№ 195
гр. ЛЕВСКИ, 12.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на четиринадесети
юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стойка Г. Манолова Стойкова
при участието на секретаря ИЛИЯНА П. ИЛИЕВА-И.
като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско
дело № 20254410100103 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК за прогласяване на нищожност на
Договор за потребителски кредит №1162184/ 12.09.2024г.;
и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане
на ответника да върне сумата от 50 лв., представляваща престирана от него
сума без основание.
В РС – Левски е постъпила искова молба от Н. Л. Н., ЕГН **********, с
адрес: ****, чрез ЕАД Е. И., булстат ****, ****, срещу: „СТИК-КРЕДИТ” АД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от
С.Н.Т..
Ищецът твърди, че е сключил с ответното дружество договор за кредит
№ 1162184/12.09.2024г., по силата на който са му предоставени в собственост
заемни средства в размер на 800,00 лева. Съгласно договора за заем, същият
следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора
за кредит с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което се
одобрява от ответното дружество. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в договора, същият дължал
неустойка, визирана в договора в размер на 597,28 лева, като начислената
неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита
съобразно уговорения погасителен план. Ищецът усвоил изцяло заемният
ресурс, но не е дължал плащания за неустойка.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
1
неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т.3 от ТР на ОСТК на
ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. Навежда подробни съображения, като сочи, че по силата на
чл.92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено
обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на
договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приемало
безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.
Навежда аргументи, че неустойката за неизпълнението на задължението
за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора. Твърди, че заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си
по договора за кредит, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва
по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита.
Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски като по този
начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне
съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
Предвидени били следните ограничения, създаващи условия
кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение: за
кредит от 800,00 лева, заемателят се задължил да осигури поръчителство на
лица с визирани условия в договора; ограничение в процесния договор за заем
бил налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да
поръчителстват - те могат да бъдат само физически, не и юридически лица.
Счита, че така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция поставила към неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл.19, ал.4 от ЗПК.
Посочва, че поставянето на изискването за осигуряване на лично
обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в
ЗПК, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в
съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и
от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Такава клауза
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията.
2
Твърди се, че кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен и
само евентуално обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните
последици за кредитодателя били самопричинени, тъй като той не спазил
своето задължение за предварителна оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да
черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да
изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Сочи, че неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън
присъщите й функции. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По
същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца -
заемодател и го обогатявала неоснователно.
Твърди се, че клаузата в договора предвиждаща неустойка
противоречала на добрите търговски практики и била в пряко противоречие и
с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
Наведени са аргументи, че поради невключването на неустойката в посочения
в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй
като реалния лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със
скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между
страните представлявал „заблуждаваща търговска практика” по смисъла на
чл.68 д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. Нищожността на
неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР водела до
недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл.11, ал.1, т.9 от
ЗПК в договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита, тъй като
потребителят е бил заблуден относно действителния му размер в разрез с
изискванията на добросъвестността. Сочи, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК да бъде посочен
точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за
потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение. Твърди, че по силата на чл.23 от ЗПК,
в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, тъй като
е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за
лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на
ГПР.
Искането е съдът да прогласи нищожността на договор за кредит №
1162184/12.09.2024г., сключен със „СТИК - КРЕДИТ" АД, като противоречащ
на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално - правните изисквания
на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните
и нарушаващи предпоставките на чл.11, т.9 и 10 от ЗПК относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит, както и да осъди
ответното дружество да върне сумата от 50,00 лева, съставляващи престирани
3
от него в парични плащания без основание.
Направени са доказателствени искания.
В едномесечния срок по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от страна на
ответника.
Ответникът оспорва исковата молба като недопустима, предявена в
условията на злоупотреба с права и основание за прилагане на чл.213 ГПК.
Аргументите са, че ищецът е подал пред Районен съд - гр. Левски единадесет
напълно идентични искови молби, въз основа на които са образувани гр.д. №
22/2025 г.; гр.д. № 14/2025 г.; гр.д. № 20/2025 г.; гр.д. № 19/2025 г.; гр.д. №
98/2025 г.; гр.д. № 101/2025 г.; гр.д. № 102/2025 г.; гр.д. № 103/2025 г.; гр.д. №
97/2025 г.; гр.д. № 12/2025 г.; гр.д. № 7/2025 г. по описа на РС – Левски, като
всички искови молби се отнасяли до различен договор за кредит, но във всяко
отделно производство се навеждали напълно еднакви аргументи за
недействителност.
Така ищецът упражнил правото си на иск, като злоупотребил с
формалното си право да инициира отделни производства по различните
договори с една единствена цел, а именно да се генерира разноски по
единадесет отделни производства.
Искането е съдът по реда на чл.213 ГПК да съедини горепосочените
дела в едно производство и постанови едно общо решение по тях.
При условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени,
моли, при успешен развой на делото за ищеца, в полза на същия да не бъдат
присъждани разноски за повече от едно производство. Позовава се на
практиката на СЕС, която дава указания на националните съдилища в смисъл,
че основният критерий, който съдът следва да прилага при разпределянето на
разноските по дела като настоящото, е именно добросъвестното упражняване
на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап
от отношенията му с търговеца – Така Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по
дело C-35/22 на СЕС, Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на
СЕС.
Счита, че предявената искова молба не отговаря на изискванията на
чл.127, ал.4 ГПК – не била посочена банкова сметка на ищеца или друг
надлежен начин на плащане.
По основателността становището на ответника е, че претенциите на
ищеца за недействителност на посочения от него договор за кредит за
нищожност на отделни клаузи от договора, както и за връщане на платени при
липсващо основание суми са неоснователни и недоказани.
Възразява срещу твърденията, че договорът и отделните му клаузи са
недействителни. Евентуално, се позовава на чл.26, ал.4 ЗЗД, съгласно който
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор.
Оспорва твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК и за
нарушение на принципа на добрите нрави.
Навежда аргументи, че валидността на договора за кредит произтича от
4
това, че основните му параметри – главница и лихва били валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Неоснователни и необосновани били и
аргументите за нарушение на изискванията за шрифт и форма. Отделно от
това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 ЗПК. Договорът за потребителски кредит бил
сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на
договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него
кредитен продукт и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки.
Кредитополучателят разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които
да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 ЗПК,
информация за което получил още преди сключване на договора, без да е
обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други отрицателни последици
– заплащане на обезщетения или такси.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност
на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2023 г. –
2024 г. ищецът сключил общо четиринадесет договора с ответното дружество,
чието наличие опровергавали твърденията на ищеца, че клаузите накърнявали
добрите нрави. Ответникът прави извод, че при сключването на всеки следващ
договор потребителят е бил наясно с условията за кредитиране на ответното
дружество, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От
тази фактическа постановка ставало ясно, че ищецът сключил договорите с
единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това заведе искове за нищожност. Това било в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължали в преддоговорните отношения
по чл.12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение.
По отношение на твърденията за заблуждаваща търговска практика
излага становище, че заблуждаващата търговска практика представлявала
такова поведение от страна на търговеца, което да подтикне потребителя да
сключи опредЕ. сделка, която не би сключил в противен случай.
Кредитополучателят по своя инициатива е сключил четиринадесет договора за
кредит. Това напълно опровергавало твърдението, че е налице заблуда по
отношение на условията на конкретния кредитен продукт.
По отношение на твърденията за нарушение на ЗПК:
Посочено е, че ищецът се е запознал многократно с условията на
конкретния кредитен продукт на ответното дружество, като по всеки кредит е
получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с
клаузите му при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки. Предвид това прави извод, че всички доводи за нищожност на
договора, изложени в исковата молба са неоснователни. Навежда довод, че
предвид сключването на множество договори при идентични условия, е
налице индивидуално договаряне, което изключва възможността за липса на
достатъчно информация за финансовите задължения на потребителя, както и
5
за нарушаване на равноправието между страните. Посочва съдебна практика.
Счита, че сключването на четиринадесет договора за кредит оборвало
твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на ответното
дружество, противоречие с добрите нрави на процесната уговорка и
нарушение на равноправието между страните.
По осъдителния иск
Изразява становище, че от неоснователността на твърденията за
недействителност на договора в цялост и за нищожност на отделни клаузи
следвала и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора. В
случая договорът и отделните му клаузи били действителни по изложените
съображения, поради което в полза на кредитодателя било налице валидно
правно основание да получава и задържа плащания по договора.
Към исковата молба не били представени никакви доказателства за
плащане на процесните суми.
В случай че съдът приеме иска за допустим за самостоятелно
разглеждане в настоящото производство, искането е да отхвърли предявените
от Н. Л. Н., ЕГН********** претенции като неоснователни.
Моли да бъдат присъдени извършените в хода настоящото производство
разноски от ответното дружество.
Съдът като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не се спори, че между страните по делото е възникнало облигационно
отношение, по силата на което ответното дружество е предоставило на ищеца
потребителски кредит под формата на паричен заем в размер на 800 лв.
Сумата на договорната лихва е в размер 24 лв. Годишен лихвен процент –
36%, сумата на неустойката е 280 лв.
Не е спорно между страните, че уговорената парична сума е
предоставена от ответното дружество на ищеца.
Разпоредбата на чл.22 от ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
В конкретния случай в договора за паричен заем не е спазено изискването
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Според цитираната разпоредба договорът трябва да
съдържа годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.
Съгласно член 19 от ЗПК, договорът за кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит.
Според чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
6
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
Ал.2 предвижда, че годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение №1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
С §1, т.1 от ДР на ЗПК е предвидено, че „общ разход по кредита за
потребителя” са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
В конкретния случай посоченият в договора ГПР не отговаря на
действителните разходи по кредита, доколкото не е включена сумата за
неустойка, като с включването й договорът ще се оскъпи допълнително.
Нарушено е изискването за сключване на договора по ясен и разбираем
начин. Липсва конкретизация как е формиран ГПР. Към годишния процент на
разходите не е включена неустойката, която е разсрочена и добавена към
всеки месец от месечната сума за плащане, което е довело до оскъпяване на
кредита. Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката
представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното
задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез
неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение,
което не е нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на
потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на
обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му
кредит, което е недопустимо. Уговарянето на неустойка, което принципно е
допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля
законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и
представлява типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на
нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това
неизпълнение на договора, представлява санкция за длъжника и
неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и
при тези условия, за длъжника е обективно невъзможно да осигури исканото
обезпечение. Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния
си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора,
което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни
разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде
исканото от кредитора обезпечение.
7
Изискванията, които поставя кредиторът пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема не съответстват нито на закона, нито на
морала. Същите не съответстват на предназначението на неустойката, като
правен институт.
В този си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение да
служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на
вредите. Неустойката в случая представлява допълнително предвидена скрита
печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата
на договорна възнаградителна лихва. Тази клауза е нищожна, защото отрича
договорния характер на поръчителството или банковата гаранция като
обезпечения, като същевременно не обезпечава по никакъв начин
изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума.
Условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява
съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче
длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция
липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства.
Преди отпускане на кредита кредитодателят има задължение да извърши
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, произтичаща от
разпоредбата на чл.16 от ЗПК. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия.
Заемодателят не е посочил действителния ГПР, каквото е изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Поради което и потребителят е въведен в заблуждение
относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора,
както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора е нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за
допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за
това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не
дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Посочването в договора за кредит на ГПР по–нисък
от действителния такъв представлява невярна информация относно общите
части по кредита, което пък води до нелоялна търговска практика. Посоченото
от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна и влече на основание чл.22
ЗПК недействителност на Договора в неговата цялост.
По изложените съображения съдът счита, че предявеният главен иск с
правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. чл.22, вр. чл.23
ЗПК е основателен, доказан и следва да бъде уважен.
8
На основание чл.23 от ЗПК, когато договорът за кредит е признат за
недействителен, както е в случая, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, без да дължи лихва или други разходи.
Установява се от заключението на вещото лице по назначената съдебно –
счетоводна експертиза, че ГПР с включена неустойка от 280 лв. се оскъпява
4627,76%. Ищецът е направил плащане в размер на 880,80 лв., от които
главница 800 лв.; лихва в размер на 0,80 лв.; неустойка в размер на 80 лв.
Като компетентно изготвено, обективно и неоспорено от страните,
заключението е прието от съда.
Допуснато е изменение на осъдителния иск на основание чл.214 ГПК,
като искът се счита предявен за сумата от 80,80 лв.
Доколкото след признаване на кредита за недействителен, отношенията
между страните по делото вече се уреждат в хипотезата на неоснователното
обогатяване, получилият над дължимото следва да го върне. Кредиторът може
да задържи единствено чистата стойност на кредита, която му е дължима.
Платеното над нея е недължимо и то следва да се възстанови на потребителя,
на който се дължи всичко платено в повече от полученото, тъй като в момента
на недължимото плащане настъпва имущественото разместване на блага.
На ищеца следва да се върне сумата от 80,80 лв., като тя се дължи ведно
със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е
законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Предвид изхода на делото – уважаване на иска, на основание чл. 78, ал.1
от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се
претендират.
Ищецът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото не е
заплатил хонорар, в която връзка отправя искане за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна
правна помощ по чл.38, ал.1 ЗА обвързват съда. Достатъчно за уважаване на
искането по чл.38 от ЗА е: правна помощ по делото да е осъществена без
данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждение,
заявление, че предоставената правна помощ е безвъзмездна и липса на данни,
които го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски,
съобразно правилата на чл.78 ГПК. Достатъчно е да се представи договор за
защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат
оказва безплатна правна помощ на някое от тези основания. Касае се за
вътрешни отношения между страните.
Адвокатът вече е осъществил действията по защита на страната,
следователно разноските са реално извършени и заплащането им се дължи
съгласно разпоредбите на чл.78 ГПК.
Именно тези разпоредби са приложими по отношение отговорността за
разноски. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, съдът,
съобразявайки предмета на делото, обжалваемия материален интерес, вида и
количеството на извършената от адвоката правна дейност, правната и
9
фактическа сложност на делото, намира, че обоснован и справедлив е
адвокатски хонорар от 960 лв. с ДДС, което възнаграждение по размер
съответства на извършената от адвоката работа в настоящото исково
производство.
Ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски в настоящото
производство, поради което съобразно изхода от делото следва ответинкът да
бъде осъден да заплати в полза на РС – Левски сумата от 310,22 лв. д.т. и
възнаграждение за вещо лице.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Н. Л. Н., ЕГН**********, срещу
„СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление:
****, представлявано от С.Н.Т., иск с правно основание чл. 26 ЗЗД,
нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит
№1162184/12.09.2024г.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК:
****, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от С.Н.Т., да
заплати на Н. Л. Н., ЕГН **********, с адрес: **** сумата от 80,80 лв.,
представляваща платена без правно основание сума, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.01.2025г., до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: ****, представлявано от С.Н.Т., да заплати в полза на РС –
Левски сумата от 310,22 лв., представляващи държавна такса и разноски за
вещо лице.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: ****, представлявано от С.Н.Т. да заплати на Еднолично
адвокатско дружество Е. И., ЕИК ****, адрес: ****, представлвано от Е. Г. И.
адв. възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА в размер на 960 лв. с ДДС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчване на страните.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
10