РЕШЕНИЕ
№ 1229
гр. Пловдив, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария Д. Личева Гургова
при участието на секретаря Мария Г. Христова
като разгледа докладваното от Мария Д. Личева Гургова Гражданско дело №
20215330103875 по описа за 2021 година
Производството е по иск с правно основание член 26 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът П. И. Б. ЕГН **********, с адрес: гр. П...., ул. „К....., чрез ... Е.... И....., със съдебен
адрес: гр. П... ул. „Х...К..., в исковата си молба против „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД ЕИК
............ със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Света Троица", ул. „Зографски
манастир“, № 15, вх. „Г“, ет. 6, иска от съда да прогласи за нищожен Договор №...............за
потребителски кредит тип кредитна линия/...... като противоречащ на императивни
изисквания на Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.
При условията на евентуалност, в случай че съдът не уважи първоначалния иск, да прогласи
нищожността на клаузата на чл.1, ал.2 от договора като неравноправна и противоречаща на
добрите нрави
Твърди, че на ............. сключил с ответното дружество „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД Договор
№ ............... за потребителски кредит тип кредитна линия/........... по силата на който
кредиторът се е задължил да му предостави в собственост кредитен лимит в размер на 4000
лв., при фиксиран лихвен процент по заема 36,00 % и годишен процент па разходите - 50, 00
%.
По силата на чл. 1, ал. 2 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство на две
физически лица, отговарящи на условията по договора, с банкова гаранция или с лично
обезпечение от дружество-поръчител, одобрено от кредитора. На същата дата ...........
ищецът сключил с „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане па поръчителство, по
силата на който дължи престирането на възнаграждение в размер на 3 643,44 лв.
Твърди, че усвоил заемен ресурс в размер на 4 000 лв., с договорно установен срок за
1
погасяване на заема 24 месеца с месечна погасителна вноска съгласно погасителния план
към договора.
Твърди, че ищецът не дължи плащания за лихва и за възнаграждение за поръчител, тъй като
договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения:
Договорът за потребителски кредит бил недействителен ah initio поради нарушаване на
изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗГ1К във вр. с чл. 10. ал. 2 и чл. 10 а. ал. 4 ЗПК.
Твърди, че в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало обаче ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 50 %.
Във величината па ПГР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в
процесният договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 ЗПК
липсвали. Посочен бил лихвен процент по заема - 36,00 %, /който бил фиксиран/, но не се
изяснявало как тези стойности се съотнасяли към ГПР по договора.
Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не били уговорили
други разходи, следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на обявения в
договора ГПР от 50 % други разходи освен договорната лихва. Кредиторът заблудил
потребителя като е посочил по-висока стойност на ГПР и по този начин неравноправно
създал предпоставки да претендира от него престирането на недължими разходи по кредита.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита па потребителите.
Твърди, че с преюдициално заключение по дело ......... било прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики представлявало един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143
и сл. от ЗЗГ1. Клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и па чл. 143, т. 19 от ЗЗП и като заблуждаваща
потребителя е неравноправна и не е породила правно действие, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Нищожността на клаузата, регламентиращи основен реквизит от същественото съдържание
на договора за потребителски кредит - ГПР - има за правна последица изначална
недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл. 22 ЗПК.
От друга страна, в пряко нарушение на чл. 19, ал. 1 и на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК,
кредиторът не включил в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с
„Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство от 22.07.20
Уговореното възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител било разход по
кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща сс
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
2
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходи те за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход ио кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от
страна па кредотополучателят, за което той дължал възнаграждение в общ размер на 3
643,44 лв., а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на
задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което било известно на ответното
дружество.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на М..... с.....на Р.... Б............ /основен
лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Кредиторът нарушил императивното правило на чл.
19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата в размер на 1 038,30 лв. в записания
в договор размер на ГПР от 50 %. Поради това, че тази такса намира основанието си в
противоречащата на чл. 19, aл.4 ЗПК клауза за ГПР следвало да се приеме, че търговецът е
заблудил потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията между страните,
поради което клаузата за ГПР била неравноправна и нищожна съобразно критериите,
изведени с преюдициално заключение по дело С - 453/10 на СЕС и в съдържанието на
договора не е включен изискуем за действителността на кредитната сделка елемент,
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр.с чл.22 ЗПК. Ако счетете, че този довод е неоснователен,
то моля да приложите правните последици на чл. 19, ал. 5 ЗПК.
На следващо място, твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен съгласно чл.
22 ЗПК като нарушаващ изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11
ЗПК, кредиторът следвало да включи в съдържанието на договора условията за издължаване
на кредита от потребителя, което ответникът не изпълнил. Търговецът не посочил в текста
на договора каква е общата сума по смисъла на nap. 1, т. 2 от ДР към ЗПК, дължима от
потребителя и кредиторът не е спазил изискванията на чл.11 ал.1 т. 11 от ЗПК с
произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК.
Наред с това следвало да се има предвид и че макар, че в съдържанието па договора и ОУ да
са включени клаузите на чл.4 и чл. 22 относно наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено и била
предоставена информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал.4 и 6„ в тях не са разписани другите условия по неговото
упражняване, по-конкретно не е налице информация за размера на лихвения процент на ден,
каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК. Тази информация е от съществено
3
значение за потребителя, тъй като той следва да има нужните данни каква лихва на ден
следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация, той е
изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен отказ от
договора, което да има за него тежки негативни последици - това му право да се погаси
поради неизпълнение на условията за упражняването му.
Твърди, че договорът е недействителен и на още едно основание. Съдебната практика
приемала, че при формиране размера па възнаградителната лихва, макар нормативно да не е
установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може
да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален
размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30,12,2004
г. но гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
По аргумент от цитираните решения, при обезпечени заеми възнаградителната лихва
следвало да не надхвърля повече от два пъти законната лихва. В настоящият случай,
независимо че било учредено поръчителско правоотношение с „Кредит Гаранция” ЕООД,
договорената между страните лихва в размер на 36,00 % годишно надхвърляла повече от три
пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерий за норми
на поведение, установени в обществото. Процесната клауза на договора, накърнявала
договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез
с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явявала
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие,
следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и
такова задължение не било възникнало за ищецът.
Моли съда, ако не приеме доводите му за нищожност на цялата кредитна сделка, да
прогласи нищожността на следните договорни клаузи:
Изначално недействителна като неравноправна и противоречаща на добрите нрави била
уговорката на чл. 1, ал. 2 от договора, предвиждаща че в петдневен срок от одобряване на
искането за усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит, потребителят следва да
осигури като обезпечение по кредита си поръчителство от страна на две физически лица,
наети по безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение в размер
на 1 500лв., неотменима и безусловна банкова гаранция или одобрено от кредитора
дружество - поръчител.
Изискването да се учреди лично обезпечение било уговорено по начин, създаващ
предпоставки за неизпълнение, тъй като са поставени ограничителни условия -
поръчителите следва да са минимум двама, независимо от обстоятелството, че едно лице
може да разполага с високи доходи и/или имущество на значителна стойност и с тях да може
да удовлетвори кредигоровия интерес в случай на неплатежоспособност на главния
длъжник, тези лица следва да бъдат само физически, не и юридически, да имат доход от
4
минимум от 1500 лв., който да произтича само от трудово възнаграждение, не и от
гражданско или служебно правоотношение. Освен ограничителните условия относно
поръчителите, които трябва да бъдат осигурени от кредитополучателя, кредитната
институция е поставила алтернативното условие за осигуряване на банкова гаранция.
Недействителна била и уговорката за учредяване на обезпечение с одобрено от кредитора
дружество - поръчител.
Договорът за поръчителство бил съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът
бил трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от
фактическия състав, който следвало да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл.
138 от ЗЗД/. Договорът бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание
за учредяването на поръчителство било кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното
неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение.
Законодателят уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето,
различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен
интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен
от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице -
поръчител е лишена от правно основание.
ОТВЕТНИКЪТ „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД ЕИК..........., чрез пълномощника му .... П....
П.................. с отговора на исковата молба заявява, че оспорва предявените искове по
основание и размер. Излага доводи за това. Заявява, че предявеният евентуален иск е
недопустим.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
От представените и събрани по делото доказателства се установява, че страните по делото
не спорят, че мужду тях е бил сключен Договор за потребителски кредит, тип кредитна
линия № .............................. за сумата от 4 000,00 с лихвен процент 36%, ГПР в размер на 50
%.
По делото е приета като доказателство съдебно-счетоводна експертиза, от която се
установява, че Размерът на ГПР/годишния процент на разходите/ по процесния договор за
потребителски кредит тип кредитна линия №......................... е 50 %. В ГПР, като разход на
заемодателя била включена само договорна лихва.
Съгласно заключението, процентът с който би се оскъпил кредита с постигнатата договорка
за заплащане на възнаграждение за услугата поръчителство към „Кредит Гаранция“ ЕООД
по договор за възлганае на поръчителство между „Кредит Гаранция“ ЕООД в качеството на
поръчител и П. И.... Б., изчислен като проценет е 45,543% за годишен процент на
възнаграждението за услугата и 1,898 за месечен процент на възнаграждение на услугата
поръчителство.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема за установено от правна страна
следното:
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава нравствен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но
5
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива са принципите на справедаивостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.
В конкретния случай се установява липса па еквивалентност на насрещните престации, или
вземането на едната страна е в размер, който чувствително надвишава насрещната
престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване.
Съдебната практика за нищожност на договор поради накърняване на добрите нрави приема,
че "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. "1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима
към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени
правми норми, при приложението на конто съдът прави конкретна преценка па
обстоятелствата. Във вески отделен случай, въз основа на доводите па страните и събраните
доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния
правен субект съетавлява действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди
интереси с цел извличане па собствена изгода.
Видно от приетите по делото доказателства се установява, че в процесния Договор за
потребителски кредит, тип кредитна линия № ............. за сумата от 4 000,00 с лихвен
процент 36%, ГПР в размер на 50 %, е договорена клауза, при която заемът се обезпечава с
поръчителство на две физически лица, отговарящи на условията по договора, с банкова
гаранция или с лично обезпечение от дружество - поръчител одобрено от кредитора.
Уговореното възнаграждение за осигуряване на дружество-поръчител е разход по кредита,
който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР- индикатор за общо оскъпяване
на кредита.
Видно от зключението на .............. М.М., беше установено че процентът, с който се оскъпява
кредита с постигнатата договорка за поръчителство е на годишна база 45,543 %, а на
месечна база 1,898 %, което противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и на добрите нрави.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Съгласно заключението на ..........М.М. в посочения ГПР по процесния договор е включена
само договорна лихва. Т.е. в ГПР не е включена таксата в размер на 1 038,00 лева.
По този начин, кредиторът е въвел в заблуждение кредитополучателят/потребител/ относно
размера на ГПР прилаган в отношенията по договора.
От друга страна е нищожна и клаузата за възнаградителна лихва.
Съдебната практика приема, че при формиране размера на този вид лихва обективен
критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Приема се, че максималния размер, до който съглашението за плащане
на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава / в този смисъл решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005
на второ г.о./
6
В конкретния случай, въпреки, че е учредено поръчителство по договора за кредит,
договорената между страните лихва в размер на 36% годишно, надхвърля повече от три пъти
законната лихва.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече иищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на ГПР и за възнаградителната лихва, да бъдат заместени по
право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил
сключен и ако в него е включена клауза, като се изходи и от характера на този договор,
който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и
ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на
посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя недействителността на целия
договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която е
приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че
когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и
тези по чл.11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК - за определяне на възнаградителна лихва и на ГПР.
Предвид на това и след като калузите в процесния договор, като нищожни не пораждат
правно действие, то договора на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т. 10 във вр.
с чл.26, ал.1, пр.З ЗЗД следва да се прогласи за недействителен.
С оглед уважаване първоначално предявения иск, съдът не следва да се произнася по
предявения такъв при условията на евентуалност.
С оглед на горното, съдът намира, че договорът следва да се прогласи за нищожен на на осн
чл.26 ал.1 ЗЗД и във вр. с чл.22 във вр. с чл.11,т.9 и 10 ЗПК.
На основание чл. 78 от ГПК, следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца
направени по делото разноски в общ размер на 939,74 лева , от които 150,00 лева за
възнаграждение на вещо лице, 226,74 лева държавна такса и 563,00 за адвокатски хонорар
по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор №......................, сключен между П. И....... Б. ЕГН
**********, с адрес: гр. П..........., ул. „К......, чрез ....... Е... И..... със съдебен адрес: гр. П.........
ул. „Х....К.......... и „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД ЕИК ............, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Света Троица", ул. „Зографски манастир“, № 15, вх. „Г“, ет. 6,
поради противоречие с добрите нрави на осн чл.26, ал.1 ЗЗД и във вр. с чл.22 във вр. с чл.11,
7
т.9 и т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД ЕИК ...........със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „Света Троица", ул. „Зографски манастир“, № 15, вх. „Г“, ет. 6, да заплати на
П. И.... Б. ЕГН **********, с адрес: гр. П....... ул. „К........ чрез ..... Е..... И.........., със съдебен
адрес: гр. П....... ул. „Х.... К........, направени по делото разноски в размер на 376,74(триста
седемдесет и шест лева и 74 ст.) лева.
ОСЪЖДА П. И...... Б. ЕГН **********, с адрес: гр. П......... ул. „К............ чрез ..........
Е.....И........... със съдебен адрес: гр. П........ ул. „Х... К..... да заплати на ...... Е.... И... с адрес:
гр. П........... ул. „Х.... К............, сумата от 563,00(петстотин шестдесет и три)лева,
представляваща адвокатски хонорар по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на съобщение до страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
8