Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр. София, 02.12.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесет и шести
октомври през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр.
дело № 16374 по
описа за 2019 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 237868/09.10.2019 г., постановено по гр.
д. № 22649/2019 г. по описа на СРС, 76-ми състав, е признато за установено, по предявените
от "Т.С." ЕАД с ЕИК ********, искове с правна квалификация чл. 422,
ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, че В.И.С., ЕГН **********, дължи на ищеца
- сумата от 2 902,02 (две хиляди деветстотин и два
лева и две стотинки) лева - главница, представляваща стойност на незаплатената
топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 13.02.2016г. до 30.04.2018г., ведно със
законната лихва, считано от 19.04.2019г. до окончателното ù изплащане,
като е отхвърлена, като неоснователна претенцията за горницата до пълния предявен
размер от 3 560,47 (три хиляди петстотин и шестдесет лева и четиридесет и седем
стотинки) лева, като и за периода от 01.05.2015г. до 12.02.2016г., както погасена
по давност; и
- сумата от 307,44 (триста и седем лева и
четиридесет и четири стотинки) лева – мораторна лихва за периода от
14.09.2016г. до 07.02.2019г., като е отхвърлена, като неоснователна претенцията
за горницата до пълния предявен размер от 468,02 (четиристотин шестдесет и осем
лева и две стотинки) лева.
С постановеното решение на основание чл.78, ал.1 и
ал.8 ГПК е осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 104,02 (сто и четири
лева и две стотинки) лева, разноски, сторени в заповедното производство, съобразно
уважената част от иска, както и сумата от 396,31 (триста деветдесет и шест лева
и тридесет и една стотинки) лева – сторени деловодни разноски за
първоинстанционното производство и юрисконсултско възнаграждение, съобразно
уважената част от исковете и направена компенсация.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на страната на ищеца „Н.” ЕАД.
Срещу първоинстанционното решение е подадена
въззивна жалба от ищеца "Т.С." ЕАД с изложени доводи за неправилност
поради нарушение на материалния закон в частта, с която са отхвърлени
предявените по реда на чл.422 ГПК искове.
Поддържа, че първоинстанционния съд неправилно е
приел, че част от вземанията за потребена топлоенергия са погасени по давност.
За периода 01.05.2015 г.-13.02.2016 г. дружеството е издало на 31.07.2016 г.
обща фактура за отоплителния сезон от м.05.2015 г. до м.04.2016 г. въз основа
на извършените отчети и издадените изравнителни сметки от ФДР. Според
действащите в периода ОУ абоната дължи заплащане на потребените количество ТЕ в
срок 30 дни от датата на публикуване на фактурите на интернет страницата. По
твърдения общата фактура за отоплителния сезон 2015-2016 г. е публикувана на
15.08.2016 г., поради което падежът и за плащане е 15.09.2016 г. При
съобразяване, че заявление за дължимите суми по реда на чл.410 ГПК е било
подадено от ищеца на 13.02.2019 г., то, давността за вземанията е била
прекъсната на тази дата. С оглед това неправилно СРС приел, че задълженията за
период от 01.05.2013 г. до 13.02.2016 г. са погасени по давност.
Отправя искане за отмяна на постановеното решение в
обжалваната част и уважаване на исковете в цялост. Претендира разноски.
Срещу първоинстанционното решение е подадена
въззивна жалба и от ответника В.И.С. с изложени доводи за неправилност и
необоснованост в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК
искове. Поддържа, че при постановяване на решението СРС не е съобразил
изложените в писмения отговор възражения. В случая при липса на радиатори
ищецът е начислил ТЕ отдадена от сградна инсталация, което е в противоречие с
българските и европейски правни норми.
Отправя искане за отмяна на постановеното решение в
обжалваната част и отхвърляне на исковете в цялост.
Третото лице помагач на страната на ищеца - „Н.” ЕАД
не е изразил становище по подадената въззивна жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо и правилно. Във връзка с
изложените доводи в подадените въззивни жалби, съдът намира следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл.415 ГПК обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове по чл.422, ал.1 от ГПК
вр. чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответницата В.И.С., като клиент на топлинна енергия дължи на
ищеца "Т.С." ЕАД суми за потребена ТЕ за битови нужди в имот –
апартамент № 31, находящ се в гр.София, ж.к.********с аб.№*****за времето от
м.05.2015 г. до м.04.2018 г., както и такава дължима по издадени от ищеца общи
фактури от 31.07.2016 г. и от 31.07.2017 г., както и за суми за начислена
законна лихва за забава върху сумите за периода от 14.09.2016 г.-07.02.2019 г.,
суми за дължима такса за дялово разпределение за времето от м.01.2016 г. до
м.04.2018 г. и законна лихва върху тях от 01.03.2016 г. до 07.02.2019 г., за
които суми е била издадена заповед за изпълнение в
полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД по ч.гр.д. № 8802/2019 г. по описа на СРС,76 с-в.
За да се уважи предявения иск, че ответникът дължи
процесните суми, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна енергия,
ищецът следва да установи главно и пълно, че ответникът е потребител на
топлинна енергия, че в сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е
топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на
отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно,
което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на
стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна
енергия.
В проведеното производство, чрез събраните пред
първата инстанция доказателства е установено, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира имота/ е
била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответницата
е носител на вещното право на собственост върху процесния апартамент.
Следователно същата се явява потребител на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция,
Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год. – към момента на сключването на договора за
продажба/, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР
на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, на която разпоредба се е
позовал и първоинстанционният съд, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./.
Във връзка със задължението за заплащане на такса за
дялово разпределение за сградна инсталация, съдът намира следното:
С разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм.,
ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ се
възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна
енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците,
вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за
услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно
определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или
доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те
сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с
лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се
уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното
предприятие, а след това – от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово
разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл.
139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно
или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат
условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г
от ЗЕЕЕ /отм./ – действаща нормативна уредба към момента на сключването на
договора между етажните собственици на процесната сграда и „Н.“ ЕАД/.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия на
ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите заплащат цена
за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, като
стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за
дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на
уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на
заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
Неоснователни са възраженията на ответника, че не
дължи стойност на услуга за доставена топлинна енергия, тъй като същата била
непоръчана услуга. При закупуване на жилище в топлоснабдена сграда -етажна
собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации,
включително топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото на отказ
от услугите на ищеца при спазване на определена процедура. Право на отказ е
уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, която разпоредба предвижда, че когато
собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за
отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено
това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на
топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна
станция или от нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче ответникът не
твърди и не е доказал, че са спазени законовите предпоставки за отказ
предвидени в чл. 153, ал. 2 ЗЕ В този смисъл изрично в ТР № 2/2016 год. по т.
дело № 2/2016 год. на ОСГК е постановено, че за отношенията, възникващи при
доставянето на топлинна енергия за битови нужди в сграда-етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62,
във вр. с пар. 1 от ДР на ЗЗП.
От приетата СТЕ и ССчЕ, които настоящият състав
кредитира по реда на чл.202 ГПК, като обективна и компетентно изготвена, се
установява количеството и стойността на потребената в имота ТЕ.
Доводите на ответника, че не дължи сумите за
потребена в имота ТЕ, тъй като е било прекратено топлоподаването, съдът намира
за неоснователни. С оглед указаното в действащата към момента разпоредба на чл.76
от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /отм./ клиентите в
сграда - етажна собственост, могат да поискат прекратяване на топлоснабдяването
за отопление и/или битово горещо водоснабдяване при условията на чл. 153, ал. 2
ЗЕ. Според разпоредбата на чл.153, ал.5 ЗЕ при въведена система за дялово
разпределение на топлинна енергия клиентите в сграда - етажна собственост,
нямат право да прекратяват подаването на топлинна енергия към отоплителните
тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация. В ал.6
на чл.153 ЗЕ е предвидено, че клиентите в сграда - етажна собственост, които
прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти
на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела
в общите части на сградата.
По отношение доводите на ищеца за неправилно
приложение на материалния закон: Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД,
давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при
срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
За задълженията за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия за исковия период въззивният съд приема, че е
приложимо правилото на чл.114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради
следните съображения:
Действащата през процесния период нормативна уредба
– чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./,
предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост
заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11
равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод,
че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите
за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от
изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат
самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане
в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на
потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи,
обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е., задължението за
заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през периода от м.май 2015 год.
до м.април 2018 год. Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год.,
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по
чл.32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно
изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава
кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята
му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на
задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването
на правото.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията
за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането на съответния
месец, пред който е доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане
за месечна вноска. Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД
за вземанията за периода от м.май 2015 г. до м.01.2016 г. в общ размер на 658.45
лв.-главница е изтекла към датата на подаване на заявлението – 13.02.2019 г. Осъщественото
от ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната фактура, с
който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а,
ал. 2 ЗЗД.
Изводите на въззивния съд съвпадат с изводите на
първоинстанционния съд. Ето защо въззивните жалби следва да бъдат оставени без
уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският градски
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 237868/09.10.2019 г., постановено по гр. д. № 22649/2019 г. по описа
на СРС, 76-ми състав.
Решението е постановено при участието на трето лице
— помагач на ищеца - „Н.” ЕАД.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.