№ 70
гр. Пазарджик, 03.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на шестнадесети
май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Венцислав Г. Петров
при участието на секретаря Петрана Ив. Динева
като разгледа докладваното от Венцислав Г. Петров Търговско дело №
20245200900031 по описа за 2024 година
Предявени са субективно съединени искове от М. Б. К., ЕГН
**********, лично и като законен представител на С. А. И., ЕГН **********,
и Г. М. К., ЕГН **********, всички чрез адв. С. А. от АК - П., със съдебен
адрес: гр. П., ул. „Г. П.“ № **, офис **, против ЗАД „ОЗК-Застраховане“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Възраждане“, ж. к. Възраждане, ул. „Света София“ № 7, ет. 5, за заплащане на
обезщетение от по 200 000 лева за всеки ищец за причинените им
неимуществени вреди от смъртта на А. Я. И., настъпила на 03.06.2022 г. в
резултат на ПТП от същата дата по вина на водача А. С. С., управлявал л. а.
Ауди А6, рег. № *****, ведно със законната лихва върху главниците, считано
от 04.07.2022 г. до окончателното плащане, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.
Исковете се основават на следните фактически твърдения:
На 03.06.2022 г. около 21:50 часа, на път **, км ***, в посока от с. З.
към гр. П., водачът на л. а. Ауди А6, рег. № ***** А. С. С. се движел с
несъобразена с пътните условия скорост от над 80 км/ч при разрешена такава
от 60 км/ч и причинил ПТП, при което тежко пострадал пешеходецът А. Я. И.,
който живеел на съпружески начала с ищцата М. К., с която е имал дете –
втората ищца С. И.. Освен това А. И. се грижел и за третия ищец Г. К.. Било
образувано досъдебно производство № 455/2022 г. по описа на РПУ –
Пазарджик. Поддържа се, че смъртта на А. е била тежък удар за неговите
близки. Излагат се подробни съображения. Относно Г. К. се сочи, че е родно
дете на пострадалия, роден по време, когато А. бил на работа в Г., поради
което не бил припознат по надлежния ред. Въпреки това, А. е полагал всички
1
грижи за него, както баща се грижи към сина си. Алтернативно се твърди, че
на Г. се дължи обезщетение като на отглеждано, но неосиновено дете съгласно
ППВС № 5/69 г. Сочи се, че за процесната дата делинквентът е имал сключена
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника,
което обуславя и правния интерес от завеждане на настоящите искове. Били
предявени извънсъдебни претенции пред застрахователя на 04.07.2022 г., но и
до момента няма произнасяне по тях. Молят за уважаване на исковете ведно
със законната лихва, считано от 04.07.2022 г. до окончателното плащане.
Сочат банкова сметка на ищците в „******“ АД: ******, на основание чл. 127,
ал. 4 ГПК. Претендират разноски.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът, чрез адв. Н. Ш. от АК – П.,
е подал отговор на исковата молба. Навеждат се доводи, че за да се присъди
обезщетение за неимуществени вреди на ищеца Г. К. е необходимо доказване
на особено близка житейска връзка с починалия, а доказателства за трайна и
дълбока емоционална връзка между двамата няма по делото. Още повече, с
оглед възрастта на детето – на 4 години към датата на смъртта, е невъзможно
да се изгради връзка като между баща и син. Поставя се под въпрос и
биологичният произход на ищеца К.. Излага се, че връзка със същото ПТП са
образувани т. д. № 44/2023 г. и т. д № 201/2022 г. и двете на ОС – Пазарджик –
първото с ищци З. Г. – отглеждано, но неприпознато дете и Я. А. И. – дете на
починалия, а второто дело – с ищци родителите на пострадалия А. И.. От
разпит по т. д. № 44/2023 г. на бащата на пострадалия Я. Г. Д. се правят изводи,
че няма споменаване, че А. отглеждал двете деца С. И. и Г. К., което поставяло
под сериозно съмнение изложеното в исковата молба. Също така от
показанията по т. д № 201/2022 г. на свидетеля Я. И. Д. се установило, че
пострадалият допреди да почине живеел заедно с родителите си в една къща,
но не са споменати други лица, които също да са живеели там заедно с него.
Или, твърди се, че нелогично било в една къща да са живяли както
пострадалият заедно с родителите си, така и двете му деца /ищците по т. д. №
44/23 г./, както и тримата ищци по настоящото дело. Моли се за прекратяване
на делото спрямо ищеца Г. К., поради липса на материална легитимация. По
съществото на спора се излага, че исковете са неоснователни, тъй като от
четирите САвТЕ по описаните по – горе търговски дела се установило, че
водачът А. С. няма вина за инцидента, доколкото ПТП е щяло да настъпи и
при разрешената за участъка скорост от 60 км/ч, понеже пълният спирачен път
е значително по-голям от отстоянието до пешеходеца. Всичко това
аргументира извод за случайно деяние по см. на чл. 15 от НК – цитира се и т. 5
от ТР № 28/1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВС. Прави се възражение
и за съпричиняване от страна на пострадалия, като се черпят доводи в
разпоредбите на чл. 5, чл. 107 и чл. 113 и 114 от ЗДвП с подробна
2
аргументация, вкл. с оглед т. 6 от ТР № 2 от 22.12.2016 г. по тълк. дело №
2/2016 г. на ОСНК на ВКС. Моли за отхвърляне на исковете изцяло с
присъждане на разноски.
В срока по чл. 372 от ГПК не е постъпила допълнителна искова молба,
с което двойната размяна е преустановена.
По допустимостта на производството:
Легитимацията на страните съответства на твърденията на ищците за
претърпени вреди от деликт и застрахована гражданска отговорност на
делинквент при ответника-застрахователно дружество.
Процесуалната легитимация се определя не от доказани факти, а от
твърденията в исковата молба, т. е. дали ищецът Г. К. е
материалнолегитимиран по иска ще се реши с крайния съдебен акт по
съществото на спора.
Сезиран е родовокомпетентният съд – чл. 104, т. 4 от ГПК.
Съдът счита, че в случая претенциите на ищците за присъждане на
законната лихва за забава представлява материалноправна последица от
евентуалното уважаване на главните искове за обезщетение и не се предявяват
като самостоятелни искове по чл. 86 от ЗЗД, поради което ищците не са
длъжни да сочат размер на търсената лихва.
Съдът приема, че надлежно е упражнено правото на иск, доколкото
ищците са провели описаната в чл. 498, ал. 1 и ал. 3 от КЗ процедура за
разглеждане на претенцията пред застрахователя, като са го сезирали с искане
за заплащане на обезщетение на 04.07.2022 г., но такова няма определено.
От изисканата служебно справка от РПУ - Пазарджик на какъв етап е
наказателното производство по ДП № 455/2022 г. на РПУ – Пазарджик е
постъпил отговор с писмо вх. № 5735/14.06.2024 г., от който се установява, че
няма привлечено лице в качеството на обвиняем за деянието, при което е
настъпила смъртта на А. И..
Производството е допустимо.
Съдът приема от фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК съдът е приел за безспорни
и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата: че между ответника и А. С.
С., като водач на л. а. Ауди А6, рег. № *****, към датата на инцидента
03.06.2022 г., е налице сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, както и че ищците са провели описаната в чл. 498, ал. 1 и ал.
3 КЗ процедура за разглеждане на претенцията пред застрахователя, като са го
сезирали с искане за заплащане на обезщетение досежно процесния инцидент
с подаване на молба на 04.07.2022 г., но ответникът не е определил такова.
3
От удостоверение за наследници на А. Я. И. се установява, че
наследници по закон са Я. А. И. и С. А. И..
От удостоверение за раждане се установява, че ищецът Г. М. К. е
родено от майка М. Б. К. и баща неизвестен.
По делото е приложен Констативен протокол за ПТП с пострадали
лица рег. № ***** г. на ОД на МВР – Пазарджик.
От изискана справка по реда на чл. 192 от ГПК от Главна дирекция
„Гранична полиция“ към МВР се установява, че пострадалият А. И. е излязъл
от Б. през ГКПП на *** г. и се е върнал обратно в Б. на *** г. В справката
изрично е отбелязано, че данните в автоматизираната информационна система
на МВР (АИС „Граничен контрол“) за преминавания през ГКПП не могат да
бъдат достоверен източник на информация за всички влизания/напускания на
територията на Б. от лица и превозни средства.
От събраните по делото гласни доказателства се установява следното:
Свидетелят Ф. Р. К., майка на ищцата М. К., дава показания, че
пострадалият от инцидента А. И. и дъщеря й се познавали от 10 години преди
да заживеят заедно. От 6 години живеели заедно. А. имал 2 деца от предходен
брак, а от М. има две деца – С. и Г.. Г. не бил припознат, защото когато се
родил А. 6 месеца бил в Г. по работа. А. много обичал М. и се грижел за
децата. Водел ги на екскурзии. А. се грижел и за другите си деца от
предходния брак. Децата били много привързани към А., още пазели
подаръците, които той им дал. М. „психически се разболя“ и затова тръгнала
на психолог. Не успял да припознае детето си Г. когато се върнал, защото
станал инцидентът.
Свидетелят Р. З. З. дава показания, че (ищецът) Г. не е припознат от А.,
защото баща му не бил в Б.. След като се върнал казал, че ще припознае
детето преди рождения ден на майка й, но станала катастрофата и не успял.
От 6 години живеели заедно в къщата на баща му. Гледали си децата. Когато
М. е раждала Г., А. бил за около месец в чужбина. След смъртта се твърди, че
М. била срината психически, пиела лекарства за успокоение. Сега майката и
двете деца живеят заедно в една стая при майка й в с. Н. С.
Свидетелят С. Ж. З. дава показания, че не знае защо Г. не бил
припознат от А., а само С.. Всички живеели заедно. Той го отглеждал като
негово дете. След катастрофата М. се прибрала при нейните родители в с. Н.
С.
Свидетелят Г. С. К. дава показания, че е участвал в процесния
инцидент. Пътувал към Б., когато зад завоя видял спряла от неговата страна на
пътя кола, на дълги светлини. Понеже не виждал нищо от дългите светлини
намалил драстично скоростта на около 30 – 40 км/ч. В момента, когато се
4
изравнили светлините на двете коли видял до спрялата кола два силуета и
нещо се стрелнало пред фаровете. Веднага след това се чул тежък удар и
свидетелят спрял автомобила. Попитал хората до спрелия автомобил какво са
направили, при което те се качили в колата и с въртящи гуми се изнесли към
П.. Подробно посочва събитията впоследствие, които обаче не касаят
механизма на деянието.
От изслушаното заключение по допуснатата съдебноавтотехническа
експертиза, изготвено от вещо лице автоексперт инж. Ф., оспорено от
ответника, прието от съда като компетентно изготвено, пълно и обосновано,
се установява следното:
Пътното произшествие е настъпило на 03.06.2022 г., около 22:00 ч., на
път **, км. ***, извън населено място в посока от с. З. към гр. П., където л. а.
Ауди А6, рег. № *****, управляван от А. С. С., се движел със скорост от 78
км/ч при разрешена допустима скорост в този участък от 60 км/ч (наличен
знак В26). В същото време в лентата за насрещно движение в посока към с. З.
се движел джип, управляван от Г. К., който наближавайки наличната отбивка
възприел спрял там автомобил с включени фарове на дълги светлини и
силуети на двама мъже. В този миг от тази част около автомобила внезапно
изскочил силует, тичащ отдясно наляво пред автомобила на К., по време
когато се разминавал с насрещно движещия се л. а. Ауди А6. Пешеходецът
успял да пресече в непосредствена близост до джипа, но бил ударен от
насрещно преминаващия автомобил Ауди А6, с неговата предна лява част. За
причина за инцидента вещото лице сочи внезапното пресичане на пътното
платно от пешеходеца А. И. в момент, когато л. а. Ауди е отстоял на дистанция
от 32 до 40 метра. От момента, в който пешеходецът е навлязъл на платното
за движение времето за реакция на водача, сработването на спирачната
система и времето на спирачното закъснение е общо равно на 1,85 секунди.
Времето за което пешеходецът е изминал разстоянието от навлизането на
пътното платно до мястото на удара е общо между 1,48 – 1,83 секунди, т. е.
водачът не е имал време при възприемане на пешеходеца като опасност да
приведе автомобила в режим на спиране. Пълният спирачен път или т. нар.
„опасна зона за спиране“ на л. а. Ауди, при установената скорост от 78 км/ч е
70 метра, което с оглед дистанцията до пешеходеца означава, че ударът е бил
непредотвратим. Експертът дефинира понятието „опасна зона“, като пълният
спирачен път, който изминава автомобилът от момента на възприемане на
опасността от водача до окончателното му спиране. Нарича се „опасна зона“,
защото ако водачът не реагира преди тази опасна зона, закъснее и влезе в нея,
в този участък, тогава при всички случаи ПТП настъпва. Той трябва да
реагира преди да навлезе в този участък.
Направени са изчисления, че ако водачът А. С. е управлявал л. а. Ауди
5
със скорост между 41 – 50 км/ч, то ПТП е било предотвратимо, тъй като
водачът е можел да спре преди удара.
Правни изводи:
Предявени са искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ.
Съгласно цитираната правна норма увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка "ГО" на автомобилистите при спазване на
изискванията на чл. 380 от КЗ.
В производството по иск с правно основание по чл. 432, ал. 1 от КЗ
върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи: противоправно
поведения от страна на делинквента; вреда (в случая неимуществена);
причинна връзка между деяниято и вредата; вина, която се презумира при
доказано авторство на основание чл. 45, ал. 2 от ЗЗД; наличие на валидно
застрахователно правоотношение между делинквента и застрахователното
дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите;
настъпване на застрахователното събитие като юридически факт, пораждащ
отговорността на застрахователя.
Отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди
произтича от сключения застрахователен договор, а не от непозволено
увреждане. Тази гражданска отговорност е функционално обусловена от
отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие,
обстоятелство което обуславя отговорност на застрахователя за всички
причинени от него вреди и при същите условия, при които отговаря самият
причинител на вредите.
Тъй като в случая липсва осъдителна присъда (чл. 300 от ГПК),
предпоставките за носене на деликтна отговорност по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД,
респ. обстоятелствата от значение за оборване на презумпцията за вина
съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД следва да бъдат доказани пред гражданския съд с
доказателства, събрани в хода на делото по иска с правно основание по чл.
432, ал. 1 от КЗ.
В тежест на ответника застраховател е да установи отсъствието на
презумираното от закона виновно поведение, довело до причинените вреди, а
именно че в резултат на определени обстоятелства е налице безвиновно
деяние, включително че деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди
настъпването на общественоопасните последици - случайно деяние по чл. 15
НК. В случая конкретният довод на ответника на това основание е, че
доколкото ПТП е щяло да настъпи и при разрешената за участъка скорост от
60 км/ч понеже пълният спирачен път е значително по-голям от отстоянието
до пешеходеца, то следва да се приеме, че е налице случайно деяние (чл. 15 от
6
НК), изключващо виновно поведение на делинквента.
По този въпрос съдът приема следното:
Според чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, водачите на пътни превозни средства са
длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с
атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на
превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да
спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят
скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за
движението.
Според чл. 21, ал. 2 от ЗДвП, когато стойността на скоростта, която не
трябва да се превишава, е различна от посочената в ал. 1, това се сигнализира
с пътен знак.
Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 28 от 28.11.1984 г.
по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВС, възприети и в практиката по граждански
и търговски дела (т. д. № 2674/2018 г. на ВКС, ТК, І т. о., т. д. № 2526/2022 г.
на ВКС, ТК, І т. о. и др.), при твърдяно нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП това
би било, ако се докаже, че пътният инцидент е бил непредотвратим, въпреки
че превозното средство е управлявано със скорост, ненадвишаваща
допустимата, при липса на обективни фактори, които да са задължавали
водача да избере по-ниска скорост. Т. е. че при управлението на превозното
средство със съобразена скорост, в рамките на допустимата такава, водачът
не е можел да спре, считано от момента на възникване на опасността за
движението и когато тази опасност е можело да бъде възприета. Само при
установяване на такива обстоятелства презумпцията относно вината се счита
оборена – така Решение № 138 от 25.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2526/2022
г., I т. о.
Тълкувателното решение е имало за цел да уеднакви съдебната
практика по наказателни дела, включително относно разпоредбата на чл. 15
НК. Тъй като в българското право понятието "вина" е единно, постановките в
решението могат да се приемат за приложими и в случаите на деликт по чл. 45
от ЗЗД, свързван с нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.
Изрично в мотивите към т. 5 от тълкувателното решение е прието, че
когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движение
досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да
предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва
да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15
от НК.
С Определение № 1000 от 28.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2552/2024
7
г., I т. о., е прието, че въззивното решение не е постановено в противоречие с
практиката на ВКС (ВС), приемайки за неоснователно възражението на
застрахователя за случайно събитие (чл. 15 от НК), основано на изводите на
вещото лице, че при настъпилата опасност разстоянието между лекия
автомобил и удара е било значително по-малко от опасната зона за спиране на
автомобила, при което водачът не е имал възможност да предотврати удара
чрез спиране или друга маневра, включително при управление с
максималната разрешена скорост за участъка.
В Решение № 166 от 10.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4284/2008 г., IV г.
о., се приема, че вредоносният резултат при непозволено увреждане не може
да бъде следствие от случайно събитие, когато той се предхожда от виновно
поведение.
Като обобщение, след като поведението на водача на л. а. Ауди А6 е
виновно досежно спазването на предписанията на правилата за движение,
нарушавайки чл. 21, ал. 2 от ЗДвП, движейки се със 78 км/ч при максимално
допустима скорост от 60 км/ч, то не може да се изследва налице ли е случайно
деяние. Възражението е неоснователно.
По възражението за съпричиняване:
Съгласно трайната практика на ВКС (вж. цитирана практика в Решение
№ 64/16.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 1781/2018 г., II т. о.) за определяне
наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалото лице е от значение съществуването на причинна връзка между
поведението на увредения и противоправното поведение на водача на
увреждащото МПС, като съдът следва да прецени доколко действията на
пострадалото лице са допринесли за резултата и въз основа на това да
определи обективния му принос.
В тази връзка, обективният характер на съпричиняването е признат
изрично още от Върховния съд в т. 7 от ППВС № 17/1963 г., което има
характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1
от ГПК. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със
задължителна за съдилищата в Република България сила, че обезщетението за
вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е
допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието
на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен
резултат, а не и вината му.
В случая, от изслушаното заключение на вещото лице по приетата
експертиза безспорно се установява, че пострадалият пешеходец е навлязъл
внезапно на платното за движение в момент, когато реакция на водача А. С.,
предотвратяваща сблъсъка е била невъзможна. Установено е още, че
8
пешеходецът се е разминал на сантиметри от джипа, управляван от разпитания
свидетел К., но е бил ударен от насрещно движещия се л. а. Ауди А6. Въпреки
че не се изследва виновното поведение на пострадалия, същият като
пешеходец безспорно нарушава чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 113, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и
чл. 114, т. 1 от ЗДвП.
Или, механизмът на ПТП показва, че пострадалият е предприел
пресичане между два насрещно движещи се автомобили, които той би
трябвало да е виждал с оглед нощното време и ползваните от тях светлини на
фаровете, и то в момент, когато същите буквално се разминават, което
поведение на пешеходеца обосновава настоящият състав да приеме, че
приносът му за настъпване на вредите възлиза на 90 %.
Всички свидетелски показания са безпротиворечиви относно факта, че
ищецът Г. е бил отглеждан от А. И. от раждането му, но поради неустановени
причини не е бил припознат по надлежния ред (въпреки че А. се прибрал в Б.
на *** г., а детето му се родило три дни по-късно – на **** г.). Изисканата
справка от Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР не може да бъде
достоверен източник на информация за всички влизания/напускания на
територията на България от лица и превозни средства. Установява се, че А. се
грижел за М. и децата. Всички били много задръжни и сплотени. А. водел
децата на екскурзии. Те също били много привързани към А., още пазели
подаръците, които той им дал. М. се установи, че посещавала психолог. По
делото не се събраха данни, че детето Г. не е било възприемано от А. И. като
негово родно дете.
Съдът приема, че всички предпоставки за възникване отговорността на
застрахователното дружество са налице: установен деликт при съответно
авторство (водачът А. С.), противоправност, вина, настъпили неимуществени
вреди от получените увреждания, причинна връзка между деянието и
неимуществените вреди, наличие на валидно застрахователно
правоотношение между делинквента и застрахователя по застраховка „ГО“ на
автомобилистите, респ. настъпване на застрахователното събитие като
юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя.
По размера на обезщетението за неимуществени вреди:
В задължителната съдебна практика (т. II от ППВС № 4/1968 г.) са
определени критерии за "справедливост", като е прието, че справедливостта
не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от
съда при определяне на размера на обезщетението. При причиняването на
смърт от значение са възрастта на увредения, отношенията между пострадалия
и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, като
9
претърпените морални вреди са индивидуално определими и паричното
обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването
им.
Съгласно решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. ВКС, II т. о.,
при определяне на дължимото обезщетение следва да се отчитат в пълна
степен и конкретните икономически условия, а като ориентир за
обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на
застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението
момент. Лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да
бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически
условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост –
Решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о.
Практиката на други държави може да служи само за ориентир или за
направата на предложения de lege ferenda, но не и да лиши правоимащите от
прилагането на относимото материално право от българския съд.
Съгласно ППВС № 5/24.ХІ.1969 г. се допълва р. ІІІ, т. 2 от ППВС №
4/1961 г. относно кръга на лицата, които имат право на обезщетение за
неимуществени вреди при причинена смърт, като се сочи и отглежданото, но
неосиновено дете.
Моралните (неимуществени) вреди са индивидуално определими и
паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за
преодоляването им. Не е проява на справедливост, а е в дисхармония със
справедливостта, определяне на парично обезщетение по–голямо от
необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Настоящият съдебен
състав приема, че паричният еквивалент на понесените от ищците вреди
възлиза на сумата от по 200 000 лева, като предвид приетите 90 %
съпричиняване от страна на пострадалия, исковете за неимуществени вреди се
явяват основателни за сумата от 20 000 лева за всеки ищец. За разликата до
претендираните 200 000 лева, същите се отхвърлят.
По отношение на законната лихва:
В действащия Кодекс за застраховането изрично е регламентирано, че
застрахователното покритие включва и лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ (арг.
чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ), тоест застрахователят отговаря за лихвата за забава,
когато застрахованият отговаря за тях пред увреденото лице, което в
хипотезата на деликта произтича от правилото на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. Въпреки
това в чл. 429, ал. 3 от КЗ е регламентирано, че лихвите за забава на
застрахования по ал. 2, т. 2, за които той отговаря пред увреденото лице, се
плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната сума (лимита
на отговорност). В този случай от застрахователя се плащат само лихвите за
10
забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от
застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.
430, ал. 1, т. 2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
Или, отговорността на прекия причинител за лихви, считано от датата на
непозволеното увреждане съществува, но същата (по силата на самия кодекс)
се поема от застрахователя от един по-късен момент, в който му е станало
известно настъпването на застрахователното събитие. Не е налице законова
възможност в тежест на застрахователя да се възложат и лихвите за времето от
увреждането до уведомяването му за това.
По делото безспорно се прие, че ищците са отправили претенция пред
застрахователя на 04.07.2022 г. за заплащане на обезщетение по повод
процесното ПТП, респ. не се установи датата, на която самият застрахован е
уведомил застрахователя – ответник. Ето защо, единственият установен
момент, в който на застрахователя му е станало известно настъпването на
застрахователното събитие е 04.07.2022 г., която дата следва да се приеме и за
датата, от която тече и законната лихва за забава върху присъдените
обезщетения.
По разноските:
Ищците са освободени от задължението за внасяне на държавна такса
по делото на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК,
когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от
разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички
дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на
съда. Съдебната практика приема, че и в случаите по чл. 78, ал. 6 от ГПК
осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, но
съразмерно с уважената част от исковете (Решение № 311/08.01.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 1144/2018 г., ІV г. о., Решение № 321/30.01.2018 г. на ВКС по
гр. д. № 1159/2017 г., IV г. о.). Съразмерно на уважената част от исковете
ответникът следва да заплати такса в полза на съда в размер на 2 400 лева.
Ищците са ползвали безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв – материално затруднено лице. Претендира се адвокатско
възнаграждение в полза на адв. А. и разноски за експертизите в размер на 225
лева и 6 лева за банкови такси.
На първо място, съдът съобразява, че Наредба № 1/2004 г. за
възнаграждение за адвокатската работа е изменена и допълнена с ДВ, бр. 14
от 18.02.2025 г., т. е. след приключване на устните състезания по настоящото
дело (приключили на 16.05.2025 г.), като доколкото разпоредбите имат
материалноправен характер, приложима е тази редакция, която е била в сила
11
към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за
съответната инстанция, доколкото на изменението на подзаконовия
нормативен акт изрично не е предадено обратното действие – Определение №
534 от 08.12.2016 г. по ч. т. д. № 1135/2016 г. на І т. о. Ищците представят
договори за правна защита от 12.08.2024 г., поради което приложение намира
редакцията на наредбата отпреди изменението с ДВ, бр. 14/18.02.2025 г.
От друга страна, с Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-
438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е
прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи,
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от
съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото – в този смисъл е
Определение № 50015 от 16.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1908/2022 г., I т. о.
С оглед приключване на делото в реално две открити съдебни
заседания (останалите съдебни заседания се състоят единствено в отлагане на
делото заради твърдяния опит за постигане на извънсъдебна спогодба), при
установена относителна фактическа и правна сложност на спора, въпреки
утвърдена съдебна практика по някои от спорните въпроси, съдът счита, че
адвокатското възнаграждение, което е дължимо в случая е в размер на сумата
от по 2 500 лева за всеки ищец. Ответникът дължи и разходите за депозит за
вещо лице в размер на 22,50 лева, съразмерно на уважената част от исковете.
Банковите такси не представляват разноски по делото.
Ответникът претендира разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 45 540 лева с ДДС, както и 40 лева за свидетел и 450 леваза депозит.
Депозитът за свидетел не е разходен, поради което не представлява разноски;
може да се иска обратно. По изложени вече аргументи съдът определя
дължимо адвокатско възнаграждение в размер на 27 000 лева с ДДС,
съразмерно на отхвърлената част от исковете, като дължимите от ищците
разноски за депозит за вещи лица възлиза на 405 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
12
РЕШИ:
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Възраждане“, ж. к. „Възраждане“, ул. „Света
София“ № 7, ет. 5, ЕИК *********, да заплати на М. Б. К., ЕГН **********, С.
А. И., ЕГН **********, и Г. М. К., ЕГН **********, всички с настоящ адрес:
с. Н. С. община П., ул. „***“ № **, обезщетение в размер на по 20 000
(двайсет хиляди) лева за всеки ищец за претърпените от тях неимуществени
вреди – болки и страдания от смъртта на А. Я. И., настъпила на 03.06.2022 г. в
резултат на ПТП от същата дата по вина на водача А. С. С., управлявал л. а.
Ауди А6, рег. № *****, ведно със законната лихва от 04.07.2022 г. до
окончателното плащане, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, по банкова сметка в
„******“ АД: *********, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над присъдените общо 60 000 лева
до претендираните общо 600 000 лева, като неоснователни.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Възраждане“, ж. к. „Възраждане“, ул. „Света
София“ № 7, ет. 5, ЕИК *********, да заплати на адвокат С. С. А. от АК - П., с
личен номер *****, със съдебен адрес: гр. П., ул. „Г. П.“ № **, офис **, сумата
от общо 7 500 (седем хиляди и петстстотин) лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в полза на ищците,
съразмерно на уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Възраждане“, ж. к. „Възраждане“, ул. „Света
София“ № 7, ет. 5, ЕИК *********, да заплати на М. Б. К., ЕГН **********, С.
А. И., ЕГН **********, и Г. М. К., ЕГН **********, всички с настоящ адрес:
с. Н. С. община П., ул. „***“ № **, сумата от 22.50 лева (двайсет и два лева и
петдесет стотинки), представляваща съдебно-деловодни разноски за първа
инстанция - депозит за вещо лице, съразмерно на уважената част от исковете,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, по горепосочената банкова сметка.
ОСЪЖДА М. Б. К., ЕГН **********, С. А. И., ЕГН **********, и Г.
М. К., ЕГН **********, всички с настоящ адрес: с. Н. С. община П., ул. „***“
№ **, да заплатят на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Възраждане“, ж. к. „Възраждане“, ул. „Света
София“ № 7, ет. 5, ЕИК *********, сумата от 27 000 (двайсет и седем хиляди)
лева с ДДС - адв. възнаграждение и 405 (четиристотин и пет) лева - депозит
за вещи лица, представляващи разноски, съразмерно на отхвърлената част от
исковете, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“ ЕАД, със седалище и адрес на
13
управление: гр. София, район „Възраждане“, ж. к. „Възраждане“, ул. „Света
София“ № 7, ет. 5, ЕИК *********, да заплати по сметка на Окръжен съд –
Пазарджик сумата от 2 400 лв. (две хиляди и четиристотин), представляващи
държавна такса, съразмерно на уважената част от исковете, на основание чл.
78, ал. 6 от ГПК, както и 5 (пет) лева – за служебно издаване на изпълнителен
лист при неплащане на сумата в срока за доброволно изпълнение.
Решението може да бъде обжалвано пред Пловдивския апелативен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пазарджик: _______________________
14