Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 19.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на двадесети май две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР В.
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело
№ 12800 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 85898 от 06.04.2017 г. на
СРС, 124-ти състав, постановено по гр. дело № 15035/2014 г. е признал за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от С.Ц.С., ЕГН **********,
искове по чл.415 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.232, ал.2 ЗЗД, че Т.И.И., ЕГН **********
дължи на С.Ц.С., ЕГН ********** сумата от 1 300,17 лв., представляваща
разходи за топлинна енергия за нает имот по договор от 16.05.2011 г. за периода
от 01.06.2011 г. до 01.07.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 09.10.2013 г. до окончателното ѝ заплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.10.2013 г. по ч. гр. д. № 42285/2013
г. на CPC, ГО, 124 с-в., като за разликата над сумата 1 300,17 лв.,
представляваща разходи за топлинна енергия за нает имот по договор от 16.05.2011
г. за периода от 01.06.2011 г. до 01.07.2012 г., до предявеният размер
1 495,44 лв. исковете на С.Ц.С. са отхвърлени като неоснователни. Със
същото решение са отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от С.Ц.С., ЕГН **********, искове по чл.415 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК
вр. чл.232, ал.2 ЗЗД, че Т.И.И., ЕГН ********** дължи на С.Ц.С. сумата от 611
лв., представляваща незаплатени такси за управление и поддръжка на общите
части; отхвърлено е като неоснователно направеното от Т.И.И. възражение за
прихващане за сумата от 300 лв. срещу предявените искове.
С
постановеното решение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Т.И.И. е осъден да
заплати на С.Ц.С., сумата от 1 221,47 лева - разноски за
първоинстанционното разглеждане на делото и разноски за заповедното
производство в размер на 139,02 лв.; на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, С.Ц.С. е
осъдена да заплати на Т.И.И., сумата от 420,75 лева - разноски за
първоинстанционното разглеждане на делото.
Срещу решението в
частта, с която е признато за установено, че Т.И.И. дължи на С.Ц.С. сумата от
1 300,17 лв. е постъпила жалба с вх. № 5075525 от 18.05.2017 г., в която се
посочва, че в тази част решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл
по непредявен иск. Изразени са доводи, че същото е неправилно, поради допуснати
нарушения на съдопроизводствените правила, както и на материалния закон; същото
е необосновано. Поставеното решение се обжалва и в частта, с която е отхвърлено
като неоснователно възражението му за прихващане. Изразено е становище, че
вземането, предмет на исковата молба се различава от заявеното по реда на чл.
410 ГПК. Последното, поради това че в подаденото заявление е посочено, че
претендираното вземане произтича от заплатена изравнителна сметка за топлинна
енергия за период 01.05.2011 г. до 30.04.2012 г., поради което извън предмета
на делото оставали ежемесечните фактури за потребена ТЕ в наетия имот. В
исковата молба било посочено същото основание за претендираните суми, както и в
подаденото заявление по чл. 410 ГПК. С оглед това, според въззивника, районният
съд се бил произнесъл по непредявен иск за неплатена топлинна енергия, а не
само по конкретната изравнителна сметка, като по този начин постановил
недопустимо решение. Излага доводи, че
неправилно съдът е приел, че ищцата е заплатила доставената топлинна енергия. От
представените доказателства и приетата експертиза се установявало, че не
ищцата, а той е заплатил дължимите суми към „Т.-С.“ ЕАД. Също така от
заключението на вещото лице се установявало, че за целия период на наемното правоотношение
действително потребената топлинна енергия е в размер на 1 495,44 лв., от
която следва да се извадят 1 298,39 лв., тъй като не е предмет на делото,
а и вече е заплатена от него. Искът следвало да се уважи за сумата от 197,05
лв. Излага доводи, че неправилно СРС е отхвърлил като неоснователно направеното
от него възражение за прихващане. Счита, че от приетите доказателства се
установява, че по клиентския номер на ищцата са били заплатени от него 333,93
лв. по фактури извън наемното правоотношение, като по този начин ищцата се
обогатила неоснователно. Съдът не бил обсъдил техническата експертиза, с която
се установява, че сметките за процесния период не отговарят на действителното
потребление. Претендира разноски.
Въззиваемата страна С.Ц.С.
изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира разноски за
въззивната инстанция. Същата подава насрещна въззивна жалба, с която се иска да
се отмени постановеното решение в частта, в която е отхвърлен установителния
иск за разликата над сумата 1 300,17 лв., представляваща разходи за топлинна
енергия за нает имот по договор от 16.05.2011 г. за периода от 01.06.2011 г. до
01.07.2012 г., до предявеният размер 1 495,44 лв. Счита, че е заплатила сумата
от 4 599,71 лв., от които 1 495,44 лв. представляват реално потребена
енергия, като е представил по делото фискални бонове на стойност 2 841,93
лв. Следователно следва да ѝ бъде присъдена претендираната сума. Излага
доводи, че правото на ответника да
представи доказателства е преклудирано в съдебно заседание на 16.04.2015 г.
като представените от него доказателства в съдебно заседание на 12.05.2016 г.
са неправилно приети от съда. Освен това представените доказателства, които
били оспорени от ищеца, не били подписани, поради което не били писмени
доказателства по см. на закона. Обжалва решението и в частта, в която е
отхвърлен като неоснователен
установителният иск на С.Ц.С. за сумата от 611 лв., представляваща
незаплатени такси за управление и поддръжка на общите части. Заявява, че
страните се уговорили в договора за наем разноските по поддръжката на общите
части да бъде за сметка на наемателя-ответник.
В срока за отговор на
насрещната въззивна жалба, ответникът Т.И.И. изразява становище за нейната неоснователност.
Софийски градски съд,
след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено
следното:
На 09.10.2013 г. СРС
е сезиран от С.Ц.С. със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Т.И.И. за заплащане на
сумата 3 452,93 лв., от които 2 841,93 лв. за топлинна енергия и 611
лв. за незаплатени такси за управление и поддръжка на общите части за периода
от 01.06.2011 г. до 01.07.2012 г., дължими по Договор за наем от 16.05.2011 г.,
ведно със законната лихва от 09.10.2013 г. до окончателно заплащане на сумата.
В срока по чл. 414 ГПК от страна на длъжника е подадено възражение, в резултат на което в
съответствие с дадените от съда указания заявителят е предявил искове по реда
на чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на сумите, за които е издадена
заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който исковете са оспорени по
основание и размер. Направено е възражение, че към момента на подписване на
договора за наем не били открити партиди за консумативни разходи. Твърди, че получил
изравнителна сметка за предшестващ наемното правоотношение период на стойност
300.00 лв., като заплатил същата. Релевира възражение за прихващане със заплатената
сума от 300.00 лв. срещу предявената претенция. Заявява, че високата стойност
на изравнителната сметка е поради големите транспортни разходи по топлопровода
по вътрешната инсталация; разходите за ТЕ отдадена от сградна инсталация следва
да бъдат заплатени от собствениците, а не от наемателите, тъй
като последните дължали единствено разходи свързани с ползване на имота. Излага
фактически и правни доводи, че е заплатил разноските по поддържане на общите
части на две вноски от по 250.00 лв. всяка. В хода на производството представя
разпечатки за парични преводи с наредител Мария Цветкова Алексиева и получател
„Топлофикация София“ ЕАД.
В първоинстанционното производство е
изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, чрез която се установява, че
размерът на дължимата сума за използвана от ответника топлинна енергия за
отопление и топла вода за процесния период възлиза на сумата 4 599,71 лв.,
от която са заплатени 1 300,71 лв. по ежемесечни фактури и 3 301,32
лв. по изравнителни сметки. Направена е констатация, че размерът на таксите за
управление и поддръжка на общите части за процесния период възлизат на сумата
611.00 лв. В приета допълнителна техническа експертиза е направена констатация,
че общата реално потребена от абоната топлоенергия за процесния периода,
включваща потребление на ТЕ за отопление и за БГВ е на стойност 1 495,44 лв.
С
последваща молба ищцата се е отказало частично от заявената претенция, като
окончателно претендираната от нея сума възлиза на сумата 2 106,44 лв., от
които 1 495,44 лв. за незаплатена топлинна енергия за процесния период и
611.00 лв. за незаплатени такси за управление и поддръжка на общите части на
сградата.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящия
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато нарушение на императивни материални норми.
Съгласно
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК
предмет на делото по установителния иск е съществуването на вземането по
заповедта за изпълнение, издадена за парична сума, за заместима вещ или за
предаване на вещ –чл. 410, ал. 1 ГПК. Вземането на кредитора съответства на
задължението, което длъжникът трябва да изпълни, посочено в заповедта съгласно
чл.412, т. 6 ГПК.
Със
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК ищцата С.Ц.С. е
предявила претенция за сума, произтичаща от незаплатени сметки за топлинна енергия
за конкретен период от 01.06.2011 г. до 01.07.2012 г. Именно поради това
заповедният съд е издал заповед за изпълнение за дължими суми за незаплатена
топлинна енергия за горепосочения период. С исковата молба се претендира именно
тази сума, с уточнение, че тя представлява незаплатена топлинна енергия за
процесния период, дължима по твърдения от наемателя - ответник. С предявеният
установителен иск не се претендира различна сума от тази, за която е издадена
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК на посоченото основание. Поради това с
постановеното решение СРС се е произнесъл именно по установителен иск, с който
е бил сезиран- за признаване съществуването на задължение за незаплатена
топлинна енергия за процесния период. Следователно, доводите на жалбоподателя
за недопустимост на постановеното решение се явяват неоснователни.
По
отношение на доводите във въззивната жалба за неправилност на решението:
В
първоинстанционното производство е изслушана и приета съдебно-счетоводна
експертиза, чрез която се установява, че размерът на дължимата сума за
използвана от ответника топлинна енергия за отопление и топла вода за процесния
период възлиза на сумата 4 599,71 лв., от която са заплатени 1 300,71
лв. по ежемесечни фактури и 3 301,32 лв. по изравнителни сметки. В
приетата пред СРС допълнителна експертиза е направена констатация, че общата
реално потребена от абоната топлоенергия за процесния периода, включваща
потребление на ТЕ за отопление и за БГВ е на стойност 1 495,44 лв. В ССчЕ е
направена констатация, че размерът на таксите за управление и поддръжка на общите
части за процесния период възлизат на сумата 611.00 лв.
При
разрешаване на спора, настоящият състав кредитира констатациите на експертизата
по реда на чл.202 ГПК като обективни, пълни и професионално дадени.
Настоящият
състав счита, че правилно районният съд е отхвърлил като недоказано
възражението за прихващане. На ответника са дадени указания че следва да докаже
обогатяването на ищеца, респ. неговото обедняване. Въпреки това същият не е
представил доказателства, от които може да се установи заплащането на сумата от
300.00 лв. Чрез приетата пред първата инстанция ССчЕ, която настоящият състав
кредитира по реда на чл.202 ГПК, не се установява, че сумите за потребена ТЕ в
наетия имот за м. октомври в размер на 333,93 лв. са заплатени от ответника.
Напротив, чрез представените разпечатки се установява, че наредител по
платежните нареждания за същата е посоченото лице-платец Мария Цветкова
Алексиева.
Следователно
недоказана се явява претенцията на ответника, тъй като същият не се е обеднил с
посочената стойност.
Следователно
постановеното решение в посочената част, следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
По отношение на доводите във насрещната
въззивна жалба за претенцията за незаплатената топлинна енергия настоящият
състав намира следното:
Не се
спори между страните, че е сключен договор за наем, по силата на който ищецът е
изпълнил задълженията си да предостави наетата вещ.
Съгласно
чл. 232, ал. 2 от ЗЗД освен наемната цена, която не е предмет на предявения
иск, наемателят е длъжен да заплаща и разходите, свързани с ползването на
наетата вещ. Посоченото законово изискване е възпроизведено в чл. 5, б. „б“ от
наемния договор, съгласно който наемателят е длъжен да заплаща разходите за
ползването на наетите обекти-за ел. енергия, вода, телефон, интернет услуги и
поддръжка на общи части. СРС е приел, че на наемодателят следва да бъдат
присъдени единствено заплатените от нея разходи по имота, като за останалата част
е отхвърлил иска. Със сключването на договора за наем наемателят дължи всички
разходи възникнали във връзка с използването на имота, а не само тези заплатени
от наемодателят. В противен случай наемодателят би бил ощетен, ако следва първо
да заплати разходите и след това да претендира заплатеното от наемателя. С
възникването на разходите се поражда и задължението на наемателя да заплати
разходи във връзка с ползването на имота, а не със заплащането им от
наемодателя. Следователно претенцията на наемодателя следа да бъде уважена изцяло
до размера на сумата за потребената в имота топлоенергия, а не само до
заплатената от ищцата такава стойност.
Между
страните е безспорно и е установено чрез събраните в първата инстанция
доказателства, че за наемния период общата реално потребена топлоенергия е на стойност
1 495,44 лв. По делото са представени и фискални бонове за заплащане на сума
на стойност 2 841,93 лв. Както бе посочено, чрез приетата в първата
инстанция съдебна експертиза се установява, че са заплатени 4 599,71 лв.,
като по ежемесечните фактури е заплатена сумата 1 300,71 лв. и по
изравнителни сметки сумата 3 301,32
лв.
С оглед
горното, наемателят е длъжен да заплати потребената през наемния период
топлоенергия в размер на 1 495,44 лв. За посочената сума искът, като
основателен и доказан следва да бъде уважен. Решението на СРС следва да бъде
отменено в частта, в която претенцията е отхвърлена за разликата над сумата
1300.00 лв. до сумата 1 495,44 лв.
По отношение на доводите във насрещната
въззивна жалба за претенцията за незаплатените разходи във връзка с общите
части настоящият състав намира следното:
Страните
не спорят за възникването на задължението, размерът и неговото поемане от
страна на наемателя. В производството е спорно, дали наемателят е заплатил вече
тези разходи. СРС е приел, че заплащането на разходите по поддръжката на общите
части не са задължение на наемателя. Съгласно чл. 232, ал. 2 от ЗЗД освен
наемната цена, която не е предмет на предявения иск, наемателят е длъжен да
заплаща и разходите, свързани с ползването на наетата вещ. Посоченото законово
изискване е възпроизведено в чл. 5, б. „б“ от наемния договор, съгласно който
наемателят е длъжен да заплаща разходите за поддръжка на общите части. С оглед
горното наемателят дължи сумата в размер
на 611.00 лв. представляваща незаплатени такси за управление и поддръжка на
общите части по договор за наем от 16.05.2011 г. за периода от 01.06.2011 г. до
01.7.2012 г.
Ответникът
е представил вноска бележка на стойност от 250 лв., като е внесъл сумата на
02.04.2012 г., от която се установява, че е превел по сметка на „П.П.М.“ ЕООД
горепосочената сума. Вносната бележка удостоверява депозирането на парична сума
в брой с нареждане да се преведе по сметката, като е подписна от банковия
служител и служи като доказателство за плащането. Следователно ответникът
доказва, твърдението си, че е заплатил разходи във връзка с поддържането на
общите части само на стойност 250.00 лв., а не както твърди с отговора на
исковата молба, че е направил два превода от по 250 лв. всеки. С оглед горното ищцовата
претенция следва да бъде отхвърлена до заплатената от ответника част.
По
разноските:
Общият
размер на сумите, по отношение на които въззивният съд е извършвал проверка на
първоинстанционното решение, е 2 106,44 лв. /1 300,71 лв. + 194,73 лв. + 611
лв./
Въззивникът
е направил в настоящото производство разноски в общ размер на 476 лв., от които
450 лв. адвокатско възнаграждение и 26 лв. държавна такса за въззивната жалба.
Съобразно изхода на спора следва да му бъдат присъдени разноски в размер на
53,41 лв. В първоинстанционното производство ответникът е направил разноски в
размер на 1 100 лв., предвид изхода на въззивното производство следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 185,57 лв.
Въззиваемата
страна е направила разноски в размер на 771,55 лв., от които сумата от 350 лв. адвокатско възнаграждение
по отговора на въззивната жалба, сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение за
насрещната въззивна жалба, сумата от 50 лв. за държавна такса за насрещната
въззивна жалба. Съразмерно неуважената част от въззивната жалба следва да му
бъдат присъдени разноски в размер на 350 лв. Съразмерно уважената част на
насрещната жалба следва да му бъдат присъдени разноски в размер на 241,39 лв.
Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в
настоящото производство, като същото следа да бъде оставено без уважение.
За процесуално представителство, защита
и съдействие по насрещната въззивна жалба се претендира минимално определеното
адвокатско възнаграждение в Наредба 1 за минималните адвокатски възнаграждения
в размер на 300 лв. За процесуално
представителство, защита и съдействие по отговора на въззивната жалба се
претендира с 28,95 лв. над минимално определеното адвокатско възнаграждение в
Наредба 1 за минималните адвокатски възнаграждения, с оглед това възражението
за прекомерност следа да бъде оставено без уважение. С оглед изхода на
спора в настоящото производство следва
да бъдат присъдени разноски в размер на 591,39 лв. В първоинстанционното
производство ищецът е направил разноски в размер на 2049,67 лв., предвид изхода
на въззивното производство следва да бъдат присъдени разноски в размер на
1806,37 лв.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 85898 от 06.04.2017 г., СРС, 124-ти състав, постановено по гр. дело №
15035/2014 г., в частта с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от С.Ц.С.,
ЕГН **********, с адрес *** срещу Т.И.И. с ЕГН **********, иск по чл. 422 ГПК
вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД за разликата над сумата от 1 300,71 лв. до пълния размер от 1 495,44
лв., представляваща разходи за топлинна енергия за нает имот по договор за наем
от 16.05.2011 г. за периода от 01.06.2011 г. до 01.7.2012 г., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. с чл.232, ал. 2 ЗЗД, че Т.И.И. с ЕГН
********** дължи на С.Ц.С., ЕГН ********** сумата от 194,73 лв. /разлика между
сумата 1 300,71 лв. до пълния размер от 1 495,44 лв./ представляваща разходи за
топлинна енергия за нает имот по договор за наем от 16.05.2011 г. за периода от
01.06.2011 г. до 01.7.2012 г., ведно със законната лихва от 09.10.2013 г. до
окончателното заплащане на главницата.
ОТМЕНЯ
Решение № 85898 от 06.04.2017 , СРС, 124-ти състав, постановено по гр. дело №
15035/2014 г., в частта с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от С.Ц.С.,
ЕГН **********, с адрес *** срещу Т.И.И. с ЕГН **********, иск по чл. 422 ГПК
вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД за сумата 361.00 лв., представляваща незаплатени такси
за управление и поддръжка на общите части на имота по договор за наем от
16.05.2011 г. за периода от 01.06.2011 г. до 01.7.2012 г., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. с чл.232, ал. 2 ЗЗД, че Т.И.И. с ЕГН
********** дължи на С.Ц.С., ЕГН ********** сумата от 361.00 лв., представляваща
незаплатени такси за управление и поддръжка на общите части по договор за наем
от 16.05.2011 г. за периода от 01.06.2011 г. до 01.7.2012 г., ведно със
законната лихва от 09.10.2013 г. до окончателното заплащане на главницата.
ОТМЕНЯ Решение
№ 85898 от 06.04.2017 , СРС, 124-ти състав, постановено по гр. дело №
15035/2014 г., в частта която е отхвърлена претенцията за разноски на ищеца по
чл. 78, ал. 1 ГПК за разликата над сумата 1 221,47 лв. до 1806,37 лв.,
пропорционално на уважената част от иска, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Т.И.И.
с ЕГН ********** да заплати на С.Ц.С., ЕГН ********** на основание чл.78, ал. 1 ГПК, сумата от 243,30 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство,
както и сумата 591,39 лв., сторени разноски във въззивното производство.
ОТМЕНЯ
Решение № 85898 от 06.04.2017 , СРС, 124-ти състав, постановено по гр. дело №
15035/2014 г., в частта, в която са присъдени разноски на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК за разликата над сумата 185,57 лв. до сумата 420,75 лв.
ОСЪЖДА С.Ц.С.,
ЕГН ********** да заплати на Т.И.И. с ЕГН **********, на основание чл.78, ал. 3 ГПК, сумата от 53,41 лв., разноски във въззивното производство
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 85898 от 06.04.2017 , СРС, 124-ти състав, постановено по гр. дело №
15035/2014 г. в останалата част.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.