Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети декември
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 11559 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 27.06.2019г.,
постановено по гр.д. № 70219/2018г. на СРС, ГО, 78 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД срещу В.Р.Б. обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД, с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за установяване съществуването на следните В.: сумата от 1 000 лева –
неплатена главница по договор за паричен заем от 27.01.2017г., сключен между
ответника и “И.А.М.” АД; сумата от 86, 75 лева – договорна лихва; сумата от
520, 80 лева - неустойка; сумата от 136, 74 лева лихва за забава и 45 лева
такса - разходи, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение до окончателното изплащане на сумата, които В. са били прехвърлени в
полза на ищеца с договор за цесия от 16.11.2010г. и за които е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 53731/2018г.
по описа на СРС, ГО, 78 състав.
Срещу решението в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна
жалба от ответника В.Р.Б.. В същата са изложени оплаквания
за неправилност на постановеното решение поради допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и нарушение на материалния закон. Конкретно
поддържа, че съдът не е обсъдил релевираните от него възражения срещу
основателността на предявените искове, а е съобразил единствено твърденията на
ищеца, които не са подкрепени с доказателства. Поддържа всички оспорвания на
исковата претенция, в това число, че ищцовото дружество не е установило
надлежната си легитимация на кредитор, тъй като липсва доказателство, че
процесното вземане е било надлежно прехвърлено. В тази връзка навежда
съображения, че представеното приложение към цесионния договор е очевидно
манипулирано. Оспорва се и действителността на правоотношението по договора за
кредит с възражения за неговата нищожност. Жалбоподателят счита, че клаузите
относно договорната лихва, неустойките, разходите и санкциите, що се отнася до
начален момент, база, върху която се начисляват и критерии, по които се
прилагат, са неясни и неразбираеми и не отговорят на изискванията за
добросъвестност. По тези съображения обосновава извод, че тези клаузи са
неравноправни и нищожни. Обръща внимание на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, съобразно която годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС. В настоящия
случай обаче договорът бил сключен при заобикаляне на закона – над
законоустановения предел на ГПР, над който уговорките са нищожни. Счита, че
недаването от страна на кредитополучателя в срок на уговорено обезпечение може
да е основание за прекратяване на договора, но не и за увеличаване на
погасителните вноски. В жалбата се твърди още, че определената договорна лихва
накърнява добрите нрави, поради което е нищожна. По същите съображения счита за
нищожна и уговорената неустойка. В условията на евентуалност се поддържа
възражение за унищожаемост на договора за паричен заем като сключен поради
крайна нужда и явно неизгодни условия. Прави искане за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявените
искове се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – „А.ЗА
С.НА В.“ ЕАД, е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва.
Релевират се съображения, че първоинстанционното решение е правилно, като
постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и правилата за
разпределение на доказателствената тежест, като съдът е съобразил приложимите
за спора материалноправни норми.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД, с
правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за установяване съществуването на следните В.: сумата от 1 000 лева – неплатена
главница по договор за паричен заем от 27.01.2017г., сключен между ответника и
“И.А.М.” АД; сумата от 86, 75 лева – договорна лихва за периода от 06.02.2017г.
до 26.06.2017г.; сумата от 520, 80 лева – неустойка за периода от 06.02.2017г.
до 26.06.2017г., дължима за неизпълнение на задължението на кредитополучателя
по чл. 4, ал. 1 от договора да предостави обезпечение в полза на кредитодателя;
сумата от 136, 74 лева обезщетение за забава за периода от 07.02.2017г. до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение и 45 лева такса разходи за С.на просрочени задължения, ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение до окончателното
изплащане на сумата, които В. са били прехвърлени на ищеца с договор за цесия
от 16.11.2010г.
В срока за отговор на исковата молба ответникът е
оспорил предявените искове, като е релевирал възражения за нищожност на
договора за паричен заем като съдържащ неравноправни клаузи за договорна лихва,
неустойки и такси; за нищожност на клаузите от договора относно размера на
годишния процент на разходите, определен в нарушение на императивната норма на
чл. 19 от ЗПК; за нищожност на договорната лихва и неустойката поради
противоречието им с добрите нрави; както и евентуално възражение за
унищожаемост на договора като сключен при крайна нужда и явно неизгодни
условия.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на
спорните В. въз основа на действителен договор за цесия, с който са прехвърлени
В. срещу ответника, произтичащи от неизпълнен договор за паричен заем. В
мотивите си съдът е посочил, че основанието и размера на В.та се установяват от
представените писмени доказателства – договор за кредит и договор за цесия, а
размера на същите от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза.
Настоящият съдебен състав, след като взе предвид
становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за
установено следното от фактическа страна:
От приетия по делото договор за паричен
заем № 2736444 от 27.01.2017г. се установява, че между "И.А.М." АД, в
качеството си на кредитор, /заемодател/ и ответникът В.Р.Б., в качеството си на
заемател, е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което
заемодателят е предал в собственост на ответника сумата от 1 000 лева,
определена като заемна сума, като последният се задължил да я върне при следните
условия - размер на седмичните погасителни вноски – 51, 75 лева; срок на заема
21 седмици; брой вноски 21; определени били датите на плащане на всяка една от
погасителните вноски, уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40
%; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора - 0, 11 %. Общият
размер на всички плащания е в размер на 1 086, 75 лева, годишен процент на
разходите на заема - 46.83 %. Уговорено е, че датата на последната погасителна
вноска е 26.06.2017г. В чл. 3 е посочено, че с подписването на договора,
заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната
сума, като договорът има сила на разписка за предадената, съответно получена
заемна сума. В чл. 4, ал. 1 е определено задължение на ответника в тридневен
срок, считано от датата на сключването му, да предостави едно от изброените
обезпечения – две физически лица – поръчители или банкова гаранция, като в ал.
2 на същата клауза е уговорено, че в случай на неизпълнение на това задължение заемополучателят
дължи неустойка в размер на 520, 80 лева, която следва да се заплати разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от тях се добавя сумата
от 24, 80 лева. В чл. 8 е уговорено, че при
забава на плащане на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи законната
лихва върху забавената сума за всеки ден забава.
По делото е приет и рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ от 16.11.2010 г. сключен между "И.А.М."
АД в качеството си на продавач и "А.З.С.Н.В." ООД в качеството си на
купувач. В договора страните са уговорили условията, при които продавачът ще
прехвърля на купувача В.та произхождащи от договори за потребителски кредит,
сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по
тях, като тези В. ще се индивидуализират в Приложение № 1, което ще е
неразделна част от договора. Страните изразили воля да прехвърлят нови В. при
спазване условията на този договор на месечна база. Следващите В. ще се
индивидуализират от страните в ново Приложение № 1 със съответна нова дата,
като с неговото съставяне, изпращане и потвърждаване то ще става неразделна
част от договора. За целите на рамковия договор всяко поредно Приложение № 1 ще
има значението на допълнително споразумение към него, изменящо го съответно.
Продавачът се задължил от негово име да изпрати писмени уведомления до
длъжниците за цесията в рамките на един месец, считано от потвърждаване на
съответното Приложение № 1 - чл. 4.9.
От Приложение № 1/01.08.2017г. към
договора за цесия се установява, че първоначалният кредитор е прехвърлил на
купувача, т.е. на ищеца, определени В., като в ред № 442 е посочено процесното
вземане, което е индивидуализирано с номер на кредит № 273644, имена на
длъжника – В.Р.Б., ЕГН на кредитополучателя, дата на договор - 27.01.2017г.,
отпусната главница 1 000 лева, общо дължимо по кредита – 1 607, 55 лева,
остатък на дължимата сума към дата на засичане /01.08.2017г./ - 1 680, 68 лева,
в това число и лихви за просрочие към датата на засичането – 28, 13 лева.
Приложението е подписано от представител на продавача и от представител на
купувача.
С
приетото по делото като писмено доказателство от първоинстанционния съд
потвърждение, цедентът е потвърдил на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД и
на основание чл. 4.8 от договора за продажба и прехвърляне на В. от 16.11.2010
г., извършената цесия на всички В., цедирани от "И.А.М." АД на "А.за С.на В. " ЕАД, индивидуализирани
в Приложение № 1/01.08.2017г., представляващо неразделна част от Договора за
продажба и прехвърляне на В. /цесия/ от 16.11.2010 г.
От приложеното по делото уведомително
писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/27364444 от 01.08.2017г. за извършено прехвърляне на В. /цесия/
се установява, че първоначалният кредитор "И.А.М." АД, чрез ищеца "А.за С.на В." ЕАД, е изпратил уведомителното
писмо до ответника, в което е посочено, че на основание Приложение № 1/01.08.2017г.
към сключен договор за прехвърляне на В. /цесия/ от 16.11.2010 г. кредитор на
вземането е "А.за
С.на В. " ЕАД. Това писмо не е било връчено на адресата - видно от обратната
разписка към товарителницата, служителят на куриерската фирма е отбелязъл, че
адресът е грешен. По делото е приложено и пълномощно от 09.09.2015г., с което К.К.М.в
качеството си на изпълнителен директор на "И.А.М." АД е упълномощил
"А.ЗА С.НА В." ЕАД, т.е. настоящия ищец, да уведоми от името на
цедента всички длъжници, по всички В. на дружеството, възникнали по силата на
сключен договор за кредит, които дружеството е цедирало, съгласно Рамков
договор за продажба и прехвърляне на В. /цесия/ сключен на 16.11.2010 г. между
двете страни.
От назначената и приета от
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав
приема като компетентно изготвена, се установява, че размерът на остатъка на
задължението на ответника по процесния договор е 1 000 лева главница, 86, 75 лева договорна лихва, 45, 00 лева
такса разходи, 520, 80 лева неустойка и 136, 74 лева обезщетение за забава от
01.08.2017г. до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
Във въззивното производство ищцовото
дружество е било задължено на основание чл. 183 от ГПК да представи оригинали
или официално заверени преписи на всички документи, приложени към исковата
молба. В изпълнение на това задължение, ищецът е представил и въззивният съд е
приел като доказателства следните документи, представени в оригинал: договор за
паричен заем № 2736444/27.01.2017г.; предложение за сключване на договор за
паричен заем от 27.01.2017г.; нотариално заверен препис от рамков договор за
продажба и прехвърляне на В. /цесия/ от 16.11.2010г.; нотариално заверен препис
от потвърждение за сключена цесия; нотариално заверен препис-извлечение от
приложение № 1/01.08.2017г. към договор за цесия от 16.11.2010г., съдържащ
данни за вземане срещу В.Р.Б. по договор за кредит от 27.01.2017г.; нотариално
заверен препис от пълномощно от 09.09.2015г.
Като обсъди събраните пред първата
инстанция доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, и като
съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от правна
страна:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Не е спорно по делото съществуването на договор за
предоставяне на паричен заем от 27.01.2017г., сключен между “И.А.М.” ЕАД, в
качеството на заемодател, и ответника В.Р.Б., в качеството на заемател, който
договор има характеристиките на потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК
/представляващ приложимо право към момента на сключване на договора/. Не е спорно и обстоятелството, че
заемополучателят е изправна страна и е предоставил заетата сума, но ответникът
не е изпълнил задължението си да върне същата на падежа, ведно с уговорената
договорна лихва. Страните уговорили и неустоечни клаузи при неизпълнение на
задължения на заеполучателя
Първият спорен по делото въпрос е свързан с това дали
ищцовото дружество е материално легитимиран кредитор на В.та по договора за
предоставяне на паричен заем.
Ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на
кредитор, на договор за цесия и Приложение № 1 от 01.08.2017г. с характер на
допълнително споразумение към договора, като е представил препис-извлечение от
това приложение, което е двустранно подписано – в него се съдържа избрана част
от волеизявленията на страните по горепосочения рамков договор, а останалата
част е видимо заличена при изготвянето му.
Процесният договор е произвел действие спрямо длъжника
на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, като за да стигне до този извод
съдът съобрази обстоятелството, че получаването
на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на
приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от
цедента, чрез неговия пълномощник съобщение
по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен
състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014г. на ВКС по т.д. № 2352/2013г., II ТО, съгласно което цесията следва да се счете
за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването
на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото
от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99,
ал. 3, пр. 1-во от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. По тези съображения настоящата
съдебна инстанция приема, че изходящото от заемодателя-цедент уведомление,
представено с исковата молба на ищеца-цесионер и достигнало до ответника с
извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да
престира на него, а не на стария кредитор.
Цесията е способ за прехвърляне на В. и субективни
права, по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното
правоотношение, доколкото кредитор по вземането става цесионерът, на когото
цедентът е прехвърлил вземането си. От транслативния ефект на договора следва,
че негов предмет могат да бъдат само прехвърлими права, респ. такива В.,
възможността за чието прехвърляне не е изключена от закона, не е установена по
договорен път, или не следва от тяхното естество /чл. 99, ал.1 от ЗЗД/. Нормата
на чл. 99, ал.2 от ЗЗД, която включва в предметния обхват на прехвърлителното
му действие привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности на вземането,
определя цесионния договор като комутативен - страните по него следва да
постигнат съгласие относно съществените белези на конкретното вземане -
правоотношението, от което е възникнало и неговия размер или начина на
определянето му. Това следва освен от характера на договора като каузална
сделка, условие за чиято действителност е наличието на основание (causa),
изразяващо се в уговорените с него насрещни престации, още и обстоятелството,
че договорът за цесия по необходимост предполага съществуването на вземане,
произтичащо от друго правоотношение между цедента и длъжника. В доктрината и
съдебната практика се приема, че независимо от различните основания за
сключване на цесионния договор (acquirendi causa при продажба или замяна,
donandi causa при дарение или solvendi causa в хипотезата на даване вместо
изпълнение), определеността, съответно определяемостта на съдържанието на
престацията е предпоставка за действителността на договора. Ето защо, ако
прехвърленото вземане не съществува, договорът за цесия е нищожен поради
невъзможен предмет, по смисъла на чл. 26, ал.2, предл. първо от ЗЗД.
В конкретния случай е установено съществуването на
рамков договор за продажба и прехвърляне на В. /цесия/, сключен на 16.11.2010г.
между ищеца, в качеството на цесионер, и “И.А.М.” ЕАД, в качеството на цедент.
Видно е от клаузата на чл. 2.1. от договора, че по отношение индивидуализацията
на прехвърлените В. договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1,
съставляващо негова неразделна част, а по отношение на следващи нови В.
страните са постигнали съгласие, че същите ще се индивидуализират в ново
Приложение № 1 със съответна нова дата, което с подписването му става
неразделна част от договора и има значение на допълнително споразумение към
договора. Минималното съдържание на Приложение № 1 е установено в клаузата на
чл. 2.2 от договора за цесия. То съдържа номер на кредит, имена на длъжника,
ЕГН на длъжника, дата на договора за потребителски кредит, остатък от дължимата
сума, който е засечен към деня на съставяне на електронния документ, лихва за
забава и начислени разходи за С.на В.та, съгласно изрична разпоредба в договора
за потребителски кредит. Вземането срещу ответника е индивидуализирано по
посочения начин, поради което следва да се приеме, че страните по договора за
цесия са постигнали съгласие относно съществените белези на конкретното вземане
- правоотношението, от което е възникнало и неговия размер. Релевираните от
ответника възражения за липса на надлежна индивидуализация на процесното
вземане са неоснователни. Според уговореното в чл. 2.3 от рамковия договор за
цесия и съгласно нормата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД всяко едно от прехвърлените В.
включва всички непогасени задължения, ведно с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително и с изтеклите лихви, засечени към датата
на подписване на съответното Приложение № 1 – в частност 01.08.2017г., а ищецът
претендира обезщетение за забава в размер на законната лихва до датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
което обосновава разликата във формираните размери на обезщетението за забава,
посочено в Приложение № 1 и претендираното в настоящото производство.
Следователно доказано е, че по силата на твърдения
договор за цесия на ищеца са били прехвърлени В.та по договор за паричен заем №
*********.
Възражението на ответника, че договорът за паричен
заем подлежи на унищожение, тъй като е сключен при явно неизгодни условия
поради крайна нужда, е недоказано. Ответникът, чиято е доказателствената тежест
в процеса, не е ангажирал никакви доказателства за установяване на това
възражение, поради което и в приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът следва да приеме
за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факт е останал
недоказан. Отнесено към разглеждната хипотеза това означава, че правоотношението по договора за паричен заем е действително и е
породило правни последици.
По делото е безспорно установено, че ответникът е
усвоил предоставената му в заем сума от 1 000 лева, като не е заплатил нито
една от погасителните вноски по договора, а крайният срок за издължаване на
заема е настъпил на 26.06.2017г. Предвид липсата на изпълнение на задължението
за връщане на главницата по договора за заем, ответникът дължи процесната сума
от 1 000 лева. Той дължи и уговорената между страните възнаградителна лихва,
която по своето естество представлява възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му
предадени и се е разпоредил с тях. В този смисъл договорната лихва е цената на
стойността на капитала, който се предоставя за временно ползване. В конкретния
случай страните са уговорили в клаузата на чл. 7 от договора размера на
възнаградителната лихва – 86, 75 лева, като предвид липсата на доказателства,
че ответникът е заплатил същата в определения срок за това /крайния падеж на
всички погасителни вноски/, той се явява длъжник по процесното вземане. Ако
длъжникът не плати в срок главницата и цената на стойността на капитала, който
се предоставя за временно ползване /възнаградителната лихва/, той дължи
мораторна лихва върху просрочените суми – главница и възнаградителна лихва, по
реда и условията на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В случая ответникът е в забава по
отношение изпълнение на задължението за връщане на заетата сума и възнаградителна лихва, считано от деня,
следващ датата на първата погасителна вноска, в частност – забавата на длъжника
е от 07.02.2017г. По отношение на размера на претенцията, съдът кредитира
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което обезщетението
за забава за исковия период възлиза на 136, 74 лева. Предявените искове за
главница, възнаградителна лихва и
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва, са основателни,
както правилно е приел и районният съд.
Ответникът е навел възражения за нищожност на клаузите
от договора за паричен заем, които установяват задължения за неустойка и такси.
Настоящият съдебен състав приема следното:
В случая ищецът претендира неустойка в
размер на 520, 80 лева за неизпълнение на договорно задължение за осигуряване
на обезпечение по договора за предоставяне на паричен заем - чл. 4, ал. 1 и ал.
2 от договора, която се начислява еднократно след изтичането на три дни от
неизпълнението, както и такси разходи в размер на 45 лeва за С.на просрочени
задължения.
Както вече бе посочено, договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит -
Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., като
регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9. Приложимите в частност разпоредби
на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по
арг. за противното от чл. 4 от закона/, които са императивни, указват
последиците при забава на потребителя - в този случай кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като размерът на
обезщетението за забава е лимитиран до законната лихва. Предвиждането на друга
парична престация води до частична нищожност съгласно нормата на чл. 26, ал. 4
от ЗЗД – съответните клаузи се заместват от императивните норми, т.е.
разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не се дължат. Възможността кредиторът да въвежда такси извън
стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а от ЗПК и е
предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Налице е изрична забрана съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК да се изискват такси и комисионни за действия,
свързани с управлението и усвояването на кредита. С твърденията за въведени с
договора за паричен заем клаузи за начисляване на неустойка за неизпълнение,
разходи и такси за извънсъдебно събиране, след настъпване падежа на главните
задължения, по същество се цели заобикаляне на ограничението в чл. 33 от ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания,
свързани единствено със забавата на длъжника. Тъй като тези клаузи преследват
забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава, те
противоречат пряко на чл. 33 ЗПК и са недействителни, като не пораждат права и задължения за
страните. Допълнителен аргумент за отхвърляне на иска в частта за
претендираната неустойка за неизпълнение на договорно задължение, е и
противоречието й с добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД. От изложеното в исковата
молба става ясно, че задължението на кредитополучателя да осигури поръчител не
е определено като предварително условие за сключване на договора. Това
противоречи на принципа на добросъвестност и цели единствено начисляване на
неустойка, водеща до оскъпяване на кредита. Санкционна по своя характер,
доколкото е предвидена при неизпълнение на договорно задължение, тази неустойка
по никакъв начин не кореспондира с вредите от неизпълнението. Предвидена е да
се кумулира към погасителните вноски като по този начин се отклонява от
присъщата й обезпечителна и обезщетителна функция и води
до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на
кредитополучателя. Уговорена с цел неоснователно обогатяване на кредитора,
неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Следователно клаузите в договора за
кредит, на които ищецът, в качеството си на цесионер, основава процесните В. и
с които е уговорено, че при забава кредиторът ще има право да получи нещо
различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените императивни
законови норми, които ограничават отговорността на потребителя, поради което са
нищожни - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. А след като цедентът не е титуляр на
прехвърлените В. за неустойки такси, то договорът за цесия не е породил
транслативен ефект и тези В. не са преминали в правната сфера на цесионера -
ищец, поради което и последният не се легитимира като техен носител.
По изложените съображения се налага извод, че
първоинстанционното решение е неправилно, в частта, в която са уважени
предявените искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 520, 80
лева и иска за установяване съществуването на вземане за сумата от 45 лева –
такса разходи за С.на просрочени В., поради което същото следва да бъде
отменено в посочената част и вместо него да се постанови друго решение, с което
тези искове бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта, в която ответникът е осъден да заплати в полза
на ищцовото дружество разноски за сумата над 580, 86 лева за исковото
производство и за сумата над 58, 66 лева – разноски в заповедното производство.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените във въззивното производство разноски съразмерно
на отхвърлената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от общо 221,
71 лева, от които 121, 71 лева – за депозит за особен представител на въззивника
и 100 лева юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8
от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Въззивникът не е направил разноски в производството,
поради което такива не следва да се присъждат независимо от изхода на спора.
С оглед цената на предявените искове и предвид
ограничението на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 152834 от 27.06.2019г.,
постановено по гр.д. № 70219/2018г. по описа на СРС, ГО, 78 състав, В ЧАСТТА, в която са уважени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД срещу В.Р.Б.
иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на
вземане в размер на 520, 80 лева – неустойка за неизпълнение на задължение по
чл. 4, ал. 1 от договор за паричен заем от 27.01.2017г. и за установяване
съществуването на вземане в размер на 45 лева – такса за разходи за С.на
просрочени В., както и В ЧАСТТА, в
която ответникът е осъден да заплати на „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД разноски в исковото
производство за сумата над 580, 86 лева и разноски
по заповедното производство за сумата над 58, 66 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от "А.ЗА С.НА В." ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** срещу В.Р.Б., ЕГН **********,***, обективно
кумулативно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 92, ал.
1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 520, 80 /петстотин
и двадесет лева и 80 ст./ лева, представляващо неустойка по чл. 4, ал. 2 от
договор за паричен заем № 2736444 от 27.01.2017г., сключен между ответника и “И.А.М.”
АД, В.та по който са прехвърлени на ищеца "А.ЗА С.НА В." ЕАД с Приложение № 1 от 01.08.2017г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на В. от 16.11.2010г. и иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане
в размер на 45 /четиридесет и пет/ лева, представляващо такса разходи за С.на
просрочени В., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 53731/2018г. по описа на СРС, ГО, 78
състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 152834 от
27.06.2019г., постановено по гр.д. № 70219/2018г. по описа на СРС, ГО, 78 състав,
в останалата му част.
ОСЪЖДА В.Р.Б., ЕГН **********,*** да
заплати на "А.ЗА С.НА В." ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК направените разноски във
въззивното производство в размер на 221, 71 /двеста двадесет и един лев и 71
ст./ лева.
Решението не подлежи
на обжалване.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.