Р Е Ш Е Н И Е N
гр. Сливен, 03.02.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на трети февруари през двехиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
КРАСИМИРА КОНДОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 20 по описа за 2021 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 260240/18.11.2020г. по гр.д. № 1193/20г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от С.Й.М. против Н.Д.Б. иск за заплащане на основание чл. 45 от ЗЗД на сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 26.01.2018г. – деня на депозиране на първи сигнал в МТ и са присъдени на ответника разноските по делото.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.
Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС като твърди, че то е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните доказателства. Заявява, че неправилно съдът е приел, че ответникът не е подавал жалбите и сигналите с цел да го увреди, и тези действия не са били недопустими, а израз на право за сезиране на компетентни органи за извършване на проверки. Твърди, че ответникът нито е имал правен интерес за подобно сезиране, нито пък работодателят е бил компетентен орган за проверка на твърдения за служебен и сексуален тормоз над съпругата му. Подаваните сигнали до РП срещу ищеца имат за цел да се противопоставят измислени твърдения на осъществен по-рано и с нищо непровокиран побой над ищеца на обществено мусто. Оплаква се, че съдът неправилно е счел, че ищецът не е доказал, че подадените от ответника жалби до служебното ръководство е било с цел да го увреди. Те са и твърде закъснели във времето, не са и подадени до компетентен орган по време, когато се извършва такава проверка от компетентен орган – КЗД. Прави анализ на разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД и заявява, че при непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното, тоест в случая ответникът следвало да докаже с каква цел и идея е предприел подаването н ажалбите до служебното ръководство, след като такъв сигнал – за дискриминация и служебен и сексуален тормоз е подаден от съпругата му до КЗД. Ясно е, че подадените жалби до министъра и зам. министъра на транспорта целят само и единствено злепоставяне на ищеца и той е претърпял несъмнено неимуществени вреди вследствие на това, което е доказано посредством писмените доказателства и свидетелските показания. Също така въззивникът твърди, че е необоснован и изводът на решаващия съд, че от тези упражнени от ответника права, последиците – временно отстраняване от работа и дисциплинарно наказание, не водят до извод, че е установено виновно поведение на М., санкционирането на което да е в резултат от действията на ответника. Обратното, и сам съдът е посочил, че дисциплинарното наказание е по чл. 17 от ЗЗДискр. и то е било отменено въз основа на влязлото в сила решение на КЗД, която е приела, че не са установени твърдяните нарушения и дискриминация на основа служебна зависимост и пол.
Поради това въззивникът счита, че са доказани всички елементи на деликта и е налице противоправно поведение на ответника, което му е въздействало негативно върху психиката, работоспособнаста и общото състояние.
Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска му.
Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призованне се явява лично и не се представлява. С писмено становище процесуалният му представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа жалбата на изложените основания и моли съда да я уважи, няма доказателствани искания, претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от ГПК.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника за непозволено увреждане, следва да се установи едновременното наличие на всички обективни и субективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в императивната норма на чл. 45 от ЗЗД, а именно – деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и вина на автора, която по начало се предполага до оборване на презумпцията.
В случая не са доказани несъмнено няколко от изброените предпоставки от визирания фактически състав – противоправност на деянието и причинна връзка с твърдяната вреда, а предположението за вина е оборено.
Първият и обуславящ факт – за осъществен от страна на ответника над ищеца побой на 20.12.2017г. и причиняване на леки телесни повреди /както и за нанесена обида и отправена закана/, е отречен с влязла в сила присъда на ЯРС, като за същото деяние има осъдено друго лице, което не е участник в това производство.
Ключовите твърдения, от които ищецът извлича основание на претенцията си, са действия на ответника, за които ищецът счита, че са осъществени „с цел да противопостави измислени твърдения и оправдае нанесения на 20.12.2017г. побой, както и да го злепостави пред работодателя му и да го увреди“, а именно – подаване на жалба до РП-Сливен, на сигнал до министъра на транспорта и жалба до директора на РП „Управление на влаковете и гаровата дейност“.
Релевираната връзка между побоя от 20.12.2017г. и действията на ответника, изразяваща се според ищеца в желание за „туширане“ на първата ситуация чрез дискредитирането му, не е определяща в случая, доколкото тя е прекъсната посредством влязлата в сила оправдателна присъда, която обвързва гражданския съд относно това, че ответникът не е извършил деянието, за което е бил обвиняем.
Така във фокуса на съдебното следствие се поставят само посочените конкретни действия – подаване на конкретни жалби и сигнали до различни институции.
Хронограмата на събитията сочи следното:
В края на м.12.2017г. ответникът и съпругата му са подали устно оплакване до директора на ДП“НКЖИ“ за инцидент с ищеца, възприет като тормоз.
На 04.01.2018г. съпругата на ответника е подала жалба пред КЗД за осъществена над нея от страна на ищеца дискриминация на работното място по признак „пол“ и осъществен „сексуален тормоз“.
На 26.01.2018г. ответникът е подал жалба до министъра на транспорта /в поделение на което министерство работят съпругата му и ищецът/ относно същите отношения и ситуации.
На 05.02.2018г.
ответникът в същата връзка е подал жалба до полицията и РП, като на същата дата
– 05.02.18г. ищецът е завел срещу него сигнал в полицията.
Във връзка с тези оплаквания и разменена кореспонденция, прекият работодател на ищеца е издал на 29.03.2018г. заповед за налагане на дисциплинарно наказание на ищеца „предупреждение за уволнение“.
Доколкото с писмо от администрацията на МТ до ответника е посочено, че с оглед деликатността на ситуацията и за да няма възможност да влияе на съпругата на ответника, ищецът ще бъде временно преместен на друга длъжност, ответникът е подал на 16.05.2018г. сигнал, че това не е сторено. Впоследствие, при условията на чл.17 от ЗЗДискр., с цел предотвратяване на нови инциденти и до изясняване на случая, ищецът е бил преместен на друга длъжност.
Решението на КЗД, с което се установява по повод жалбата на съпругата на ответника, че ищецът не е осъществил твърдяната дискриминация и жалбата се оставя без уважение, е постановено на 18.07.2018г., а производството пред АС, образувано по нейна жалба против това решение, е прекратено с определение от 20.08.2019г.
Обжалваната от ищеца заповед за налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ е отменена от съда след представяне на решението на КЗД.
В случая е безразлично по настоящия спор дали действително е осъществявана някаква форма на тормоз, макар и непопадаща в тясната дефиницията на ЗЗДискр., от страна на ищеца над съпругата на ответника и тези факти сами по себе си стоят извън обсега на прякото доказване.
Действията на ответника обаче са били провокирани от субективното убеждение на него и на съпругата му, че такъв тормоз е бил налице. Всички жалби и сигнали, които той е подавал, са от дати, предхождащи много във времето постановяването на решението на КЗД, с което се отрича дискриминационно поведение на ищеца.
Вярно е, че компетентен да се произнесе точно по въпросите относно прояви на дискриминация и сексуален тормоз на работното място орган е КЗД, съгласно регулиращия тези правоотношения закон – ЗЗДискр., но доколкото едни и същи действия могат да обективират нарушения на различни правни норми – граждански, трудови, наказателни, административни, защитата от всяко от тях се осъществява по различен ред.
Така ответникът е предприел позволени от закона действия, с които осъществява признати и гарантирани му от държавата субективни права и това поведение не може par excellence да се счете за неправомерно. По повод твърдението, че нито той е имал правен интерес да сезира съответните органи, нито пък те са били компетентни такива – следва да се отбележи, че всеки орган сам решава дали има субективна и обективна компетентност да се произнесе по оплакване, жалба, искане и т.н. В случая всички цитирани по-горе институции са приели, че са надлежно сезирани и са извършили съответните действия по проверка и произнасяне, а не са отказали да сторят това с мотив за неподведомственост, липса на компетентност или липса на право на жалба от страна на ответника.
Казаното отнема неправомерния характер на действията на ответника, които освен това са номинирани от ищеца и като злоупотреба с права.
Твърденията му, че те са целящи единствено да го злепоставят и да му причинят вреди, също са останали голословни и недоказани. Както вече бе посочено, освен че правото на подаване на жалби и сигнали е закрепено в основния закон на републиката и е поставено изцяло в дискресията на субекта, упражняването му може да бъде вредоносно само ако в тях се съдържа набедяване и са израз на съзнателна злоупотреба с право.
Приведени към настоящия случай, тези условия не намират своето проявление.
За да се приеме, че е налице умишлена злоупотреба е необходимо да се установи,
че лицето е знаело, че твърденията му са неверни и въпреки това е подало
жалбата/сигнала. В този смисъл е и константната съдебна практика. В случая е
недвусмислено ясно, че ответникът е сезирал изброените органи преди да се
установи със съответното решение на КЗД, че твърдяните факти не са израз на
дискриминация и сексуален тормоз. Следователно той е действал добросъвестно, не
е доказана като единствена цел на подаването на жалбите и сигналите такава за
навредяване на ищеца и за накърняване на негов или друг обществен интерес,
поради което и липсва противоправност на деянията му.
Безусловно, видно от събраните еднопосочни
гласни и писмени доказателствени средства, служебните взаимоотношения между
ищеца и съпругата на ответника са били далеч от спокойни, хармонични и
добронамерено делови, възниквали са конфликтни ситуации и напрежение. Натрупването на тези обстоятелства е житейски обоснован мотив - макар и с различна от
тази на ищеца интерпретация на фактите - за ответника да предприеме официални действия в защита на
съпругата си. Това дали потърсеният от нея компетентен орган ще счете
оплакванията й за основателни, към посочения деликтен момент е било без
значение, именно защото в него ответникът е имал субективно убеждение, че те са
били такива, което представлява достатъчно уважителна причина за действията му
по сезиране на всички институции, разполагащи с правомощия да извършат
проверка, да дадат някакво разрешение, да предпишат поведение или да наложат санкция. КЗД, към
която се е обърнала съпругата му, е само един от възможните избори, тъй като,
както се посочи - един ЮФ може да породи различни видове отговорност и нормите
на ЗЗДискр. регулират отношенията само в един аспект. Няма пречка да
бъдат предприети допустими действия за реализиране и на други видове отговорност, ако се установят предпоставките за това. Ето
защо не може да се счете за укоримо поведението на ответника, насочено към
иницииране на проверка на фактите от различни, овластени в различни сфери, институции. В обобщение – не се
установява противоправния характер на съвкупността от действия на ответника, за
които се твърди, че са причинили вреди на ищеца.
Отделно въззивният съд счита и че не е доказана безспорна пряка причинна връзка със заявените от него вреди – изразяващи се в получаване на сърдечен инсулт, артериална хипертония, хоспитализация, усложнения, продължително домашно лечение, повишени нива на кръвна захар, слухове и коментари в негов ущръб, влошаване на здравословното състояние на съпругата му и психическо изтощение – и действията на ответника като единствен техен предикат.
По гореизложените съображения е опровергана и презумптивната вина на ответника, тъй като бе посочено, че той не е проявил умисъл за увреждане.
Всичко това показва, че няма тъждество между фактическото състояние и правната норма, регламентираща отговорността за непозволено увреждане и липсата на горните елементи дисквалифицира правоотношението като деликт. Искът за обезщетяване на претърпени от него неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Отхвърлянето на главната претенция води до отхвърлянето и на акцесорната такава по чл. 86 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 26.01.2018г. до окончателното изплащане.
Щом крайните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение, като правилно и законосъобразно– потвърдено.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени, въззиваемата страна не е доказала направени разноски и такива не й се следват.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260240/18.11.2020г. по гр.д. № 1193/20г. на СлРС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: