№ 214
гр. П., 04.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
при участието на секретаря Гергана Н. Тодорова
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20211720104714 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на В. С. С. срещу „Макроадванс“ АД.
Ищецът твърди, че страните са обвързани от договор за паричен заем №
100168/30.03.2020 г., по силата на който на ищцата била предоставена в заем парична сума в
размер на 500 лв., които частично били погасени от ищцата – в размер на около 280 лв. Със
съглашението била уговорена и клауза за лихва – 17,08 лв., и неустойка в размер на 121,80
лв., дължима при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на
обезпечение чрез поръчителство/гарант – каквото обезпечение ищцата не осигурила.
Изразени са подробни правни съображения, че клаузата за неустойка е уговорена в
противоречие на императивни правни норми, уреждащи защитата на потребителите –
включително по договори за кредит, заобикаля нормите на ЗПК, противоречи на добрите
нрави, има неравноправен характер и излиза извън присъщите функции на неустойката.
При изложените твърдения се иска прогласяването на нищожността на клаузата от
договора за кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя за заплащане на
неустойка – като уговорена в противоречие с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК и чл.
143, ал. 1 ЗЗП. Претендират се разноски.
Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1
ГПК, изразява становище за липса на правен интерес по отношение на ищцата от
иницииране на настоящото съдебно производство, доколкото липсват доказателства сумата
за неустойка да е била начислена на ищцата. По същество се поддържа, че неустойката,
дължима съгласно чл. 24, ал. 2 от Договора, е уговорена в случай на неосигуряването на
1
кредитополучателя на обезпечение на кредита с поръчителство на физическо лице, и същата
е проявление на установения принцип на автономия на волята на страните в частното право.
Поддържа се, че неустоечното задължение не се включва в ГПР и има различни функции по
своето естество, като не са налице основания същата да бъде обявена за нищожна. Иска се
производството да бъде прекратено, а в случай, че искът бъде разгледан по същество – да се
отхвърли като неоснователен. Претендира се заплащането на юрисконсултско
възнаграждение за представителството в производството в размер на 350 лв.
В срока по чл. 131 ГПК е предявен и насрещен иск, с който се иска осъждането на
В.С. да заплати на „Макроадванс“ АД сумата от 280,03 лева - остатък от непогасена
главница по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва, считано от депозиране
на насрещния иск. Твърди се, че в периода 2020-2021 г. са били извършвани частични
плащания в общ размер 270 лв. В условията на евентуалност, в случай, че договорът бъде
прогласен за нищожен, претендира заплащане на сумата в размер на 230 лв., ведно със
законната лихва от депозиране на насрещния иск – представляваща разликата между
усвоената сума от 500 лв. и постъпилите плащания в размер на 270 лв.
В срока за отговор ищцата (ответник по насрещния иск) е изразила становище за
неговата допустимост, но неоснователност. В същата подробно е развил правните доводи за
нищожност на целия договор за кредит. Като нищожна е оспорена и клаузата от договора,
предвиждаща задължение за плащане на възнаградителна лихва в посочения размер.
Изразено е, че ищцата дължи връщане единствено на чистата стойност на получената заемна
сума.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд П. е сезиран отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124,
ал.1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1—3 ЗЗД, вр. чл. 22 и чл. 11 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клауза, предвиждаща заплащането на договорна неустойка,
както и с обективно евентуално съединени насрещни искове с правна квалификация чл. чл.
240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК.
В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между
него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за па-ричен заем,
елемент от чието съдържание е оспорената клауза за неустойка, както и че същата е
засегната от релевираните основания за нищожност.
Съдът счита, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което изпол-зва заетата
сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търго-вец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоред-ба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът пре-доставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична су-ма. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоста-вения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по дого-
2
вора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правна-та си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради ко-ето се подчинява на
правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и заб-раната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Твърдението на ответника за постигнато съгласие между него му и ищцата за
сключване на договор за потребителски кредит се основава на подадена от ответника по
интернет заявка за отпускане на кредит, след регистрация в системата на интернет
страницата на кредитодателя www.kinti.bg, в резултат на което кредиторът изпраща
електронно съобщение до кредитополучателя, с което го запознава с условията на договора,
предоставя преддоговорна информация под формата на Стандартен европейски формуляр и
Общи условия, а след като искането е одобрено – изпраща до кредитополучателя съобщение
с приложения конкретен договор и приложения към него. Със съобщението е указано да
въведе конкретния номер на договора в потребителския си профил, с което потвърждава, че
се е запознал с него и дава съгласие за сключването на договора. Съгласно Общите условия,
с натискане на бутона „Подпиши“ кредитополучателят подписва всички страници на
договора, като същият се счита сключен с въвеждането на номера на договора в
потребителския профил и получаване на потвърждение от страна на „Макроадванс“ АД.
Ето защо отношенията между страните се уреждат по реда на специалния Закон за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги, Закона за потребителския кредит, както и общите
правила на гражданското законодателство.
Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние се сключва между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключва-нето на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние, т.е. не е необходимо едновременното им физическо присъствие (арг. чл. 6, вр. §
1, т. 2 ДР на ЗПФУР) – напр. електронни формуляри в интернет, разговори по телефон,
кореспонденция по имейл и др. Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗПФУР доставчикът е
длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя, като за доказване на
преддоговорната информация и изявления, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните
изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕУУ, загл., изм.
ДВ, бр. 85/2017 г.).
Ищецът, в съответствие с нормата на чл. 184, ал. 1 от ГПК, е представил по делото
Договор за потребителски кредит № 100168/30.03.2020 г. и Общи условия към договора,
като съгласно общите условия, с натискане на бутона „Подпиши“ кредитополучателят
подписва всички страници на договора.
Електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ (чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ).
Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. За електронен подпис
се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на неговото авторство. Електронен подпис означава данни в
електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически
свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва - чл. 3,
т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014. Доказателствена сила на подписания електронен
документ е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, ако се касае
за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180
ГПК).
Договорът за кредит представлява извлечение от наличните в електронната система
на кредитодателя електронни документи на хартиен носител. Доколкото обстоятелството, че
3
ищцата е страна по процесния договор, се признава от нея още в исковата молба, съдът
намира, че именно ищцата е подала заявка за отпускане на кредита и е подписала
предоставения й проект на договор за кредит в електронната платформа с обикновен
електронен подпис при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ.
С чл. 1, вр. чл. 6, ал. 1 от Договора е уговорено, че кредиторът отпуска на
кредитополучателя потребителски кредит в размер на 500 лв. с падеж 29.04.2020 г.
Представено е на хартиен носител и електронно потвърждаване от страна на ищцовото
дружество за успешно сключен договор, съобразно изискването на т. ЗЗ от ОУ. Реалното
отпускане на сумата не се оспорва от страните, като същевременно се установява и от
приложеното платежно нареждане – л. 48.
С чл. 11, ал. 1 и чл. 13 от Договора са уговорени ГЛП 41% и ГПР 49,65%. Договорът е
сключен за 30 дни, поради което договорната лихва е в размер на 17,08 лева за период от 30
дни. Уговорката за възнаградителна лихва върху главница от 500 лв. в размер на 17, 08
лева за срок на договора 30 дни, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
доколкото е възнаграждение, което се заплаща на кредитора за ползването на
предоставените парични средства. Не е налице и нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК –
годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва,
поради което възражението на ищцата за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва е
неоснователно.
С клаузата на чл. 14 е уговорено задължение за неустойка за непредставяне на
обезпечение по см. на чл. 24, ал. 2 от Договора в размер на 13,80 лева плюс 0,80% от
усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,80% от усвоения размер на кредита
за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. По арг. от чл 24, ал. 2 от договора
неустойката се дължи поради неосигуряване от страна на кредитополучателя в 3-дневен
срок от сключване на договора на обезпечение на кредита с поръчителство на едно
физическо лице.
В приложение № 1 – погасителен план към договора за кредит е уговорено
задължение за връщане на кредита на 29.04.2020 г. в общ размер 638,88 лв., от които
главница в размер на 500 лв., договорна лихва в размер на 17,08 лв., както и неустойка в
размер на 121,80 лв. Аналогично сочените условия на кредита са отразени и в стандартния
европейски формуляр.
Видно от приложените платежни нареждания, от кредитополучателя са извършени
плащания по договора в общ размер на 270 лв.
Съдът намира, че в конкретния случай е налице действителен договор за
потребителски кредит, който отговаря на изискванията на чл. 11 ЗПК и специалните
изисквания на ЗПФУР. ОУ и Стандартния европейски формуляр са неразделна част от
договора. В договора се съдържат условия за издължаване на кредита от потребителя,
включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и общия
размер на тези плащания и общата стойност на кредита. Към договора и ОУ е представен и
погасителен план. Предвидено е правото на заемателя във всеки един момент при поискване
и безвъзмездно да поиска извлечение под формата на погасителен план, предвиждащ
извършените и предстоящи плащания, т. е. спазен е чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. Посочен е
годишният процент на разходите, който е фиксиран, начинът на усвояване, условията за
издължаване на кредита от потребителя, посочен е срокът на договора, предвидено е
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията за прекратяване на
договора.
Предвид установената фактология, съдът намира, че по силата на договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение, по което кредитодателят е предоставил надлежно
преддоговорна информация и е изпълнил основното си облигаторно задължение реално да
4
предостави заемната парична сума. Наред с изложеното, с оглед препращането към чл. 293
ГПК относно доказването на предоставяне на преддоговорна информация, страната не би
могла да се позовава на нищожност на изявлението за сключване на договора, ако от
поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността му – арг. чл. 293, ал.
3 ТЗ, – например в случай като процесния, след като кредитът е отпуснат и е започнало
изпълнението.
По главния иск за нищожност на договорната неустойка.
Съдът счита за основателни въведените от ищеца доводи за нищожност на
предвидената в чл. 14 от договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение (поръчителство). Същата заобикаля закона – чл.
21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и противоречи на добрите нрави, доколкото целта, за която
същата е уговорена, излиза извън естеството на нейните обезпечителни и обезщетителни
функции. Недействителността на тази част от договора обаче не се отразява върху
действителността на целия договор за кредит.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора
и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен – и на добрите нрави.
Учредяването на надлежно обезпечение дава сигурност на кредитора, че при липса на
доброволно изпълнение на задължението от длъжника, неговият интерес ще бъде
удовлетворен при принудителното осъществяване на дължимата престация. Задължението за
учредяване на обезпечение има изцяло вторичен характер и не се отразява върху основното
задължение на заемополучателя – да върне заетата сума. Само по себе си непредставянето
на обезпечение не води до претъпяването на вреди за кредитора, който следва да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към
датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита (арг. чл. 16 ЗПК).
При договора за потребителски кредит вредите за кредитора са свързани със забавата
при възстановяване на предоставените от него средства в заем, заплащането на
възнаграждение за ползването на заемната сума и направените разходи по събиране.
Уговорената с договора неустойка в случая не обезпечава възстановяването на вредите, т. е.
тя няма обезщетителен характер. От неизпълнението на поетото от ответника задължение за
предоставяне на обезпечение не настъпва вреда, която да подлежи на обезвреда чрез
включване на клауза за договорна неустойка. При неизпълнение на задължението за
връщане на дадената в заем сума и уговореното възнаграждение за ползването й,
кредиторът, с оглед чл. 133 от ЗЗД, има право да се удовлетвори от имуществото на
длъжника, което служи за общо обезпечение. В случая неустойката не е уговорена с оглед
възможните вреди от неизпълнението, а дължимостта й е предвидена кумулативно и
независимо от изпълнението на основното парично задължение на кредитополучателя –
независимо от обстоятелството дали изобщо е налице неизпълнение по договора от
кредитополучателя.
Поради изложените съображения, освен заобикалянето на императивни правила на
закона, уговорената такса излиза и извън пределите на нравствената допустимост, тъй като
създава условия за неоснователно обогатяване на кредитодателя и значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя и не съответства на изискването
за добросъвестност, справедливост и еквивалентност на престациите.
Неустоечната клауза в чл. 14 от договора е в отклонение от основния принцип за
добросъвестност и справедливост в търговските отношения и като накърняваща добрите
нрави се явява нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради което и на
основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД и тази си част договорът изобщо не е породил правно действие,
5
поради което искът за прогласяване на нищожността й следва да бъде уважен.
По насрещния иск.
Както бе изяснено, съдът счита, че страните са обвързани от действителен договор за
потребителски кредит, който отговаря на специалните изисквания на ЗПК и ЗПФУР. Не се
спори, а от представените писмени доказателства се установява, че заемната сума от 500 лв.
е била реално усвоена. С чл. 2, вр. чл. 6, ал. 1 от Договора страните са уговорили падеж на
цялото задължение 29.04.2020 г., който е настъпил, като съгласно чл. 5, ал. 1 погасяването
на кредита се извършва с еднократно плащане на падежната дата. В този смисъл, доколкото
падежът е настъпил, изискуемо е цялото задължение – за главница и лихва, с изключение на
вземането за неустойка, съгласно установената нищожност на договорната уговорка за
същото.
Видно от приложените платежни нареждания в периода 19.05.2020 г. – 08.03.2021 г.
ищцата е направила отделни частични погасявания по кредита в общ размер 270 лв. При
съобразяване обстоятелството, че цялото задължение по договора за главница и лихва вече е
било изискуемо към момента на извършване на плащанията, както и правилото на чл. 76, ал.
2 ЗЗД, съдът намира, че с посочените частични плащания е погасено цялото вземане за
лихва в размер на 17,08 лв., както и частично главница в размер на 252,92 лв.
Ето защо непогасеният остатък на задължението за главница възлиза в размер на
247,08 лв., до който размер предявеният главен иск следва да бъде уважен и отхвърлен за
разликата до пълния претендиран размер от 280,03 лв.
С оглед уважаването на предявения като главен насрещен иск, не е налице
процесуалното условие за разглеждане на евентуалния осъдителен иск.
По разноските:
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените
разноски за държавна такса в размер на 50,00 лв. за депозирана искова молба, а в полза на
процесуалния й представител, осъществявал безплатна правна помощ при условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, видно от Договор за правна защита и съдействие от 12.08.2021 г. –
възнаграждение в минимален размер от 300 лв., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/2004 г.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ответника-ищец по насрещния иск следва да
бъдат присъдени разноски в размер на 88,23 лева юрисконсултско възнаграждение за
осъществената процесуална защита по насрещния иск (от общо 100 лв., определени от съда
съобразно чл. 78, ал. 8, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 ЗПП) както и 44,12 лева
държавна такса, съобразно частта, в която главният насрещен иск е уважен.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на процесуалния представител на ищцата-ответник
по насрещния иск следва да бъде присъдено възнаграждение за осъществената безплатна
правна помощ по ДПЗ от 07.12.2021 г. в размер на 35,31 лв., съобразно чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1/2004 г. и пропорционално на частта, в която главният насрещен иск е
отхвърлен.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. С. С., ЕГН ********** с адрес
гр. П., ул. „**** срещу „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ап. 14, представлявано от Изпълнителния
директор В.Сергиев, отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1
6
ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1—3 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл 11 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, че
клаузата на чл. 14 от Договор за потребителски кредит № 100168/30.03.2020 г., сключен
между В. С. С. като кредитополучател и „Макроадванс“ АД кредитодател, предвиждаща
задължение за заплащане на неустойка в размер на общо 121,80 лева, е нищожна.
ОСЪЖДА по предявения от „МАКРОАДВАНС“ АД срещу В. С. С. насрещен иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, В. С. С., ЕГН
********** да заплати на срещу „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ********* сумата в размер
на 247,08 лева, представляваща непогасен остатък от главница по Договор за потребителски
кредит № 100168/30.03.2020 г., ведно със законната лихва, считано от депозиране на
насрещния иск на 29.10.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ
насрещния иск за разликата над 247,08 лева до пълния предявен размер от 280,03 лева като
неоснователен.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ********* да заплати на В. С. С. на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50,00 лева – разноски пред Районен съд П..
ОСЪЖДА В. С. С., ЕГН ********** да заплати на МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК
********* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 132,35 лева – разноски пред Районен
съд П..
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ********* да заплати на адв. М.В. М.,
личен № ********** в Регистрите на българската адвокатура, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв сумата от 300,00 лева – възнаграждение
за безплатна правна помощ, осъществявана спрямо В. С. С. под формата на процесуално
представителство пред Районен съд П. по силата на ДПЗ от 12.08.2021 г.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ********* да заплати на адв. М.В. М.,
личен № ********** в Регистрите на българската адвокатура основание чл. 78, ал. 3 ГПК
вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв сумата от 35,31 лева – възнаграждение за
безплатна правна помощ, осъществявана спрямо В. С. С. под формата на процесуално
представителство пред Районен съд П. по силата на ДПЗ от 07.12.2021 г.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
7