СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІII „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети март през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
мл.съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при участието на секретаря Юлия
Асенова, разгледа докладваното от мл. съдия Коева
въззивно гражданско дело № 11973 по
описа за 2018 г. по описа на СГС и
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 350073 от 28.02.2018 г.,
постановено по гр. дело № 17063 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 40-ти състав са
частично уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД обективно кумулативно съединени
искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу Г.Б.П. и М.С.П., както
следва: признато е за установено, че ответниците дължат на ищцовото дружество при
условията на разделност следните суми: 2338,10 лева, представляваща стойността
на доставена топлинна енергия за периода м. 09.2013 г. – м. 03.2016г. за
топлоснабден имот, находящсе в гр. София, ж.к. “*********, вх. Б, ап. 32,
абонатен № 304556, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от.
27.10.2016 г. до окончателното й изплащане и 363, 59 лв. представляваща
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата за
периода от 31.10.2013 г. до 18.10.2016 г., като исковете са отхвърлен за
главницата до пълния предявен размер от 2791,89 лв. и за м. 04.2016 г. и за
лихвата до пълния предявен размер от 434,16 лв. Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ищеца “П.И.” ООД.
Недоволен от постановеното решение са
останали ответниците, които в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК са подали въззивна
жалба, в която са изложени доводи за невалидност, недопустимост и неправилност на
първоинстанционното решение. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че
заповедта по чл. 410 ГПК не е нищожна Поддържа се, че “доставената топлинна
енергия” не представлва индивидуализация на родово определена вещ. Поддържа се,
че постановеното решение е в противоречие с правото на ЕС, както и в нарушение
на Конституцията на Р.България. Поддържа се, че съдът се е произнесъл по
непредявен иск, тъй като по делото не са представени доказателства за солидарна
отговорност, а съдът се е произнесъл по разделна отговорност без да е предявен
такъв иск. Поддържа се, че в исковата молба не бил посочен правопораждащия
правоотношението юридически факт. Поддържа се, че в приетата СТЕ не е налице
нито едно изчисление. Поддържа, че неправилно СРС е приел, че облигационното
отношение възниква по силата на закона, тъй като разпоредбата на ЗЕ е в колизия
със ЗЗП и правото на ЕС, както и Конституцията. Излагат се доводи, че редакцията
на чл. 150 и 153 ЗЕ от 27.07.2012 г. противоречат на чл. 7 от Директива
2011/83/ЕС. Поддържа се, че всички договори с ФДР са прекратени по силана на
пар. 5 от Наредба 16 334/07 г. Прави се възражение, че нормативната уредба регламентираща топлоподаването противоречи на
Конституцията, Директива ЕС/32/2006, както и на законите на физиката. Излага
доводи, че съгласно ЗДДС всяко данъчно задължено лице – доставчик е длъжно да
издава фактура. Искането към съда е да отмени първоинстанционното решение и да
отхвърли предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач не са
подали отговор на жалбата.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Жалбата е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не са допуснати и нарушения на императивни
материалноправни норми.
Неоснователни са доводите за недопустимост
на заповедното производство, нищожност на заповедта за изпълнение и на
решението като постановено по непредявен иск:
Изложените доводи за
противоконституционност на заповедното производство, са неотносими към
настоящия спор, но следва да се посочи че с решение № 12/02.10.2012 г. по
конституционно дело № 4/2012 г. на КС е прието, че учреденото с действащия ГПК
заповедно производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и
скъсяване на съдебните процедури, прогласени и с Регламент /ЕО/ 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на
европейска заповед за плащане.
Действително
в исковата молба е поискано солидарно осъждане на двамата ответници. С крайният
си съдебен акт първоинстанционният съд е постановил разделно осъждане по
½ за всеки от ответниците. Съгласно трайно установената съдебна практика
няма законова пречка при положение, че страната е поискала солидарно осъждане,
съдът да постанови разделно такова, като разпредели отговорността на длъжниците
според доказателствата по делото, тъй като след като съдът е сезиран с нещо
повече от действително дължимото, той е в правото си да се произнесе и за по
–малкото. При положение, че отговорността на ответниците, посочени като
солидарно отговорни по претенцията на ищеца, не е солидарна, съдът е длъжен да
се произнесе поотделно за дължимото от всеки от тях в рамките на общо заявената
сума. Така Решение № 350 от 20.10.2015 г. по р.д. № 1730/2014 . на IV г.о.
на ВКС. Съобразно изложеното доводите за недопустимост на първоинстанционното
решение изложени от въззивниците са неоснователни.
По
иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
ищецът трябва да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия
през процесния период; използването от ответника на претендираното количество
топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на
вземането.
От представения по делото нотариален
акт № 21, том I, рег. № 3203, дело № 19/2016 г. се установява, че през процесния имот
собственици на имота са били ответниците.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост,
присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди
се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се
предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки
с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. Поради
изложеното и предвид елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът
приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно Закона за енергетиката. Съдържанието на този договор е
уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват
ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма
твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу
Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Доколкото
се касае за специална нормативна уредба ЗЗП не е приложим. Обстоятелството дали
и кога е открита партида при ищцовото дружество е ирелевантно, доколкото в
разглеждания случай ответниците са били изключителени собственици на имота за
процесния период, поради което откриване на партидата има само счетоводно
значение и не може да дерогира законовата разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ
потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на
вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване. Следователно, установено е
съществуването на облигационно правоотношение между страните за процесния
период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът
е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на
ползваната услуга. Отделно от това следва да се посочи, че в Директива 2011/83/ЕС относно правата на потребителите, на която се позовава въззивницата,
и която е транспонирана в българското законодателства със ЗИД на ЗПП, приет на
10.07.2014 г., изрично е посочено, че директивата не засяга националното общо
договорно право относно правилата относно действителността, сключването или действието
на договора. Освен това в законодателството на ЕС за защита на потребителите не
съществува изискване конкретен търговец, да сключва договори с конкретен
потребител, като например собственик на отделен апартамент в сграда в режим на
етажна собственост.
Съобразно изложеното, неоснователни се явяват доводите, че в исковата молба
не е посочен правопораждащия задълженито юридически факт, доколкото ищцовото
дружество се е позовало именно на законовата разпореджа, която установява кой е
страна по договора за продажба на топлинна енергия.
Във връзка с доводите не въззивниците относно дяловото разпределение следва
да се отбележи, че според Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, операторът на топлопреносната мрежа осигурява
режима на работа на топлоснабдителната мрежа, като определя температурата и
налягането на топлоносителя в съответствие с изчислителния хидравличен режим и
приетия температурен график за постигане на минимални разходи при
производството и преноса на топлинната енергия до съоръженията на
потребителите и следи за спазването им. Така са определени качествените
параметри на доставената услуга. Тези параметри са определени ясно, респективно
посочен е механизъм за определянето им в зависимост от предварително разчетени
критерии. Следва да се има предвид, че ищецът, като продавач
на топлинна енергия, има задължение да достави необходимото
количество топлинна енергия до абонатната станция до съответната
сграда - етажна собственост. Ищцовото дружество обаче няма задължения във
връзка с изправността и състоянието на отоплителната инсталация в сградата,
съответно неизправностите и неефективността на същата. Освен това по отношение
на качеството на доставената енергия потребителят разполага с възможността да
направи рекламация по реда, предвиден в Общите условия.
Не е налице и нарушение на общностното право /ЕО/. Европейските директиви
са актове, които обвързват по отношение на дължимия резултат, но оставят националните
власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те
нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока,
указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена
в действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да се
позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да
прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на директивата.
Настоящият случай обаче не е такъв. Самата система за дялово разпределение е
била въведена с чл. 112г ЗЕЕЕ (отм.); в изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на
Съвета от 13.09.1993 г. относно ограничаване на емисиите от въглероден двуокис
чрез подобряване на енергийната ефективност. Тази директива е била отменена
с чл. 31 от Директива 2006/32/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г. относно ефективността при
крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги. Именно
съгласно директивата, държавите членни трябва да разработят и реализират
програми в областта на таксуването на енергията, предназначена за отопление,
климатизация и топла вода за битови нужди, на база действителната консумация.
Доводите за нарушаване на ЗДДС са неоснователни. Съгласно нормата на чл. 7, ал. 5, т. 2 от Закона за счетоводството, издаването на първичен счетоводен документ не е задължително,
когато получател по стопанската операция е физическо лице, което не е търговец.
По аналогични съображения следва да се приеме за неоснователно и възражението
за липса на задължения, поради обстоятелството, че доставчикът не е издавал
данъчни фактури. Разпоредбата на чл. 113, ал. 3, т. 1 от Закона за данък върху
добавената стойност сочи, че фактура може да не се издава за
доставки, по които получателят е данъчно незадължено физическо лице, какъвто е
процесния случай. Действително по делото не са представени
посочените първични счетоводни документи, но следва да се има
предвид, че съгласно легалната дефиниция на чл. 6, ал.1 от Закона за счетоводството, фактурата е средство и доказателство за регистрацията на стопанската
операция в счетоводната система на дружеството- ищец.
Възражението, че
не е налице реално потребление на претендираната топлинна енергия се
опровергава от доказателствата по делото /заключението на съдебно-техническата
експертиза, което следва да се кредитира като обективно и компетентно/,
съобразно което, стойността на потребената топлинна енергия е
изчислена в съответствие с действащата за процесния период нормативна уредба.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено към
доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер
не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК.
Съгласно заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-техическа
експертиза, която съдът кредитира като пълно и компетентно изготвена, дължимите
от ответниците суми за доставена топлоенергия са в размер на 2338,10 лв. С
оглед липсата на доказателства за заплащане на процесната сума, следва да се
приеме, че искът е основателен до посочения размер.
Следва да се отбележи, че въпросите за противоконституционност на приети
законови текстове от действащото законодателство са от компетентността на
Конституционния съд, при сезирането му по предвидения от закона ред.
Задължението на въззивния съд в настоящия случай е да приложи правилно
разпоредбите на действащото законодателство, но той не разполага с компетентност
да оценява или коментира, както настояват жалбоподателите, дали определени
разпоредби от закона са противоконституционни, за което по силата на Конституцията на Република България е овластен единствено Конституционният съд.
Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2011 г., относно
правата на потребителите, на която се позовавт жалбоподателите, е приложима за
договори, сключени след 13.06.2014 г., а облигационното правоотношение между
страните по делото е възникнало в предходен момент.
Останалите релевирани доводи във
въззивната жалба са неотносими към настоящия правен спор.
Поради съвпадение на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Ответникът по жалбата /ищецът/ не претендира разноски, поради което СГС не
дължи произнасяне по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на предявените искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
ПОТВЪРЖДАВА решение № 350073 от 28.02.2018 г., постановено по гр. дело № 17063 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 40-ти състав.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач “П.И.” ООД.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.