РЕШЕНИЕ
№ 330
гр. гр. Хасково, 01.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640100927 по описа за 2024 година
Предявен е от П. Я. Д., ЕГН **********, с адрес - ****, съдебен адрес -
***, адв. П.П. от АК - Хасково, против “Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е,
ет.5, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.55, ал.1
от ЗЗД.
Ищцата твърди, че на 23.12.2021г. в гр. Хасково сключила с ответното
дружество Договор за паричен заем № ***, по силата на който заемодателят
„Сити Кеш“ ООД й предоставил заем в размер на 700,00 лева. Параметрите на
отпуснатия заем били посочени в чл. 3 от договора и били следните: 1. Размер
на заемната сума: 700,00 лева; 2. Размер на погасителна вноска: 1 х 23,2136 лв.
и 5 х 154,32 лв.; 3. Ден на плащане: понеделник; 4. Вид вноска: месечна; 5.
ГПР: 48.27 %; 6. Брой вноски: 6; 7. Фиксиран лихвен процент: 40.05 %; 8.
Дата на първо плащане: 24.01.2022 г.; 9. Обезпечение: Поръчител или банкова
гаранция; 10. Дата на последно плащане: 23.06.2022 г.; 11. Такса за усвояване:
0 лв.; 12. Обща сума за плащане: 794,96 лева. Въпреки че в чл. 3, т. 12 от
договора за заем било посочено, че общата сума за плащане е в размер на
794,96 лева, ищцата установила, че сумата, която трябва да заплати за
погасяване на задълженията си по този договор била в размер на 1278,00 лева
за неизпълнение на задължението по чл. 5 от договора за заем в тридневен
срок от сключването му да предостави обезпечения в съответствие с чл. 5, ал.
1
1. Размерът на неустойката във всяка от погасителните вноски бил посочен в
колона 6-та от погасителния план - 1 вноска по 189,64 лева и 5 вноски по 58,68
лева. Според ищцата, неустойката била нищожна на основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, както и на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
уреждащата я клауза представлявала неравноправна такава, която задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая в чл. 5 от договора
формално била уговорена неустойка за неизпълнение и задължение към
ответника, но фактически се дължала не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба за кредитора. Това било така,
доколкото за да възникне вземането за неустойка, договорът предвиждал
редица условия, които били кумулативно дадени и следвало да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което било обективно трудно да бъдат
покрити от заемателя. Кредиторът дал възможност на насрещната страна в
едва три дневен срок да му предостави поръчители, всеки от които да отговаря
на определени условия. Налагането на толкова къс срок въобще препятствал
всички възможности на длъжника да реализира и изпълни условията. Той
обективно бил в затруднение дори да направи опит да потърси двама
поръчители, още по- малко да намери такива, които да отговарят на всички
посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждали на
извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение.
Алтернативната опция за обезпечение също поставяла мъчно преодолими
пречки пред заемателя. Налагал се извода, че и двете опции по чл. 5 от
договора всъщност не давали възможност на длъжника да избегне плащането
на неустойка, тъй като били трудно изпълними. Така във всички случаи
вземането за неустойка щяло да възникне в сферата на кредитора. Тя за това и
била уговорена и като сигурна част от дълга като следвало да се заплаща
разсрочено на равни части с всяка погасителна вноска. При тези трудно
изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка, както и
предвид размера й съпоставен спрямо главницата, неустойката излизала извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се
превръщала само в средство за обогатяване на кредитора. Неустойката била
нищожна и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да възникне правото на неустойка,
уговорката за дължимостта й не трябвало да противоречи на императивни
правни норми на закона и на добрите нрави. Основното задължение на
заемателя по договора за паричен заем било да върне на падежа заемната сума
ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответствало на интереса
на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението на
предоставения заем. С клаузата на чл. 5 от процесния договор обаче била
предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главно задължение на
заемателя, а именно да върне заемната сума на падежа, а на задължението в
2
три дневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение за
кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит
било да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да
върне заемната сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение
заемодателят имал право да прецени дали въобще да сключи договора за заем
като тази преценка следвало да предхожда сключването на договора. Фактьт,
че договорът за кредит се сключва без да бъде предоставено нужното според
кредитора обезпечение потвърждава тезата на ищцата, че сумата формално
наречена неустойка е всъщност скрита възнаградителна лихва. При преценка
на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. дело №1/2009г. на ОСТК така уговорената неустойка излизала
извън предадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции,
тъй като същата при пораждане на задължението била уговорена да бъде по
естеството си източник на неоснователно обогатяване. Уговорена била
компесаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от
главното като начинът, по който била уговорена сочел, че заемателят всякога
ще дължи неустойка и то в прекомерен размер спрямо заемната сума, ако в
краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение
дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си
задължение, а именно да върне на падежа главница в едно с
възнаградителната лихва. Следователно дори интересът на кредитора по
договора за заем да е удовлетворен той в срок да получава главницата и
възнаградителната лихва, той щял да има право да получи и допълнително
неустойка, която не била свързана с неизпълнение на същественото
задължение по договора. Обезпечението в случая имало цел различна от тази
на неустойката. Ако тя обезщетявала вредите от неизпълнението, то
обезщетението в различните му форми защитавало кредитора срещу
неизпълнението и подготвяло неговото изпълнение. От неизпълнението на
задължение за представяне на обезпечение не настъпвала вреда за кредитора,
размерът на която да бъде обект на обезвреда с клауза за неустойка. В този
случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума
и възнаграждение за ползването й кредитора щял да се удовлетвори от
имуществото на длъжника, което служело за общо обезпечение с оглед
правилото на чл.133 ЗЗД. Ето защо, ищцата намира уговорката между
страните за плащане на неустойка, тъй като тя не преследвала заложените й
функции, за нищожна като противоречаща на добрите нрави. Клаузата на чл. 5
от процесния договор била и неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, поради
което била нищожна и на основание чл. 146, ал.1 ЗЗД, тъй като била уговорена
във вреда на потребителя и целяла единствено обогатяване на заемодателя
чрез възникването в негова полза на вземане на неустойка, като по този начин
оскъпявала цената на заема. Този извод се подкрепял от обстоятелството, че
3
било изначално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните
вноски като се разсрочи изпълнението й. Поради това следвало да се приеме,
че уговорената неустойка не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските отношения и водела до значително наревноправие междy
правата и задълженията на заемателя и заемодателя. Налице била и
неравноправност по чл.143, т. 5 ЗЗП, според която разпоредба била
неравноправна клаузата, която задължава потребителят при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Същата била уговорена с цел да се заобиколи императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, уреждащ максималния размер на ГПР, поради
което и на основание чл.21 ЗПК била нищожна и заплащане по нея не се
дължало. След като това е така, то договорът за заем противоречал на част от
императивните разпоредби на ЗПК. В случая следвало да се приложи чл.21,
ал.1 ЗПК. В договора трябвало да се посочи размерът на лихвения процент
като в конкретната хипотеза в този процент трябвало да е включена и
неустойката, която като неустойка била нищожна, а реално - сигурна печалба
за кредитора. Следователно фиксираният лихвен процент нямало да бъде
40.05%, а следвало да е по-голямо число, ако в него участва и вземането от
483,04 лв. формално уговорено като неустойка. Нарушен бил чл.11 ал.1 т.9
ЗПК, тъй като не бил посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това
доколкото лихвата била част от ГПР следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следвало да участва и сумата
от 483,04 лв., изразена като процент. Това не било сторено, поради което бил
нарушен чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. По този начин не ставало ясно дали ГПР не
надвишава пет пъти размера на законната лихва /чл.19 ал.4 ЗПК/. Това
допълнително оскъпяване по договора представлявало конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Тези съждения
съвпадали и с възприетото в Решение от 21.03.2024 г. по дело № С-714/2022г.
на Съда на Европейския съюз, което имало задължителен характер за всички
съдилища и учреждения - чл. 633 ГПК. Процесният договор за заем попадал в
обсега на ЗПК, поради което трябвало да отговаря на императивните
разпоредби на този закон. Нормата на чл.11 ал.1 ЗПК ясно посочвала какво
следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1,
т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона досежно съдържанието на
договора били императивни и нарушението им влечало нищожност на
сключения договор. В случая има нарушение на т.9 и т.10 от посочената
разпоредба. Така, доколкото били налице нарушения на чл.11 ал.1 т.9 и т.10
ЗПК целият договор за заем следвало да бъде приет за недействителен на
основание чл.22 ЗПК. Последиците от тази недействителност били посочени в
4
чл.23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Посочено е още в исковата молба,
че в изпълнение на договора за потребителски кредит № 610601/23.12.2021г.
ищцата заплатила на ответника сумата от 1278 лева. Поради
недействителността на договора за заем възникнало задължение за връщане
само на чистата сума, която тя била получила по него в размер на 700 лева, а
не на лихва и други разходи. Следователно разликата между заплатената сума
от 1278 лв. до дължимата от 700 лв. /в размер на 578 лв./ била платена при
начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане от
ответника на основание чл.55 ал.1 предл.l ЗЗД. Предвид изложеното, се иска
постановяване на решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищцата сумата от 483.04 лева по издадената Заповед
№ 1973 от 17.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д. № 842 по описа за 2024г. на Софийски районен съд, която сума
представлява недължимо платена неустойка /без основание/ по Договор за
паричен заем № 610601/23.12.2021г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до изплащане
на сумата. Претендира разноски в заповедното и настоящото производство.
Ответникът оспорва предявения иск като неоснователен и моли съда да
отхвърли същия. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
По подадено от ищцата заявление е образувано Ч. гр. д. № 842/2024г. по
описа на Районен съд - София по реда на чл.410 от ГПК срещу ответното
дружество за сумата от 483.04 лева, представляваща заплатени суми без
правно основание по клаузи за неустойка, включени в договор за
потребителски кредит № *** към искане № ***, сключен на ***г., които
клаузи за неустойка са изначално недействителни, поради тяхното
неравноправие и платените суми по тях са заплатени при липса на основание,
ведно със законната лихва главницата, считано от ***г. до окончателното
изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 25 лева за
държавна такса и 400 лева за адвокатско възнаграждение. За тези суми е
издадена и заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 1973 от 17.01.2024г.
На 23.12.2021г. между страните е подписан договор за потребителски
кредит № *** към искане № ***, по силата на който на ищцата е предоставен
кредит в размер на 700 лева, с ГПР от 48.27%, брой погасителни месечни
вноски – 6, дата на последно плащане – 23.06.2022г. и обща сума за плащане
794.96 лева. Приложен е към договора и погасителен план, подписан от двете
страни.
5
За изясняване на делото от фактическа страна съдът назначи и изслуша
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като компетентно и
обективно дадено. В своето заключение вещото лице сочи, че заемателят е
заплатил по процесния договор за кредит сумата от 1278 лева. От тази сума са
погасени 700 лева – главница, 94.96 лева – лихва и 483.04 лева - неустойка. С
така описаните плащания и разпределения задължението по процесния
договор е погасено изцяло. Експертизата посочва, че размерът на ГПР в
условията на изплащане на главница от 700 лева, за 7 месечни вноски, при
условията на представения по кредита погасителен план, изчислен на месечна
база, с неустойка в размер на 483.04 лева, разпределена във всяка вноска, така
че същата да бъде от по 213 лева всяка: общо изплатено по кредита: 2350
лева; ГПР: 835.23 %. В допълнително депозираното заключение вещото лице
сочи, че при изчисляване на ГЛП или размерът на договорната лихва е 40.05
%, фиксиран за целия периода на кредита. В случай, че ГПР се изчисли по
законоустановената формула, предвидена в Приложение № 1 към чл.19, ал.2
от ЗПК, с включено оскъпяване единствено от приложената договорна лихва,
то неговият размер е 48.28 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявен е установителен иск с правно основание чл.422, вр. чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл.26, ал.1 и чл.55, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11,
ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК, за установяване дължимост на недължимо платена
сума въз основа на нищожна клауза по процесния договор за потребителски
кредит сума за неустойка. Така предявеният иск се явява допустим, тъй като е
депозиран от надлежна страна в указания преклузивен срок по чл.414 от ГПК.
Разгледан по същество, предявеният иск е изцяло основателен, като
съображенията за това са следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния
договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че
националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид
6
създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като визираната правна норма дава
изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл.
146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи
условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как
са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна - кредитор
клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която
съдилищата на държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието
на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл.
24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
7
за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.8 от процесния договор за потребителски
кредит, според която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение, предвидено в чл.23 от Общите условия, се
намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК
директива. Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия
съдебен състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в
договора и размера му – 483.04 лева при главница от 700 лева, няма типичните
за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33,
ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се
дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.8 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото,
8
за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да
предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но
поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания – за
изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на
минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са
поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател.
Налагането на тези специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата
гаранция въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и
да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и
на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка
ще възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното, същата е
уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено,
на равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно и от самия
погасителен план към договора за потребителски кредит. При тези трудно
изпълними условия и предвид размера й от 483.04 лева /при главница от 700
лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се
превръща само в средство за обогатяването на кредитора и води до скрито
оскъпяване на кредита. Тя противоречи на справедливостта и
еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е
и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което
се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай
реално е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът
и която е печалба за кредитора. Следователно в договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент
трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като неустойка е нищожна, а
реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен
процент няма да е посочения в договора, а следва да е много по-голямо число,
ако в него участва и вземането от 483.04 лева, формално уговорено като
неустойка. Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищцата за
недействителност на договорните клаузи, разгледани през призмата на
процентната стойност на ГПР, записана в чл.3.5 от процесния договор за
кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като
9
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
записаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за
главница и лихва. Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита за потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. С размера на неустойката, ГПР от 47.85 % би нараснал
допълнително и то значително като за този извод не са необходими специални
знания. Същият обаче се подкрепя от депозираното от вещото лице
заключение, което изчислява, че ГПР възлиза на 835.23% при включване на
размера на неустойката в разходите по кредита. Ето защо, се установява
наличие на нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19
ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната лихва, а посредством
изплащането на задължението за неустойка ще се получи сума, която като
финансов резултат ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което
плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време надхвърля
повече от половината от размера на кредитната сума и при включването му в
годишния процент на разходите, размерът му значително би надхвърлил
максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно, договорът за
заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложим е
в случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Освен това, отношенията между страните се
регулират и от Закона за защита на потребителя, какъвто безспорно е ищеца
кредитополучател. Основателни са в тази връзка и доводите на ищеца, че
процесната „неустоечна“ клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1,
т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо и като
такава е нищожна, съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП. Само за пълнота следва да се
отбележи, че в случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4
ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно определянето на
процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право
от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната
10
практика на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Доколкото
договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД. Следва да се посочи още, че липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването му. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от
гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за непредоставяне на
обезпечение е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи
добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните по-горе текстове от
договора налага разбирането, че договореностите са установени с една
единствена цел – да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя. Освен това, уговорената в договора
възнаградителна лихва, според настоящия съдебен състав и доколкото на
годишна база размерът й надвишава трикратния размер на законната лихва,
също така накърнява добрите нрави. Казаното налага извод, че и тя е
нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе изложено по
горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Както бе посочено по - горе, ГПР не
11
отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 48.27 %, като липсва ясно записана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна
фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение
на общия ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото основание. В случая се установява несъответствие и с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е поставено изискването за
посочване на лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Ето
защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът за потребителски кредит
за недействителен на основание на чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.
23 ЗПК, последица от недействителността е връщане само на чистата стойност
по кредита от потребителя, без лихви или други разходи. Предвид изложеното,
настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск за установяване, че на
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД заплатената сума за неустойка е недължимо
платена, се явява основателен и следва да бъде уважен, като в тежест на ищеца
е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична
престация, нейният размер и пряка причинно-следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни
наличието на основание, по повод на което е осъществено имущественото
разместване. В случая липсва спор, че в изпълнение на задълженията си по
кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сумата от
483.04 лева за неустойка, като това се установява по безспорен начин и от
депозираното експертно заключение. Предвид гореизложените
съображенията плащането на тази сума е осъществено по договор, който се
явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в
случая възлиза на 700 лева за главница, респ. разликата между платената от
нея сума по договора и чистата стойност на кредита се явява платена без
основание, доколкото липсва такова за получаването й от ответника, поради
което следва да се приеме за установено, че ищецът е заплатил сумата от
483.04 лева без наличие на основание за това плащане, поради което същата
подлежи на връщане.
С оглед изхода на спора и предвид Тълкувателно решение
№4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищцата разноските по настоящото и по заповедното
12
производство производство в общ размер на 350 лева, от които 50 лева за
държавна такса и 300 лева депозит за вещо лице.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл.38 от ЗАдв. в полза на адвокат адв.
П.И.П. от АК - Хасково. По отношение на размера на хонорара, който следва
да се определи в полза на адвокат П.П., съдът намира следното: Съобразно
изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от
23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С 428/16 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи
води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното
решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед всички
посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид липсата на
фактическа и правна сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адв. П.П. процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, настоящият съдебен състав намира,
че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, в полза на
13
адв. П. следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в
размер на 200 лева и 200 лева за заповедното производство. В тази връзка,
съдът не споделя направеното възражение на ответното дружество за
прекомерност на договорения от ищцата хонорар на адвокат, тъй като такъв не
е договарян по размера си, а се определя от съда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ал.1, вр. чл.415
ал.1 т.1 от ГПК, вр. чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, вр. чл.23 от ЗПК, по отношение на
“Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр.
София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5,
съществуването на вземане на П. Я. Д., ЕГН **********, от ***, съдебен
адрес: ***, адв. П.П. от АК - Хасково, спрямо нея за сумата от 483.04 лева,
представляваща заплатени суми без правно основание по клаузи за неустойка,
включени в договор за потребителски кредит № *** към искане № ***,
сключен на ***г., които клаузи за неустойка са изначално недействителни,
поради тяхното неравноправие и платените суми по тях са заплатени при
липса на основание, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по Ч.гр.д. № 842 по описа за 2024г. на
Районен съд - София 03.01.2024г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – гр.София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ №
115 Е, ет.5, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на П. Я. Д., ЕГН
**********, от ***, съдебен адрес: ***, адв. П.П. от АК - Хасково,
направените в настоящото и в заповедното производство разноски в общ
размер на 350 лева.
ОСЪЖДА “Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – гр.София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ №
115 Е, ет.5, да заплати на адв. П.П. от АК - Хасково, ЕГН **********, с личен
№ *** с адрес на кантората ***, на основание чл.38 от ЗА, адвокатско
възнаграждение в размер общо на 400 лева /общо за исковото и заповедното
производство/.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
14
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
15