№ 218
гр. С.З., 27.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З. в публично заседание на единадесети юни през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Трифон Ив. Минчев
при участието на секретаря Даниела М. Калчева
като разгледа докладваното от Трифон Ив. Минчев Търговско дело №
20235500900483 по описа за 2023 година
Производството е на основание чл.124, ал.1 от ГПК.
Образувано е по искова молба изпратена по подсъдност от С. районен
съд от К. К. К. от гр.С.З. срещу „Е.“ ЕООД – гр.С..
Ищецът заявява в исковата молба, че на основание чл. 124, ал. 1 ГПК
предявява настоящия отрицателен установителен иск за установяване по
отношение на ответника, че не му дължи сумите по Договор за кредит от
04.03.2008 г., поради изтекла погасителна давност.
Изложена е следната фактическа обстановка:
Договор за кредит от 04.03.2008 г. е сключен между К. К. К.
/кредитополучател/, Д.Г. К.а /солидарен длъжник/ и „П.Б. (Б.)“ ЕАД. Ищецът
сочи, че по сключения договор не за заплащани суми от него.
Във връзка с кандидатстване за кредит ищецът извършва справка в
Централен кредитен регистър към БНБ. От справка с № БНБ-86312 от
31.07.2023г. е установено, че на 18.04.2016 г. „Е.“ ЕООД с ЕИК *** е подал
информация за наличие на кредит, по който същият се легитимира като
кредитор на ищеца. С оглед установяване на обстоятелствата във връзка с
това вписване, ищецът отправил запитване към кредитора „Е.“ ЕООД. На
01.09.2023 г. получил отговор с изх. № 01536/01.09.2023 г. по описа на
ответника, ведно с уведомление за извършена цесия. Посочено е, че от
1
отговора се установява, че на 18.04.2016 г. вземането по Договор за кредит от
04.03.2008 г. е придобито от ответника по силата на сключен договор за цесия
между него и „П.Б. (Б.)“ ЕАД. Сочи се, че според информацията от
полученото писмо към настоящия момент задължението не е изплатено и
неговия размер е както следва: 43 573,88 лева - главница, 13 726,30 лева -
лихва, 3003,39 лева - разноски.
Към получения отговор, ищецът получил и Уведомление за извършено
прехвърляне на вземания с изх. № МА 00012135/01.09.2023 г.
Посочено е, че на 19.07.2023 г. е извършена и справка за образувани
изпълнителни дела с №3542gs519g по описа на ЧСИ А.Д., видно от която
няма регистрирани висящи дела срещу ищеца.
Тъй като от сключване на договора до настоящия момент ищецът не е
заплащал сумите по сключения договор с „П.Б. (Б.)“ ЕАД, няма образувани
изпълнителни дела или информация да са предприети действия по
принудително събиране на дължимите суми, при отправяне на запитването си
до кредитора „Е.“ ЕООД поискал от тяхна страна да отпишат задължението
от Централен кредитен регистър, поради фактът на настъпила погасителна
давност. В цитирания отговор кредитора заявява, че според него „към днешна
дата не е налице основание за коригиране на подаваната от страна на
дружеството информация в Централен кредитен регистър на Б.“.
С оглед описаната фактическа обстановка, ищецът моли съда да приеме
от правна страна следното:
На първо място, относно правния интерес от предявяването на
настоящия иск. Сочи се, че такъв е налице, доколкото ищецът в качеството си
на длъжник оспорва изискуемостта на вземанията, предмет на Договор за
кредит от 04.03.2008 г., въз основа на изтекла погасителна давност. Заявено е,
че за длъжника съществува правен интерес за предявяването на настоящия
иск, тъй като съгласно чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно, не
настъпва и по право, а длъжникът следва да се позове на нея. Отбелязва се, че
същевременно правната сфера на длъжника се явява накърнена и само въз
основа на съществуващия Договор за кредит от 04.03.2008 г. Сочи се, че
кредиторът продължава да се легитимира като титуляр на правата по
процесния договор, като е възможно да извърши действия по принудително
събиране на сумите, сочени като дължими от ищеца. От друга страна се сочи,
2
че видно от отговор с изх. № 01536/01.09.2023 г. по описа на ответника,
същият използва възможността, че съгласно Наредба № 22 на БНБ от 16 юли
2009 г. за Централния кредитен регистър само той може да промени
подаваната информация към ЦКР и използва това свое право да накърни
правната сфера на ищеца, като го принуди да заплати погасено по давност
задължение. По тези съображения намира, че длъжникът има интерес да
установи настъпилите правопогасяващи факти, които отричат правото на
принудително изпълнение.
Относно легитимацията на ответника - договорът за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия), сключен между „П.Б. (Б.)“ ЕАД и „Е.“
ЕООД, по своята същност представлява двустранен, възмезден, каузален и
неформален договор, по силата на който носителя на едно вземане (цедент) го
отстъпва на трето лице (цесионер) т.е. от момента на сключване на договора,
цедента загубва това свое вземане, което цесионера го придобива от този
момент. Посочено е, че по силата на чл.99, ал.2 ЗЗД цесионерът въз основа на
прехвърленото вземане придобива всички привилегии, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е
уговорено противното. Счита, че в настоящия случай длъжника е уведомен за
цесията с връчване на Уведомление за извършено прехвърляне на вземания
получено на 04.09.2023 г. на електронния адрес на кантората, поради което
действащ носител на правата на процесното вземане е „Е.“ ЕООД.
Твърди се, че от справката от Централен регистър за длъжници се
установява, че към 19.07.2023г. няма регистрирани висящи дела срещу ищеца.
Отбелязва се, че в посочения отговор липсва информация кредитора да
предприел действия по принудително събиране на вземането чрез издаване на
Изпълнителен лист за вземането, ищецът не е уведомяван за завеждано срещу
него каквото и да било гражданско или изпълнително дело.
Твърди се, че отказа на кредитора да признае настъпилата погасителна
давност и да отпише вземането от ЦКР накърнява правната сфера на ищеца.
От друга страна, посочването на наличието на актуален дълг в ЦКР
препятства възможността на ищеца да сключи нов кредит, които
обстоятелства обуславят необходимостта от завеждане на настоящия иск.
Изложено е, че съгласно разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД с изтичане на
петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не
3
предвижда друг срок. С оглед липсата на образувани изпълнителни дела и
действия по принудително изпълнение за процесното вземане, счита, че в
настоящия случай е настъпила погасителна давност за всички вземания
предмет на Договор за кредит от 04.03.2008 г.
Моли, да се постанови решение, с което да бъде признато за установено,
че К. К. К. с ЕГН ********** не дължи на „Е.“ ЕООД с ЕИК *** вземанията
предмет на Договор за кредит от 04.03.2008 г., прехвърлен чрез договор за
продажба и прехвърляне на вземанията от 18.04.2016 г., а именно: 43 573,88
лева - главница, поради изтекла погасителна давност.
Моли, като последица от уважаване на иска по отношение на
главницата да бъде установено, че ищеца не дължи вземанията,
представляващи акцесорни спрямо главницата.
Претендира присъждане на направените съдебно-деловодни разноски в
настоящето производство, в това число заплатен адвокатски хонорар,
държавни такси, депозити за вещи лица и други.
В законния срок ответникът е депозирал отговор на искова молба, с
който счита, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването на иска.
Заявява, че интересът на ответника е положителна процесуална предпоставка,
чието наличие следва да бъде доказано именно от ответника. В тази насока
посочва Определение № 91 / 09.02.2018г. по гр.д.№ 3448 по описа на ВКС за
2017г. Сочи, че установената практика на ВКС не отрича правен интерес за
ищеца да получи и в този случай признанието на ответника в един исков
процес, но в конкретност съобразява налице ли е даден от ответника повод по
смисъла на чл. 78. ал. 2 ГПК, за да се възлага върху него тежестта за
разноските, като се отчита и правомерният характер при поведението на
кредитора. -“Определение № 744 от 18.04.2023 г. на ВКС по к. ч. гр. д. №
1170/2023 г. В този смисъл посочва актуалната практика на ВКС: Опр. 365 по
ч.гр.д. 3019/2022; Опр. 66 по ч.гр.д. 4770/2017; Опр. 75 по ч.гр.д. 1371/2017;
Опр. 95 по ч.гр.д. 510/2018; Опр. 318 по ч.гр.д. 2828/2018; Опр. 420 по ч.гр.д.
3300/2018. Отбелязва, че в същата е прието разбирането, че решението по иск
по 439 ГПК не рефлектира върху предпоставките по 78, ал. 2 ГПК и
отговорността за разноски на кредитора. Твърди, че към датата на депозиране
на исковата молба ответникът не е дал повод за завеждане на делото. Посочва
Определение № 478 от 30.08.2023 г. на ВтАС по в. ч. гр. д. № 382/2023 г.
4
Заявява, че не е спорно по случая, че правото на принудително изпълнение е
погасено по давност.
Сочи, че в отговор от Е. ЕООД до пълномощника на К., че
принудителни действия не са предприемани и се цели единствено доброволно
изпълнение, а нормативно установеното задължение за дружеството е
подаване на информация в ЦКР съгласно чл.10 от Наредба №22/16.07.2009г.
на БНБ за ЦКР. Заявява, че именно това е като основание за предявяване на
иска.
Твърди, че подаването на информация в ЦКР е нормативно задължение
- Определение № 903 от 6.11.2023 г. на ОС - П. по в. ч. гр. д. № 698/2023 г.
Не спори, че към датата на подаване на иска е настъпила петгодишна
погасителна давност, по силата на която е погасено правото на принудително
събиране на процесното вземане. Поддържа становището, че е погасена по
давност възможността за принудително събиране на задължението, а не
самото вземане. Заявява, че ответникът не е предприел каквито и да било
действия, с които да засегне правната или материалната сфера на ищеца.
Твърди, че правната среда на ищеца не е накърнена и с извънсъдебното си
поведение дружеството не е дало повод за завеждане на делото. Счита, че в
този смисъл, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, разноски в тежест на
дружеството не следва да бъдат присъждани, в подкрепа на което е и
практиката на ВКС, обективирана в Определение № 365 по ч. гр. д. 3019/2022;
Определение № 66 по ч. гр. д. 4770/2017; Определение № 75 по ч. гр. д.
1371/2017; Определение № 95 по ч. гр. д. 510/2018; Определение № 318 по ч.
гр. д. 2828/2018; Определение № 420 по ч. гр. д. 3300/2018 и др. Заявява, че
възможността за принудително събиране на задължението, действително е
погасена по давност, но подаването на информация към ЦКР е нормативно
задължение на дружеството, за което длъжникът е бил уведомен в изпратен
до него отговор.
Твърди, че липсва спор по фактическата обстановка, изложена в
исковата молба и становището на ответника, което изразява с настоящия
отговор.
Отбелязва, че възражението му е само досежно правните изводи, които
следва да се направят въз основа на едни и същи факти.
Сочи, че в светлината на горните мотиви иск за признаване за
5
установено, че не съществува право на принудително изпълнение за
процесните суми, вземането продължава да съществува, но се погасява
възможността да бъде събрано по съдебен ред. Посочва, че в исковата молба
ищецът не оспорва съществуването на валиден договор за кредит,
неизпълнението си по този договор за кредит, както и дължимостта на сумата,
а единствено липсата на притезателно право на принудително изпълнение.
При тези факти, намира, че следва да се приеме, че към датата на
депозиране на исковата молба ответникът не е дал повод за завеждане на
делото - Определение № 478 от 30.08.2023 г. на ВтАС по в. ч. гр. д. №
382/2023 г.
Моли, да се оставят разноските в тежест на ищеца, предвид
обстоятелството, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на
иска, като наред с това е налице признание на иска. (Решение
№2012/05.10.2023г по ГД 4050/23 на PC Б.)
Моли, в случай, че на първото редовно открито съдебно заседание не се
яви представител на ответника, делото да се разгледа в негово отсъствие, като
съдът приеме, че отговорът на исковата молба се поддържа.
В условията на евентуалност, в случай че съдът уважи предявения иск,
присъди разноски в полза на ищеца и предвид обстоятелството, че ищецът
претендира да му бъдат заплатени разноските за адвокатско възнаграждение,
които са направени, прави възражение за прекомерност на същите с оглед на
правната и фактическа сложност на делото. С настоящия отговор сезира и
моли на основание разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК съдът да присъди
минимален размер на разноските, заплатени за адвокатски хонорар, при
условие, че ищецът докаже заплащането им /в това отношение т.1 от
Тълкувателно решение №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС от 06.11.2013 г. по
тълкувателно дело №6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС/, съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото.
В това отношение сочи, че на основание чл.236, ал.1, т.7 ГПК, която
разпоредба има императивен характер в съдебното решение трябва да бъде
посочена и банковата сметка, по която да се преведат присъдените в полза на
ищеца разноски.
Съдът, като обсъди представените по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, намери за установено следното:
6
Сключен Договор за кредит от 04.03.2008 г. между К. К. К.
/кредитополучател/, Д.Г. К.а /солидарен длъжник/ и „П.Б. (Б.)“ ЕАД.
Сключен Договор за цесия между П.Б. (Б.)“ ЕАД и „Е.“ ЕООД, на
18.04.2016 г..
Предвид установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да
поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на
решение при признание на иска. В този случай съдът постановява решението
си, като в мотивите му е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при
признание на иска.
Съдът намира, че в конкретния случай са налице предпоставките за
произнасяне с решение по чл. 237, ал. 1 от ГПК. В отговора на исковата молба
ответникът „Е.“ ЕООД, е направил изрично изявление за признание на иска, а
ищецът, чрез процесуалния си представител, изрично е поискал в откритото
съдебно заседание съдът да се произнесе с решение при признание на иска.
Спазени са и изискванията на чл. 237, ал. 3 ГПК, тъй като признатото
право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е
такова, с което страната може да се разпорежда.
С оглед направеното признание на иска, съдът намира, че следва
претенцията на ищеца да се уважи.
Ето защо, съдът постановява настоящото решение при признание на
иска, като на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК не е необходимо да излага
мотиви за това.
По отношение на разноските: Ответникът моли, да се оставят
разноските в тежест на ищеца, предвид обстоятелството, че ответното
дружество не е дало повод за завеждане на иска, като наред с това е налице
признание на иска.
И при постановяване на решение при признание на иска по реда на чл.
237 от ГПК, съдът на общо основание се произнася по разноските.
Същинският спор между страните е тук и на кой следва да се възложат
разноските. За възлагане на разноските, сторени от ищеца, водещо значение
се отдава на активното поведение на ответника като кредитор и взискател, на
7
съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните мерки, които е предприел,
докато установено и продължаващо бездействие на кредитор след като
давността е изтекла обуславя обратния резултат (опр. № 318/2018 г. по гр.д №
2828/2018 г., опр № 534/2019 г. по ч.гр.д. № 4484/2019 г. на Трето г.о , опр.
№474/2019 г. по ч.гр.д № 3063/2019 г. на Четвърто г.о и др., всички цитирани
в определение № 744 от 18.04.2023 г. по ч.гр.д. № 1170/2023 г. на ВКС, 3-то
ГО).
В настоящия случай както се посочи ответникът е дал повод за
завеждане на делото, тъй е отказал заличаване на ищеца като задължение в
ЦКР и му е посочил изрично, че дължи сума по процесния договор за кредит,
тоест ответникът не признава погасяването по давност на вземането, въпреки
обратното му становище в хода на процеса, а изрично посочва да е налице
това задължение. Именно поради тази причина е образувано делото, за да
може ищецът да реализира правата си от заличаване на задължението му по
процесния договор за кредит. При това положение е без всякакво значение
обстоятелството, че ответникът не е провел допълнително принудително
изпълнение по изпълнителния титул след настъпилата перемпция. Затова
ответникът е дал повод за завеждане на делото и не са налице предпоставките
по чл. 78, ал. 2 ГПК за възлагане на разноските в тежест на ищеца.
Тъй като исковете се уважиха изцяло, ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца сторените разноски в производството.
Съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК ищецът е направил
разноски в размер на 5742,96 лв., които ответникът следва да бъде осъден да
му заплати. Направеното от ответника възражение за прекомерност на адв.
възнаграждение на проц. представител на ищеца е неоснователно, тъй като е
съобразено с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери
на адв. възнаграждения, а и са представени доказателства за заплащането му
още с ИМ.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че К. К. К. с ЕГН **********, гр. С.З.,
**, не дължи на „Е.” ЕООД, вписано в ТР с ЕИК ***, с адрес на управление
гр. С., район В., ж.к. **, сумата 43 573,88 лева – главница, предмет на Договор
8
за кредит от 04.03.2008 г., прехвърлен чрез договор за продажба и
прехвърляне на вземанията от 18.04.2016 г..
ОСЪЖДА „Е.” ЕООД, вписано в ТР с ЕИК ***, с адрес на управление
гр. С., район В., ж.к. **, да заплати на К. К. К. с ЕГН **********, гр. С.З., **,
сумата 5742,96 лв., разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването
му на всяка от страните с въззивна жалба чрез Окръжен съд С.З. пред
Апелативен съд гр. П..
Съдия при Окръжен съд – С.З.: _______________________
9