О П Р Е Д
Е Л Е Н И Е
№………
гр. София, 09.09.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, IV-Д въззивен състав, в закрито заседание на девети септември две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. с. МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
като
разгледа докладваното от младши съдия Мария Малоселска в.гр.д. № 6375 по описа
за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с
вх. № 55089837 от 23.05.2019 г., подадена от „Б.Д.“ ЕАД срещу решение № 101040
от 23.04.2019 г., постановено по гр.д. № 39937/218 г., по описа на СРС, ГО, 153
състав, в частите, с които:
-
е
отхвърлен искът за възнаградителна лихва за разликата от 51,04 лева и за периода
22.12.2017 г. - 10.01.2018 г. по отношение на ответниците В.В.Р. и Г.П.Т.;
-
производството е прекратено и е оставен без разглеждане като процесуално
недопустим установителният иск за вземането на ищеца за главница в размер
на 1000 лв. по отношение на ответника В.В.Р.;
-
е прекратено
производството по делото в частта по предявените срещу Г.П.Т. установителни
искове за вземанията за главницата за сумата от 4 704,65 лева – главница по
договор за кредит за текущо потребление от 20.12.2007г, за възнаградителна
лихва за сумата от 1672,07 лева, начислена за периода 30.09.2015 г. –
29.06.2017 г., за мораторна неустойка за сумата от 446,40 лева, начислена за
периода 07.10.2015 г. - 29.06.2017 г., както и за такси за управление и
изискуемост на кредита за сумата от 136, 68 лева, като процесуално
недопустими, съответно е обезсилена заповед за незабавно изпълнение
по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 2581/2018 г. на СРС, 153 състав и издадения въз
основа на нея изпълнителен лист в посочените части.
Преписи
от жалбата са връчени на въззиваемите ответници, като в срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такива
са постъпили.
С
отговора на въззивната жалба ответникът В.В.Р. изразява становище за правилност
и законосъобразност на съдебния акт в обжалваната част. С възражението си по
чл. 414 ГПК ответникът изрично признал дължимостта на част от вземането за
главница за сумата от 1000 лв., следователно за ищецът не съществувал правен
интерес да предяви иск по реда на чл. 422 ГПК и за признатата част от
вземането, предвид което същият бил недопустим. Счита за правилно решението на
съда в тази част. На следващо място заявява становище за правилност на
решението и в частта, с която съдът приел за недопустими исковете срещу
поръчителя Г.Т. за периода 30.09.2015 г. – 30.06.2017 г. с изтичането на срока
по чл. 147 ЗЗД. Моли съда да потвърди решението като правилно и
законосъобразно.
Другият
ответник в първоинстанционното производство Г.П.Т. също е подал отговор на въззивната
жалба, с който оспорва същата с доводи за неоснователност, аналогични на
изложените в отговора на ответника Р.. Искането до въззивния съд е да потвърди
решението на СРС като правилно и законосъобразно.
Софийски градски съд, въз основа на
изложените в частната жалба и в отговора доводи и съобразно приложените по
делото доказателства, намира следното:
Въззивното
производство по депозираната въззивна жалба е образувано срещу постановеното
съдебно решение, както в частта, с която искът за договорна лихва срещу
ответниците е отхвърлен, така и в частите, с които производството по делото е
прекратено на основание чл. 130 ГПК като недопустимо. Видно както от
обстоятелствената част на жалбата, така и от формулирания от въззивника петитум
на същата от контролиращия съд се иска отмяна на решението и признаване за
установено, че ответниците дължат на ищеца въззивник солидарно всички суми по
заповедта за изпълнение и издадения въз основа на същата изпълнителен лист от
17.01.2018 г.
Макар с постановения съдебен акт
първоинстанционният съд да не е указал на страните, че решението в частите, с
които производството по предявените искове е прекратено, подлежи на обжалване с
частна жалба по реда на глава двадесет и първа ГПК, то това безспорно е така,
доколкото основанието за постановяване на прекратителен диспозитив е недопустимост
на предявените искове. За да прекрати производството в частта по установителния
иск за вземането на ищеца за главница в размер на 1 000 лв. срещу ответника В.Р.,
съдът се е позовал на направено с възражението по чл. 414 ГПК признание на
вземането в посочения размер, съответно на липса на правен интерес от
предявяване на иска в тази част. За да прекрати производството по отношение на
ответника Г.Т. в посочената част, съдът, позовавайки се на нормата на чл. 147,
ал. 1 ЗЗД е приел, че е налице процесуална недопустимост, за която съдът следи
служебно, докато производството е висящо.
Предвид
изложеното настоящият състав на съда намира, че решението на съда в посочените
части има характеристиките на определение, което подлежи на обжалване по реда
на обжалване с частна жалба, а не по реда на въззивно обжалване (чл. 258 и сл.
от ГПК). В
хипотеза на едновременно сезиране на въззивния съд както с въззивна жалба, така
и с частна жалба срещу определение по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, дори двете
жалби - въззивна и частна, да са инкорпорирани в един сезиращ документ,
въззивният съд следва най-напред да се произнесе по частната жалба и ако я
намери за основателна - да постанови отмяна на атакуваното определение
(едновременно с което се дава и разрешение на повдигнатия с прекратителното
определение процесуален въпрос по наличието на процесуалните предпоставки за
допустимостта на иска) и връщане на делото за разглеждане на спора по същество
от първата инстанция.
По изложените съображения, съдът
приема, че първо следва да бъде разгледана и решена подадената от ищеца въззивна
жалба в частта, имаща характер на частна жалба по реда на чл. 274 - чл. 278 от ГПК и едва след това следва да се разгледа въззивната жалба срещу решението по
същество на спора, постановено от първата инстанция.
По
оплакванията срещу постановения съдебен акт в частта, с която производството е
прекратено и е оставен без разглеждане като процесуално недопустим
установителния иск за вземането на ищеца за главница в размер на 1000 лв. по
отношение на ответника В.В.Р.:
Частната жалба, подадена от ищеца в
първоинстанционното производство, е неоснователна в тази част. С възражението,
подадено по реда на чл. 414 ГПК, длъжникът В.Р. е заявил, че не оспорва и
признава дължимостта на част от вземането в размер на 1000 лв. главница по
договор за кредит от 20.12.2007 г. с настъпил краен падеж 22.12.2017 г. По
аргумент от възприетото в т. 5б на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК, ВКС становище е допустимо длъжникът да признае с възражението срещу
издадената заповед за изпълнение част от вземането, за което е издадена
заповедта, стига тази част да е посочена по ясен начин. В конкретния случай от
подаденото от длъжника Р. възражение става ясно, че той е признал изрично част
от вземането за главница по процесния договор в размер на 1000 лв.,
следователно липсва възражение срещу издадената заповед в посочената част. Ето
защо правилно първоинстанционният съд е приел, че предявеният по реда на чл.
422 ГПК иск е недопустим в тази част и производството по същия следва да бъде
прекратено.
По
оплакванията срещу постановения съдебен акт в частта, с която е прекратено производството по делото по предявените
срещу Г.П.Т. установителни искове за вземанията за главницата за сумата от 4704,65
лева, за възнаградителна лихва за сумата от 1 672,07 лева за периода 30.09.2015
г. – 29.06.2017 г., за мораторна неустойка за сумата 446,40 лева, начислена за
периода 07.10.2015 г. - 29.06.2017 г., както и за такси за управление и
изискуемост на кредита за сумата от 136,68 лв. като процесуално недопустими,
съответно е обезсилена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр.
д. № 2581/2018 г. на СРС, 153 състав и издадения въз основа на нея изпълнителен
лист, в частта с която Г.П.Т. е осъден да заплати на ищеца 4 704,65 лева –
главница по договор за кредит за текущо потребление от 20.12.2007 г., 1 672,07
лева възнаградителна лихва, начислена за периода 30.09.2015 г. – 29.06.2017 г.,
446,40 лева мораторна неустойка, начислена за периода 07.10.2015 г. -
29.06.2017 г. и 136,68 лева такса за управление на кредита:
Настоящият съдебен състав намира, че
както е прието в т. 4б от посоченото по-горе тълкувателно решение, ако съдът
констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е
изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като същият е преклузивен и за
спазването му се следи служебно от съда, то в този случай заповед за изпълнение
не се издава, а заявлението се отхвърля. В конкретния случай заповедният съд е
издал заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за всички посочени в заявлението
суми, като след постъпили възражения ищецът е предявил искове по реда на чл.
422 ГПК за вземанията, за които заповедта е издадена. Въззивният състав на съда
се съгласява с изводите на СРС, че правото на кредитора да предяви иск срещу
поръчителя съществува само
в предвидения в ал. 1, чл. 147 ЗЗД, шестмесечен преклузивен срок, изтичането на
който го погасява. Преценката дали ищецът е носител на претендираното
материално право, в чиято защита е предявен иска, става част от спорния предмет
в едно двустранно и вече състезателно производство, като се прави от съда след
преценка на събраните по делото доказателства в съвкупност с доводите на
страните и се обективира в съдебното решение. Следователно, ако искът е
предявен след изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, то правото на ищеца е
погасено, поради което исковата претенция е неоснователна, тъй като не
съществува материалното право, на което е основана, т. е. изводите дали е
спазен или не посочения срок в състезателното исково производство се прави при
спазване на процесуалните правила за събиране и преценка на доказателствата и
са относими към основателността на иска.
Предвид
изложеното, атакуваното определение е незаконосъобразно и следва да бъде
отменено, като делото се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по
съществото на спора в посочената част, след което и с оглед резултата от
произнасянето и евентуално постъпилите нови въззвини жалби, делото следва да се
изпрати отново на СГС по компетентност.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, IV-Д
въззивен състав
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ решение № 101040 от 23.04.2019 г.,
постановено по гр. д. № 39937/218 г., по описа на СРС, Гражданско отделение,
153 състав, в частта, с която е прекратено производството по делото по предявените
срещу Г.П.Т. установителни искове за вземанията за сумата от 4704,65 лева –
главница по договор за кредит за текущо потребление от 20.12.2007 г., за възнаградителна
лихва за сумата от 1672,07 лева, начислена за периода 30.09.2015 г. –
29.06.2017 г., за мораторна неустойка за сумата 446,40 лева, начислена за
периода 07.10.2015 г. - 29.06.2017 г., както и за такси за управление и
изискуемост на кредита за сумата от 136,68 лева, като процесуално недопустими, съответно
е обезсилена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №
2581/2018 г. на СРС, 153 състав и издадения въз основа на нея изпълнителен лист
в посочените части.
ПОТВЪРЖАВА решение № 101040 от 23.04.2019 г.,
постановено по гр. д. № 39937/218 г., по описа на СРС, Гражданско отделение,
153 състав, в частта, с която е прекратено производството и е оставен без
разглеждане като процесуално недопустим установителния иск за вземането на
ищеца за главница по
договор за кредит за текущо потребление от 20.12.2007 г. в размер на 1000 лв.
по отношение на ответника В.В.Р..
Определението в
частта, с която е потвърдено решението в частта, с която е прекратено
производството и е оставен без разглеждане като процесуално недопустим установителния
иск за вземането на ищеца за главница по договор за кредит за текущо
потребление от 20.12.2007 г. в размер на 1000 лв. по отношение на ответника В.В.Р.,
подлежи на обжалване с частна жалба от „Б.Д.“ ЕАД пред ВКС в едноседмичен срок
от получаване на съобщението при условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, а в
останалата част е окончателно.
След
стабилизиране на настоящото определение делото да се изпрати на СРС за
продължаване на съдопроизводствените действия.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.