дялово разпределение следва да бъде уважен,
респективно решението на СРС – потвърдено, а в останалата част за разликата над тази
6
сума до уважения от първоинстанционния съд размер от 42,08 лева, както и за периода
от м.05.2015 г. до м.11.2015 г. – отхвърлен като неоснователен поради настъпила
давност, а решението на районния съд в посочената част – отменено.
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
При неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата съобразно разпоредбите на чл. 84 ал. 1
ЗЗД.
Претендираната в настоящото производство лихва върху главницата за
топлинна енергия е за период след 01.07.2016 г. т.е. приложими в случая са ОУ от 2016
г., в който случай падежа настъпва в 45 - дневен срок от изтичане на периода, за който
се дължи – това е и момента, в който потребителят изпада в забава за изпълнение на
паричното си задължение – арг. от чл. 33, ал. 1 от ОУ.
Основателността на претендираната главница за топлинна енергия в размер от
2087,04 лева обуславя и основателността на акцесорното вземане за мораторната
лихва, дължима за времето на забавата – от 15.09.2016 г. до 31.10.2018 г., което
изчислено по реда на чл. 162 от ГПК служебно от съда възлиза на сумата от 450,45
лева, но доколкото претендирания от ищеца размер е сумата от 270,95 лева и при
подчиняване на диспозитивното начало на гражданския процес, въззивният съд счита,
че следва да уважи иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва, начислена върху
главницата за топлинна енергия в цялост, като съответно потвърди решението на
първоинстанционния съд в посочената част.
По отношение на искането за присъждане на мораторна лихва върху главницата
за дялово разпределение, съдът намира, че ответникът не е бил поставян в забава, тъй
като за това задължение ОУ на ищеца не предвиждат падеж, поради което е била
необходима покана за плащане, съгласно правилото, установено в чл. 84, ал. 2 от ЗЗД.
Ето защо претенцията за мораторна лихва, начислена върху главницата за
извършена услуга за дялово разпределение за исковия период и за сумата от 6,88 лева
следва да се отхвърли изцяло, като първоинстанционното решение се отмени в
посочената част, доколкото районният съд е формирал противен извод.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се отмени и в частта за разноските, като
отговорността за последните се ревизира с настоящото решение.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД с оглед изхода на спора по
същество има право на разноски, сторени в рамките на исковото производство, в
размер на общо 541,63 лева, от които държавна такса, депозит за вещи лица и
определено от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 23, т. 1 от Наредбата за
7
заплащането на правната помощ юрисконсултско възнаграждение.
С оглед изхода от спора в светлината на т. 12 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват
разноски за производството по ч.гр.д. № 71793/2018 г. по описа на СРС, 171-ви състав
в размер на 47,16 лв. /за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/, които
следва да се възложат в тежест на ответника.
На основание 77 ГПК, доколкото ищецът„Т.С.“ ЕАД е останал задължен за
разноски в размер на 7,22 лева – недоплатен размер на дължимата държавна такса за
разглеждане на първоинстанционното производство, съдът следва да определи
принудителното им събиране.
Не се установява извършването на разноски от страна на въззивника ответник в
производството пред районния съд, а също така и пред въззивната инстанция.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20004183 от 15.01.2022 г., постановено по гр. д. № 53697
по описа за 2019 г. на СРС, ГО 171 състав, в частта, в която е уважен искът, предявен
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу Е. П. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Велико
Търново, ул. „******* /конституиран в качеството му на единствен наследник на
наследодателя си М. П. К.а, ЕГН **********/, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. е чл. 149 ЗЕ за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца разликата над сумата от 2087,04 лева до пълния претендиран и
уважен размер от 2541,36 лева - цена на доставена от дружеството топлинна енергия
до процесния имот, както и за периода от м.05.2015 г. до м.11.2015 г., както и за
разликата над сумата от 38,63 лева до пълния претендиран и уважен размер от 42,08
лева – цена на услугата за дялово разпределение за процесния имот както и за периода
от м.05.2015 г. до м.11.2015 г., ведно със законна лихва върху главниците от 09.11.2018
г. до изплащане на вземането, както и в частта, в която е уважена претенцията на
ищеца с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
6,88 лева – мораторна лихва, начислена върху главницата за услугата за дялово
разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 31.10.2018 г., за които суми има издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
71793/2018 г., по описа на СРС, 171-ви състав, включително в частта на разноските,
като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Е. П. К. /конституиран в
8
качеството му на единствен наследник на наследодателя си М. П. К.а/ искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. е чл. 149 ЗЕ за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над сумата от
2087,04 лева до пълния претендиран и уважен размер от 2541,36 лева - цена на
доставена от дружеството топлинна енергия до процесния имот, както и за периода от
м.05.2015 г. до м.11.2015 г., и за разликата над сумата от 38,63 лева до пълния
претендиран и уважен размер от 42,08 лева – цена на услугата за дялово разпределение
за процесния имот, както и за периода от м.05.2015 г. до м.11.2015 г., ведно със законна
лихва върху главниците от 09.11.2018 г. до изплащане на вземането, както и иска с
правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 6,88
лева – мораторна лихва, начислена върху главницата за услугата за дялово
разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 31.10.2018 г., за периода от 15.09.2016 г.
до 31.10.2018 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 71793/2018 г., по описа на СРС, 171-ви
състав, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20004183 от 15.01.2022 г., постановено по гр. д.
№ 53697 по описа за 2019 г. на СРС, ГО 171 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Е. П. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Велико Търново, ул. „*******,
да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „*******“ *******, сумата от 541,63 лв. –
разноски за исковото производството, както и сумата от 47,16 лв. – разноски за
производството по ч.гр.д. № 71793/2018 г., по описа на СРС, 171-ви състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „*******“ ******* да заплати на основание чл. 77 от ГПК в полза на
Софийски районен съд сумата от 7,22 лв., представляваща недоплатен размер на
дължимата държавна такса за разглеждане на първоинстанционното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „ПМУ И. “ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9