№ 472
гр. Благоевград, 27.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две
хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Анета Илинска
Милена Каменова
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Милена Каменова Въззивно гражданско дело
№ 20231200500490 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „банка“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гадрес, чрез юрк. Г.П., против Решение №64/01.03.2023 г. по гр.д.№266/22 г. по
описа на РС-П.
Оплакването на въззивника е за неправилност на решението на първата инстанция, в
частта, с която се отхвърля претенция на дружеството относно главницата в размер на
1976.18 лева и договорно възнаграждение в размер на 1042.84 лева. Излага подробни
съображения. Сочи, че неправилно и в противоречие с императивните правни норми
районният съд е приел, че договорните разпоредби, касаещи възнаградителната лихва, са
неравноправни, поради размера на същата и затова-нищожни, на основание чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, както и че противоречат на добрите нрави. Поддържа, че договореният лихвен процент
не е прекомерен и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора. Излага, че определените в процесния договор за кредит размер на
възнаградителната лихва от 39.10 %, както и на годишния процент на разходите 39.25%, са
допустими, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че от
обстоятелствата по делото не може да се установи наличието на някоя от хипотезите по чл.
143 от ЗЗП. Изтъква, че с промяната на ЗПК от 2014г. законодателно е въведена максимална
граница за размера на годишния лихвен процент на разходите и съответно за размера на
възнаградителната лихва, а именно 5 пъти размера на законната лихва, което е 50 % и с това
1
отпада възможността размерът на същите да бъде преценяван съобразно съдебната практика.
Твърди, че не е налице и заявеното основание за нищожност - противоречие с добрите
нрави. Изтъква, че процесният договор за кредит е от категорията на т.нар. „бързи кредити“,
които по правило са високорискови, поради което е нормално уговорената възнаградителна
лихва да е в по-висок размер. Излага също така, че не е спорно, че ответницата по делото е
пожелала с отпуснатата й сума от 26000 лева да рефинансира свое старо задължение към
дружеството в размер на 303.19 лева. Иска се от съда да бъде отменено решението на
районния съд и постановено ново решение, с което да установи съществуването в полза на
„банка“ вземане за главница в размер на 1976. 18 лева и договорно възнаграждение в
размер на 1042.84 лева, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
окончателното изплащане на вземането.
В o.с.з. въззивникът не изпраща представител, но в писмена молба, заявява, че
поддържа жалбата си. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал1 ГПК не е подаден писмен отговор от въззиваемата страна,
която не се явява и не се представлява и в о.с.з.
Съдът намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от
легитимирана страна и в срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което може да се разгледа по
същество.
За да се произнесе, съдът извърши преценка на събраните по делото доказателства,
взе предвид изявленията на страните и приема за установено следното:
Ищецът – „банка“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в адрес, ЕИК ***,
твърди, че между него (като кредитодател) и ответницата (като кредитополучател) е бил
сключен Договор за потребителски кредит с № 30037477697 от 14.06.2019 г. Поддържа, че в
рамките на така възникналото облигационно отношение е предоставил на
кредитополучателя паричен кредит от 2 600 лв., който е бил изцяло усвоен, а също и пакет
от допълнителни услуги, с обща цена от 2 139,48 лв. Сочи, че е било уговорено и
заплащането на възнаградителна лихва. Изтъква, че задълженията по сделката е следвало да
бъдат погасявани чрез месечни вноски, разписани в нарочен погасителен план, с краен
падеж, настъпващ на 20.09.2022 г. Заявява, че кредитният дълг не е бил обслужван редовно,
поради което е била обявена предсрочната му изискуемост, и сега възлиза на: 2 336,97 лв. –
неплатена главница; 1 042,84 лв. – договорна (възнаградителна) лихва, дължима за времевия
отрязък от 20.04.2020 г. до 08.05.2021 г.; 498,34 лв. – мораторна лихва върху главницата,
начислена за периодите от 21.08.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 14.07.2020 г. до 20.12.2021 г., и
1 778,69 лв. –неплатено възнаграждение за допълнителните услуги. Уточнява, че за
визираните вземания е била издадена заповед по чл. 410 ГПК, срещу която ответната страна
е депозирала възражение. Затова иска тяхната дължимост да бъде призната за установена.
Претендира и съдебни разноски.
Ответницата – А. З. Р., с адрес в с. Ч, общ.П, ЕГН **********, оспорва ищцовите
претенции.
2
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
С постановеното решение РС П е отхвърлил изцяло исковете на ***.
Решението в частта, с която искът е отхвърлен искът за сумите 498,34 лв. –
мораторна лихва върху главницата, начислена за периодите от 21.08.2019 г. до 12.03.2020 г.
и от 14.07.2020 г. до 20.12.2021 г., 1 778,69 лв. –неплатено възнаграждение за
допълнителните услуги и за сумата над 1976.18 лева – главница, не е обжалвано и е влязло в
сила.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от
ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
се установява, че между ищеца и ответника е сключен Договор за потребителски кредит
Договор за потребителски кредит с № 30037477697 от 14.06.2019 г. и анекс от 11.12.2019г.
към него, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер
на 2600 лв., която сума ищецът се е задължил да върне на 39 равни месечни вноски, всяка
от които в размер на 183,15 лв., при ГПР 39,25 % и ГЛП 39.1 %. Сумата в размер на
2600,00 лв. е била изцяло усвоена от ищеца, за което обстоятелство по делото не се спори.
Видно от погасителния план към договора падежната дата на всяка месечна погасителна
вноска е 20-то число на месеца. Не е спорно, че е било уговорено главница 2 600 лв.,
посредством която се извършват два броя рефинансирания в полза на кредитора, чиято
обща величина е 2 296,81 лв. Обща стойност на плащанията, включваща главницата и
договорната лихва – 4 454,19 лв., от което следва, че размерът на самата договорна лихва е 1
854,19. Предоставяне на пакет от допълнителни услуги, включващ: „приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит“, „възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски“, „възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски“, „възможност за смяна на дата на падеж“ и „улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства“. Обща цена на допълнителните услуги – 2 139,48 лв.,
платима също на месечни погасителни вноски. Съобразно преводно нареждане от
14.06.2019 г., което не е оспорено от ответницата, от сумата по кредитната сделка тя е
получила по банкова сметка т. нар. „остатък след рефинансиранията“, който е 303,19 лв.
С нарочно уведомително писмо от 13.05.2021 г., връчено на ответницата, ищецът я е
уведомил, че обявява задълженията й по кредита за предсрочно изискуеми, заради
допусната забава в погасяването им.
От съдържанието на процесния договор за кредит се установява, че същият е
подписан при Общи условия, неразделна част от него, както и че клиентът се е запознал със
съдържанието им преди подписването на договора и се е задължил да ги спазва. В т. 4 от
Общите условия е регламентирано договореното възнаграждение (годишен лихвен
3
процент), в т.6 е уговорено, че клиентът се задължава да върне на кредитора предоставените
парични средства, заедно с договорното възнаграждение, на равни месечни вноски в размер
и срокове, съгласно посоченото в т.VI от договора и според погасителен план, неразделна
част от договора. Според т. 12.3 от Общите условия в случай, че длъжникът просрочи две
или повече последователни вноски в пълен размер кредиторът може да обяви предсрочната
изискуемост с писмено уведомление.
От представения от ответника стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити, съдържащ параметрите на процесния договор за
кредит, обективирани в раздел VI от същия, се установява, че на 14.06.2019г.
кредитополучателят е запознат със съдържанието на този документ.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но частично
неправилно.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о.).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по
тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята
правна регламентация в ЗПК. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора за
потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената
форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със
закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност
на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно
който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11
от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
4
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
приложение № 1 начин.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа информацията,
посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – % анекс към
договора, описани са условията за прилагането му – чл. 4 от Общите условия към договора,
посочен е ГПР – и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на
сключване на договора, а взетите предвид допускания са описани в чл. 5 от Общите условия.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен
лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на МС №
72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като със
заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за
забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г.
на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без
конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в
обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната
абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1
ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно установена съдебна
практика, която се възприема от настоящия съдебен състав и на която и районният съд се е
позовал, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите нрави е нейният
размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение №
906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр.
д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на
ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.).
Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави, което
обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което
нищожността на клаузата за договорна лихва има за юридическа последица изначална
5
недействителност на кредитната сделка.
Тук е мястото да се посочи, че е неоснователно възражението на въззивника, че
доколкото процесният договор за кредит е високорисков, тъй като е от категорията на т.нар.
„бързи кредити“, то е нормално възнаградителната лихва да е в уговорения по-висок размер.
Както бе посочено по-горе, независимо от принципа на свободата на договаряне,
регламентиран в нормата на чл. 9 от ЗЗД, противоречаща на добрите нрави е сделка, в която
са уговорени икономически неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо
отношение страна по нея. Уговорката за размера на годишния лихвен процент не може да
бъде заместена от друга разпоредба на закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10,
ал. 2 от ЗЗД, който да определя размера на договорна лихва по сключени между страните
договори, а законната лихва по чл. 86, ал. 2 от ЗЗД има различни функции от
възнаградителната лихва.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК предвижда, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря
на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. По аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО неравноправните клаузи не обвързват потребителя. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен
да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. По аргумент от
противното на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са
били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП тежестта за установяване на
обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора. В
процесния случай ответникът не е ангажирал никакви доказателства в тази насока, поради
което съдът е ограничен в преценката си от представените такива. При този извод следва да
се откаже зачитане на последици на клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор
за кредит.
На следващо място, въззивният съд намира за неоснователно оплакването на
въззивника, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която регламентира императивно, че
максималният размер на ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната
лихва, дължима за просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление
на МС, е приложима и относно възнаградителната лихва. Критерият относно
действителността на клаузата за възнаградителната лихва не може да се аргументира с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вкл. в редакцията й с изменението й в сила от
23.07.2014г.
Съдът намира, че са нарушени разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.10 от ЗПК и
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговореното
възнаграждение от 2 139,48 лв. в раздел VI от процесния договор за кредит за пакета от
6
допълнителни услуги , съставлява скрита добавка към възнаградителната лихва и като
такова следва да бъде включено в годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал. 1 от
ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е
посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В
параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита
за потребителя“ - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси
и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Включените в
този пакет услуги по своята същност представляват действия, обслужващи усвояването и
управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1
от ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко отношение към насрещните
задължения на страните по договора, тоест по предоставяне на паричната сума и нейното
връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва на падежа. С пакета от допълнителни
услуги се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за
потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 50%. Така
размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната
лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На практика с уговореното възнаграждение за
пакета от допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то
не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която
е приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията
на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 от ЗПК-за определяне на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите.
Предвид това и след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като
нищожни не пораждат правно действие, то договорът за кредит се явява недействителен на
основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва
или други разходи по кредита.
Поради което решението е правилно в частта, с която е прието, че клаузите за
договорна лихва са нищожни.
7
Настоящият състав не споделя изводите на районния съд, че ответницата е получила
само сумата от 303,19 лева, тъй като не е спорно, че това е остатъкът след рефинансиране на
нейни стари задължения. Не е спорно, че е получила сумата от 2600 лева и че извършила
доброволни плащания по кредита в размер на 1257.60 лева, което се установява и от
приетата и неоспорена счетоводна експертиза от първоинстанциония съд. Ответницата
дължи чистата стойност на кредита 2600 лева, от която следва да се приспадната
доброволните плащания 1257.60 лева или искът за главница е основателен за сумата от
1342.40 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.12.2021 г. до плащането й.
При този изход на спора право на разноски имат и двете стани. Въззивникът има
право на разноски съразмерно на уважената част от исковете. За заповедното производство
11.87 лева възнаграждение за юрисконсулт и 26.85 лева държавна такса, съразмерно на
уважената част от исковете или общо 38.72 лева. За исковото производство пред първа
инстанция 35.95 лева – държавна такса, 104.41 лева – разноски за експертиза, 23.73 лева –
възнаграждение за юрисконсулт /съдът намира, че дължи минималното такова 100 лева или
23,73 лева, съразмерно на уважената част от исковете/ или общо 164.09 лева, за въззивно
производство 28.69 лева държавна такса и 44.46 лева юрисконсултско възнаграждение или
73.15 лева. Въззиваемата страна не претендира разноски.
Воден от горното , Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №64/01.03.2023 г. по гр.д.№266/22 г. по описа на РС-П, В
ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен искът за главница за сумата от 1342.40 лева, като
неправилно и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска по чл.422 ГПК, че А. З. Р., , ЕГН
**********, с адрес в с. Ч, общ. П, дължи на „банка“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление в адрес, ЕИК ***, сумата от 1342.40 лева – неплатена главница по Договор за
потребителски кредит с № 30037477697 от 14.06.2019 г., ведно със законната лихва, считано
от 21.12.2021 г. до плащането й.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №64/01.03.2023 г. по гр.д.№266/22 г. по описа на РС-П, в
останалата част, като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА А. З. Р., , ЕГН **********, с адрес в с. Ч, общ. П, да заплати на „банка“
ЕООД, със седалище и адрес на управление в адрес, ЕИК ***, сумата в общ размер на 275.96
лева – разноски за заповедното, исковото и въззивното производство, съразмерно на
уважената част от исковете.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9