Р Е
Ш Е Н И Е
№………………
гр. София, 24.06.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-
Б въззивен състав в публично съдебно
заседание на четиринадесети юни през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВАН КИРИМОВ
при участието
на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело №2027 по описа
за 2021 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 544596 от 25.11.2018 г., СРС, 57-ми състав, постановено
по гр.дело №9983/2017 г. е признал за
установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление:*** N 23Б, срещу Д.А.Ф., ЕГН **********, искове, че Д.А.Ф. дължи
на „Т.С.” ЕАД заплащането съобразно заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК от 14.07.2016г. по гр.д. №33968/2016г. по описа на СРС, ІІ
г.о., 57- ми състав, както следва:
- на основание
чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ сумата от 3503,82 лв. /три хиляди петстотин и
три лева и осемдесет и две стотинки/, представляваща стойността на незаплатена
доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден обект – апартамент
№103, находящ се в [населено място], общ. В.,
[жк], [жилищен адрес] за периода 01.05.2013г. – 30.04.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата от 3503,82 лв., считано от 23.06.2016г. до
окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска за разликата над 3503,82 лв.
до пълния предявен размер от 3613,82 лв.;
- на основание
чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 463,76 лв.
/четиристотин шестдесет и три лева и седемдесет и шест стотинки/,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение от
3503,82 лв. за периода 30.06.2013г. – 08.06.2016г., като е отхвърлен иска за
разликата над 463,49 лв. до пълния предявен размер от 489,57 лв.
Решението е
постановено с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца – Б.Б. ООД.
Решението е
обжалвано в частта, с която са уважени предявените искове от ответника с въззивна жалба, с основни доводи, че
е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и незаконосъобразно.
Оспорва да е
потребил ТЕ в имота за посочения период, чието количество да е съответно да
посочената стойност, предмет на предявените претенции. Излага съображения, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че е потребител на топлинна енергия за битови
нужди.
Моли, да се отмени
и да се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят изцяло.
Претендира разноски.
В срока по чл.263,
ал.3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца, с който
жалбата се оспорва като неоснователна. Изложени са правни и фактически доводи,
че съдът се е произнесъл правилно и законосъобразно с постановеното решение в
частта, с която исковете са уважени. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „Б.Б.“ ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба на ответника.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на една от насрещните страни,
приема за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове с правно основание с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също
така, че ответникът е собственик на процесния ап.103, надходящ се в гр.София,
ж.к.Зона Б-5, бл.18, вх.В, ет.8 с абонатен № 096173 /договор за доброволна
делба с нотариална заверка на подписите от 17.10.2011 г./, поради което същият
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има
качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр.
54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена
форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./.
Доказано е също така, че ответникът е дал
съгласие за въвеждане на услугата дялово разпределение, която да бъде
извършвана от „Б.Б.“ ЕООД доколкото в производството не са ангажирани
доказателства за оспорване на взетото решение от ОС на ЕС по надлежния ред –
ПУРНЕС /отм./ и съответно – за отмяната му. Установява се, че на 05.09.2001 год.
между етажните собственици на процесната сграда и „Б.Б.“ ЕООД е бил сключен договор
за извършване на услугата „топлинно счетоводство“.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото – документи за главен отчет, индивидуални справки за
отопление и топла вода, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че
делът на ответника за сградна инсталация е бил изчислен в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба- пропорционално на отопляемия обем
на имотите по проект в сградата; била е определяна топлинна енергия за битово
горещо водоснабдяване по показанията на два водомера за гореща вода, а
отчетената и начислена ТЕ за отопление за топлоснабдения имот е съобразена с
правилата указани в Наредба № 16-334/16.04.2007 г. за топлоснабдяването, както
и с обстоятелството, че има монтирани четири топлинни разпределители. При
постановяване на първоинстанционното решение са съобразени правилно
констатациите на СТЕ, че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи и
че топломерът в абонатната станция на процесната сграда е преминавал последващи
метрологични проверки /т.е., че е изправен/. Следователно доказана е по
несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в
определено количество.
Въззивният съд приема, че при определяне на
дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената
методология, тъй като разпоредбите на Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването са спазени. В този смисъл неоснователни са възраженията на
ответника, че дяловото разпределение е било извършвано неправилно.
Неоснователен е доводът на
жалбоподателя-ответник относно приложението на установената в разпоредбата на
чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия
за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на
Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП.
Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът
предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е
изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение
не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр.
30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С оглед така дадените разрешения, въззивният
съд приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на
етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите
части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл.
153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното
дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в сградата
може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна
енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като
остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и на енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито
се твърди, нито се доказва наличието на искане за прекратяване на
топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през
исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответникът дължи
нейната стойност.
По отношение на дължимия размер на
претендираните вземания въззивният съд приема следното:
Действащата през процесния период нормативна
уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от
следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна
вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на ЗЕ от
ДВ, бр.74/2006 год./, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води
до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново
вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на
разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на
потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи,
обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 32, ал. 3 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на
18.09.2007 год. и одобрени от ДКЕВР на 07.01.2008 год., които се установи, че
са били публикувани, когато при
изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма
от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от
дължимата сума за следващия период, или по желание на купувача се възстановява
от продавача; при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се
погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви.
Съгласно чл. 32, ал. 2 и 3 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на
28.03.2013 год. и одобрени от ДКЕВР на 03.02.2014 год., след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване
на фактурата по ал. 2 се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от
сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача,
заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ/и период/и,
или по желание на клиента, се възстановява от продавача.
Настоящият съдебен състав приема, че
съответно под „най-стари задължения” и „просрочени задължения“ по смисъла на
посочените по-горе клаузи следва да имат предвид тези задължения, които се
отнасят за съответния отчетен период, тъй като в противен случай би се стигнало
до хипотеза на предварителен отказ от давност, който е недействителен – арг. от
чл.113 ЗЗД.
Според нормата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД
договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, като изменения
могат да бъдат постигнати само по взаимно съгласие на страните или на
основания, предвидени в закона. В случая не са ангажирани каквито и да е
доказателства, че страните са договорили правила за начисляване на задълженията
за стойността на доставената топлинна енергия, респ. правила за прихващане,
различни от тези в Общите условия.
В контекста на изложеното СГС счита, че при
формиране на крайната дължима сума, следва да се вземе предвид реалното
потребление на топлинна енергия. В този смисъл изравнителния резултат в края на
съответния период няма напълно самостоятелен характер, въпреки че задължението
за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните
вноски в установените за тях срокове.
Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък
размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия –
в този случай дължимата сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен
срок след датата на издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на
съобщението за дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до
възникване на вземане в полза на потребителя, само ако същият е заплатил
прогнозните месечни вноски и последните са в по-голям размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия.
В случай, обаче, че потребителят не е
заплащал дължимите месечни вноски, очевидно е, че доколкото същият не е
придобил качеството на кредитор, не би могъл да иска възстановяване на
изравнителната сума или да прихване срещу нея свои задължения към
топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и да е заплащал
месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от тези права. В
този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на действително
потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността на прогнозното
количество топлинна енергия /т.е., доставеното количество е по-малко от
фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на
възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице
основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно
известие, с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период.
По делото се установява въз основа на
заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, което подлежи
на кредитиране /чл. 202 ГПК/ че действителната стойност на реално потребената топлинна
енергия през процесния период възлиза на сумата 3503,82лв., до който размер СРС
правилно е уважил исковете. Законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че
релевираните главни претенции са основателни за посочения размер, като е приел,
че същите са дължими, ведно със законната лихва считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Доколкото ищецът се легитимира като кредитор
на главни вземания в горепосочения общ размер и при установените по делото
фактически положения, че длъжникът е бил поставен в забава по отношение на
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, които
се отнасят за периода от м.05.2013 год. до м.04.2015
год., то ответникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 30.06.2013 год. до 08.06.2016 год. в размер на 463.49 лв. /определен
от ССчЕ/, както по същество е приел и първоинстанционният съд, чийто правни
изводи въззивният съд също споделя.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части,
като правилно.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 544596 от 25.11.2018 г., СРС, 57-ми състав,
постановено по гр.дело №9983/2017 г.
Решението е постановено с участие на
подпомагаща страна на страната на ищеца „Б.Б.“ ЕООД.
Настоящото
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.