Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 28.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, първи
граждански състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми май, две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА
при секретаря Борянка
Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 69 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 415 във връзка с чл. 422 от ГПК от ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД
против Е.И.М. и Г.Д.Д..
Ищецът
твърди, че сключил с ответниците Договор за банков кредит № 012LD-R-001180/26.04.2012 г. Твърди
също, че отпуснатия кредит е изцяло усвоен
еднократно от кредитополучателя Е.И.М., ЕГН ********** на 27.04.2012 год. по
съответната банкова сметка *** ***, като кредитът е бил в просрочие, считано от
25.06.2012 год. Въпреки изпратените покани за доброволно изпълнение, такова не
последвало, поради което банката обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем
от 12.09.2018 год., за което длъжниците били редовно уведомени.
За събиране на вземането
си ищецът подал заявление по чл. 417 от ГПК и по ч.гр.д. № 7033/2018 год. била
издадена заповед за незабавно изпълнение № 3810/19.10.2018 год. и изп. лист № 3684/19.10.18 год. по отношение
на двамата длъжници. С оглед направените от тях възражения за
недължимост, както и на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД ищецът предявява иск
за установяване на вземането си към двамата длъжници за част от сумите в
заповедното производство, както следва: главница - 3434.94 евро,
просрочена договорна лихва в размер на 1217.82 евро за периода 14.10.2015 год.
– 12.09.2018 год., просрочена наказателна лихва в размер на 428.88 евро за
периода 14.10.2015 год. - 14.10.2018 год., платени такси за връчване на покани
и съобщения в размер на 240 лева и законна лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК - 15.10.2018 год. до
окончателното изплащане на дълга. Ищецът претендира разноските в исковото и
заповедното производство.
В исковата молба се
излагат подробни съображения относно непериодичността на плащанията по договор
за кредит и основанията за прилагане на
5- годишната погасителна давност, а не на 3- годишната, като според
ищеца тя започва да тече от обявяването на кредита за предсрочно изискуем - 12.09.2018 год.
Ответниците оспорват пред
иск на първо място по отношение на датата, на която е настъпила предсрочната
изискуемост на кредита, която според тях не е 12.09.2018 год., а 25.06.2012
год., поради което считат, че цялото задължение по кредита е погасено по
давност преди подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, включително главница,
договорна и наказателна лихва. Ответниците заявяват, че банката не е
изпълнила задължението си да предостави сумата по сключения договор, тъй
като той е бил сключен във връзка с друг договор за кредит от 2008 год., а
именно: № 012LD-R-000149 от 20.08.2008 год., поради което считат, че
договорът от 2012 година има предмет предоговаряне на кредит и представлява
допълнително споразумение към предходния. Правят възражение за
неравноправност на клаузите на договора от 2008 год., както и считат, че съществуват такива в
договора от 2012 год. и излагат подробни съображения относно противоречията на
клаузите на договора със ЗПК, ЗЗП и практиката на СЕС.
Ответниците твърдят, че
не са им били предоставени ОУ и не са били запознати с тях, нито са ги
подписвали.
Молят да бъде отхвърлен
предявения иск по отношение на всеки от тях като неоснователен и недоказан.
Претендират разноски.
От събраните по
делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Въз основа на подадено от ищеца заявление за издаване
на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист е
образувано ч.гр.д. № 7033/2018 год. и е издадена заповед за незабавно
изпълнение № 3810/19.10.2018 год. и изп.
лист № 3684/19.10.18 год. по отношение на двамата длъжници. С оглед
направените от тях възражения за недължимост, както и на основание чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД ищецът предявява иск за установяване на вземането си към двамата
длъжници за част от сумите в заповедното производство, както следва: главница
- 3434.94 евро, просрочена договорна лихва в размер на 1217.82 евро за периода
14.10.2015 год. – 12.09.2018 год., просрочена наказателна лихва в размер на
428.88 евро за периода 14.10.2015 год. - 14.10.2018 год., платени такси за
връчване на покани и съобщения в размер на 240 лева и законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК -
15.10.2018 год. до окончателното изплащане на дълга.
На 26.04.2012
г. страните сключили Договор Договор за банков кредит № 012LD-R-001180, по силата на който ищецът предоставил на ответниците
сумата 3450.00 евро за погасяване на съществуващи задължения по договор за
кредит № 012LD-R-000149 от 20.08.2008 год. (т. І,1 от договора). В т. ІІІ, б. „б“ е
уговорено, че кредитополучателите се задължават да погасят задълженията си и да
закрият кредита от 2008 год. По него длъжник е само първият ответник- Е.М..
Вещото лице по приетата по делото експертиза е установило, че сумата 3450.00
евро е постъпила на 27.04.2012 год. по разплащателна сметка с IBAN
*** Е.И.М.. Според чл. 3.5. от Общите условия на банката
сумата по кредита се счита за усвоена със заверяване на разплащателната сметка.
Поради това съдът приема за неоснователно възражението на ответниците, че договорът
от 2012 год. има предмет предоговаряне на кредит и представлява допълнително
споразумение към предходния.
В края на процесния договор е записано, че
кредитополучателите декларират, че са им представени и са запознати с Общите
условия на банката за кредити на физически лица и приемат прилагането им при
уреждане на отношенията между тях и банката във връзка със сключването и
изпълнението на настоящия договор. В договора предсрочната изискуемост е
уредена съвсем семпло и схематично, за разлика от ОУ, към които препраща, и в
които подробно са уредени начините на плащане, наличието на погасителен план и
др. имащи значение за отношенията между страните по договорите за кредити на
физически лица. В договора липсва препратка към погасителния план, но
съществува такава към ОУ, които го уреждат, поради което съдът приема тях като
по- подробна регламентация. Никъде- нито в договора, нито в ОУ се съдържат
данни на потребителите да е представена преддоговорна информация под формата на
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити съгласно приложение № 2, изцяло попълнен от кредитора,
каквото е изискването на чл. 5, ал. 2 и 5 от ЗПК, действал към момента на
сключване на процесния договор. В доказателствена тежест на ищеца беше да
представи доказателства за съответствие на договора със закона.
В чл. 5.1. от ОУ е прието, че ползваният от
кредитополучателя кредит ще се погасява чрез разплащателната сметка на равни
месечни погасителни вноски, всяка една с падеж и в размер, определени в
погасителен план- Приложение към договора. Крайният срок за погасяване на
кредита е посочен в договора- 25.04.2022 год. В погасителния план е определен
падеж всяко 25- то число на месеца и размер на вноската 59.34 евро. Вещото лице
е установило, че ответниците са погасили само една пълна месечна вноска-
първата и част от втората. При това положение те са изпаднали в забава, считано
от 25.06.2012 год. и към този момент е бил приложим чл. 10.1.2., б. „а“ от
ОУ, който дава право на банката да обяви кредита за изцяло и
предсрочно изискуем с писмено предизвестие до кредитополучателя за срок,
определен от нея, при положение, че не е извършено което и да е плащане по
договора (не е осигурен авоар по разплащателната сметка) повече от 5 работни
дни след датата, на която плащането е станало изискуемо.
За разлика от предвидената в чл. 10.2. от ОУ
възможност на банката да обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем, чл.
10.3. от ОУ не предвижда възможност, а императивно урежда
настъпването на предсрочна изискуемост, когато е налице забава в плащането на
което и да е изискуемо задължени на кредитополучателя към банката за срок, по-
дълъг от 150 календарни дни, считано от датата, на която това задължение е
станало изискуемо, съгласно договора и ОУ, и независимо от извършените от
кредитополучателя плащания в рамките на този срок. Следователно страните са
счели тази забава за толкова голяма, че не може дори извършено плащане да
предотврати настъпването на предсрочната изискуемост.
След преценка на
събраните по делото доказателства, съдът прави следните правни изводи:
Страните
са били обвързани от облигационно правоотношение по силата на сключен на 26.04.2012
год. Договор за банков кредит № 012LD-R-001180, по силата на който ищецът предоставил на
ответниците сумата 3450.00 евро, а те от своя страна се задължили да погасяват
в срок месечните вноски в размер на по 59.34 евро, съгласно погасителния план и
общите условия на банката. В представените по делото преписи от договор,
погасителен план и общи условия е видно, че погасителната месечна вноска е
дължима до 25-то число и представлява сбор от главница и договорна лихва. В ОУ е
предвидена предсрочна изискуемост на цялото задължение в две хипотези, които
бяха обсъдени по- горе- първата като възможност, а втората- императивно. Във
втория случай банката има право да предприеме действия за принудително събиране
на вземанията си, в т.ч. и по съдебен ред, без да уведомява кредитополучателя и
без да дава допълнителен срок за изпълнение. Следователно наведеният от ищеца
аргумент, че предсрочната изискуемост настъпва от обявяването й и получаване на
съобщението за това от длъжниците, позовавайки се на т. 18 от ТР № 4/2013 год.
на ВКС е неоснователен. Тълкувателното решение визира упражняване на правото от
кредитора преди подаване на заявление по чл. 417 от ГПК като предпоставка за
допустимост. То не се отнася за факта на настъпването на предсрочната
изискуемост, а за реализиране на правата на кредитора. В конкретния случай страните
са приели, че при настъпване на определени факти, кредитът става изцяло и
предсрочно изискуем. Неплащането на което и да е задължение в продължение на
150 календарни дни от падежа е обективният факт, след настъпването на който
кредитът става предсрочно изискуем, а за кредитора се поражда възможност да
упражни правата си.
Като
съобрази горните уговорени в договора условия, съдът намира, че ответниците не
дължат сумите по издадената заповед за незабавно изпълнение, тъй като същите са
погасени по давност. От заключението на изготвената по делото съдебно- икономическа
експертиза е видно, че кредитополучателят е погасила изцяло само първата
месечна погасителна вноска в размер на 59.34 евро и частично в размер на 0.23
евро втората. Тази вноска е била с падеж 25.06.2012 год. съобразно уговореното
в договора, а 150 календарни дни изтичат на 22.11.2012 год. Петгодишният
давностен срок за тези вземания е изтекъл на 22.11.2017 год., а в случая
заявлението на ищеца по чл. 417 от ГПК е подадено на 15.10.2018 год. т.е. след
изтичането на давността по чл. 110 от ЗЗД. Поради това и вземането за
главницата по договора е погасено по давност. С погасяване на главното вземане
за главница и на основание чл. 119 от ЗЗД са се погасили по давност и
произтичащите от него допълнителни вземания за такси, договорна и наказателна лихва.
Ответниците са направили възражение за изтекла погасителна давност в законово
предвидения срок- срока за отговор на исковата молба. Поради това и съдът
приема, че претендираните парични суми по издадената заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 7033/2018 год. по описа на
РРС са изцяло погасени по давност.
Съдът
следва да отбележи и че в чл. 10.3. от
ОУ към договора изрично е било уговорено, че при неплащане за срок, по- дълъг от 150 календарни дни,
считано от датата, на която това задължение е станало изискуемо,
кредитът става предсрочно изискуем и без да е необходимо кредиторът да изпраща
на потребителя уведомления, покани, предизвестия и други, а съгласно чл. 20а от ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили. С
неплащането на втората вноска в посочения срок, ищецът напълно неоснователно,
без никакво основание е продължил да начислява на ответниците договорна лихва
(ТР № 3/2017 от 27.03.2019 год. по тълк.д. № 3/2017 год.
на ОСКТК на ВКС).
Според
чл. 5 от ЗПК преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за
предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник
предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него
предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора
необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази
информация се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2
към закона. Изискуемият от ЗПК документ не се приложен към исковата молба,
липсват и данни в нея въобще да е бил предоставян и подписвани, както и да са
били налице условията на чл. 5, ал. 13 от ЗПК.
В съображение 31 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити е посочено, че изискването цялата
необходима на потребителя информация да бъде представена в договора ясно и
кратко е поставено с цел на потребителя да бъде дадена възможност да познава
своите права и задължения. Изискването за разбираемост има съдържателна и
формална страна.
Според
чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от ЗЗП.
Съгласно чл. 147 от ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите,
трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. При съмнение относно
смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя
начин. Според чл. 146 от ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено
в случаите на договор при общи условия.
Последователна
е практиката на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова
възражение да не е било направено от потребителя. По отношение на договорите за
кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.
143 – чл.148 от ЗЗП.
На
първо място следва да се отбележи че, макар и поместени в общите условия към договора,
клаузите на същия не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от
ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството
дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и
различни потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито е доказал
условията по договора да са били уговорени с ответниците индивидуално. По тези
съображения съдът намира, че същите следва да бъдат подложени на проверка за
тяхната равноправност – арг. от чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Според
чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като: т. 3- поставя изпълнението на задълженията на търговеца
или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля; (както счита ищецът, че настъпването на предсрочната изискуемост
зависи от неговата воля, а не от обективен факт) и т. 9- налага на потребителя
приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора (няма доказателства на потребителя да е предоставяна
преддоговорна информация под формата на стандартен европейски формуляр). Ако се приеме, че предсрочната изискуемост не
настъпва с осъществяването на факт, уговорен в договора, а след уведомяване на
длъжника за нея, като това действие е предоставено на една от страните- в
случая банката, това разрешение би било в противоречие с изискването за
прозрачност на договорните клаузи, предвидено в Директива 93/13/ ЕИО и на целта
на системата за защита на потребителите, който е в положението на по- слабата
страна в правоотношенията.
Кредиторът
е търговец по смисъла на ТЗ, а грижата на добрия търговец е всякога по- голяма
от тази на добрия стопанин. Добрата търговска практика от своя страна изключва
бездействие на кредитора- търговец за събиране на вземането си в продължение на
повече от 6 години.
Предвид горното съдът счита, че предявеният установителен е
изцяло неоснователен, тъй като претендираните вземания по него са погасени по
давност, а част от тях и недължими, поради което следва да се отхвърли изцяло.
Поради недължимостта на вземанията по издадената заповед за изпълнение, не се
дължат и разноските, направени от ищеца в заповедното производство, поради
което и искът в тази му част следва да бъде отхвърлен.
На
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и предвид отхвърлянето на предявения иск, ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответниците направените по настоящото дело разноски
в размер на 860.00 лева – заплатени възнаграждения на редовно упълномощения
адвокат.
Предвид гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД със седалище и адрес на управление:
гр. С*, бул. Д* Ц* № 37, ЕИК *********, представлявана от М* П* В*- управител
на Клон Русе и Е* К* Е*- юрисконсулт, в качеството си на пълномощници на
изпълнителния директор на банката искове, с които иска да се признае за
установено по отношение на Е.И.М., ЕГН **********, адрес: *** и Г.Д.Д., ЕГН **********,
адрес: ***, че дължат по Договор за банков кредит № 012LD-R-001180/26.04.2012 г. главница - 3434.94 евро, просрочена
договорна лихва в размер на 1217.82 евро за периода 14.10.2015 год. –
12.09.2018 год., просрочена наказателна лихва в размер на 428.88 евро за
периода 14.10.2015 год. - 14.10.2018 год., платени такси за връчване на покани
и съобщения в размер на 240 лева и законна лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК - 15.10.2018 год. до
окончателното изплащане на дълга, съгласно заповед № 3810/19.10.2018 год.
и изп. лист № 3684/19.10.18 год. по ч.гр.дело № 7033/2018 год. по описа на РРС.
ОСЪЖДА ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД със седалище и адрес на управление: гр. С*, бул. Д* Ц* №
*, ЕИК *********, представлявана от М*П*В*управител на Клон Р* и Е* К* Е*-
юрисконсулт, в качеството си на пълномощници на изпълнителния директор на
банката да заплати на Е.И.М., ЕГН **********, адрес: *** и Г.Д.Д., ЕГН **********,
адрес: *** сумата 860.00 лева– разноски по настоящото дело за заплатени
адвокатски възнаграждения.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Русенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: