№ 6111
гр. София, 19.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело №
20211110135295 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявен от Д. С. А. иск за признаване за установено
спрямо А. А. В., че дължи сумата от общо 17 000 лв. на основание чл. 240 ал.1 от ЗЗД –
невърнати суми по 5 договора за заем отпуснати в периода 15.07.2016г. до 09.08.2016г.,
както и лихва за забава върху сумата в размер от 2375,47 лв., дължима за периода от
05.07.2018г. до 19.11.2019г. на осн. чл. 86 ЗЗД. Предявява в условията на евентуалност
осъдителен иск за връщане на даденото на осн. чл. 55 ЗЗД.
Ответникът оспорва предявените искове, твърди, че липсват заемни правоотношения
между страните. Сочи, че сумите са били преведени за заплащане на наети за сметка на
ищеца работници за извършване на строително-монтажни работи на обект, намиращ се в гр.
Левски, изпълняван от дружеството „Менкаура“ ЕООД. Счита иска за недопустим, като
излага твърдения за разлика във фактическите твърдения и/или основанието на което се
претендират сумите. Оспорва иска по чл. 86 ЗЗД и алтернативно предявения иск по чл. 55
ЗЗД по подробно изложени съображения.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
1
По допустимостта на иска: Съдът счита, че вземанията за главница и лихви
претендирани със заявление за издаване на заповед за изпълнение вх. №
3084680/21.11.2019г. напълно съвпадат по основание /паричен заем/ и размер с предявените
с исковата молба искове, поради което същите се явяват допустими.
Относно иска с правно основание чл.240 ал.1 от ЗЗД
Няма спор в съдебната практика и теория, че договора за заем е неформален, каузален
и реален договор т.е. същият се счита сключен освен с постигане на съгласие и с реалното
предаване на предмета на сделката – в случая парични суми в общ размер от 17 000 лв.
По делото са представени 4 броя платежни нареждания и извлечение от сметка, от
които е видно, че по сметка на Д. А. са били преведени от А. В. сумите, както следва:
На 15.07.2016г. е наредена сумата от 5000лв.
На 25.07.2016г. е наредена сумата от 3000лв.
На 26.07.2016г. е наредена сумата от 2000лв.
На 01.08.2016г. е наредена сумата от 4000лв.
На 09.08.2016г. е наредена сумата от 3000лв.
Или общо сумата от 17 000 лв.
Основанието, което е записано в платежните нареждания е „заем“. По реда на чл.146
ал.1 т.3-4 от ГПК като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между
страните е обявено обстоятелството, че ответника е получила по банков път процесните
суми както като размер, така и като момент на получаване.
За да бъде уважен иска следва да бъде доказано също, че основанието, на което са
били извършени посочените преводи, действително е сключен между страните неформален
договор за заем.
Доказването на това обстоятелство е разпределено в тежест на ищеца с доклада по
делото по чл. 146 ГПК. Въпреки това съдът намира, че ищецът не е доказал пълно и главно
наличието на заемно правоотношение между страните, в изпълнение на което са били
предадени процесните суми. Действително като основание за превода в представените
преводни нареждания е посочено - „заем“. Основанието в платежното нареждане, обаче, се
посочва от наредителя, в случая ищеца. Тоест, то не представлява изявление/признание от
страна на ответника, че сумите са получени по договор за заем. От фактическа страна, от
нарежданията, а и от показанията на св. К. се установява, че В. е научил за така посоченото
основание. Това, обаче, не означава, че същият се е съгласил да сключи договор за заем само
чрез приемане на преведените суми. Той не е бил задължен да върне преведените суми, само
и единствено поради факта, че не счита записаното основание за отговарящо на
действителните отношения между страните. Ето защо това само по себе си не е достатъчно
2
да докаже наличието на заемно правоотношение между ищеца и ответника. Свидетелските
показания на св. А. са неубедителни що се отнася до горното. На първо място св. А. не е
добил преки впечатления от отношенията на брат си и ответника В., а само сочи, че знае, че
парите са били преведени като заем. Казва, че не знае подробности нито що се отнася до
датите на преводите, колко такива са извършени и за каква обща сума, изразява единствено
предположения. Няма преки доказателства за уговорка между страните да сключат договор
за заем. По тези съображения съдът счита, че иска по чл. 240 ЗЗД следва да бъде отхвърлен
като недоказан.
Относно иска по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД
За да бъде уважен предявения иск е необходимо кумулативното наличие на следните
материални предпоставки: 1. имуществено разместване на блага от ищеца към ответника; 2.
липса на основание за осъщественото имуществено разместване.
Както се посочи по-горе имущественото разместване е доказано, а и същото се
признава между страните. Основното възражение на ответника е за наличие на основание за
това разместване. Сочи, че сумите са били преведени за заплащане на наети за сметка на
ищеца работници за извършване на строително-монтажни работи на обект, намиращ се в гр.
Левски, изпълняван от дружеството „Менкаура“ ЕООД.
Така описаните фактически отношения следва да се квалифицират като договор за поръчка
между страните. Твърди се, че получената сума е преведена, за да бъде предадена на трети
лица в изпълнение на поръчката. За наличието на така посоченото основание за
имуществено разместване е разпределена тежест на доказване на ответника. Съдът счита, че
ответникът не е доказал наличието на правоотношение между страните по договор за
поръчка, за каквото твърди в отговора на исковата молба, в условията на пълно и главно
доказване.
Съдът не дава вяра на съдържанието на представения от страната документ, за който е
открито производство по чл. 193 ГПК – Декларация, с която Д. А. признава, че преведените
суми в размер на 17 000 лв. общо не представляват заем, а средства за разплащане с негови
работници за извършени строително-монтажни работи. На първо място, този документ
следваше да бъде представен от страната в оригинал, за да може върху него да бъде
извършено експертно изследване. На страната беше указано, че съдът ще приложи
последиците на чл. 161 ГПК ако същата възпрепятства изготвяното на допусната СГЕ.
Въпреки това оригиналът на документа не беше представен. Съдът взема предвид
депозираното по делото удостоверение от 07 РУ на СДВР, в което е посочено, че на
30.11.2022г. е било счупено стъклото на задната лява врата на лекия автомобил на отв. А. В..
Посочено е още, че от автомобила липсват редица изброени вещи, включително и чанта,
съдържаща документи. Въпреки това съдът намира, че не са представени достатъчно
убедителни данни за загубата, кражбата или унищожаването на изискания документ. В
3
удостоверението е посочено, че от автомобила липсва чанта с документи, но фактът, че в нея
се е намирала въпросната декларация остава изцяло на база на твърдения. Още повече
самото удостоверение е издадено на база на твърденията на ответника, както е посочено и в
самото него – той е заявил за извършената кражба чрез пълномощника си, който
впоследствие се явява като свидетел по делото в негова полза. За кражбата няма данни да е
образувана полицейска преписка или досъдебно производство във връзка с подадения
сигнал. Също така необичайно е, че се твърди въпросната декларация да е била открадната
от ответника на 30.11.2022г. непосредствено след заседанието, проведено на 08.11.2022г.,
когато му беше указано да представи същата в оригинал, за да бъде приложена по делото, а
ответникът настоя да я предостави на вещото лице, което съдът също взема предвид. При
съвкупната преценка на така описаните обстоятелства съдът приема, че ответника с
действията си е направил опит да възпрепятства доказването на истинността на приложения
документ. От изготвената СГЕ се установява, че при изследване на копие на документ не
могат да бъдат извършени криминалистически оглед и предхождащо изследване за
установяване наличие, респективно липса на признаци за евентуални: имитация, техническа
подправка и или друга манипулация чрез използването на технически способи и средства.
Същото се потвърждава от вещото лице в съдебно заседание от 21.03.2023г., а именно че от
представеното копие не може да се установи и няма признаци, по които да се установи дали
има монтаж. По тази причина съдът намира, че следва да приложи последицата на чл. 161
ГПК и да приеме твърдението на ищеца, че не е положил подписа си под процесната
декларация, за доказано.
Съдът не кредитира и показанията на свидетелката Каракашева относно основанието
за заплащането на сумата от 17 000 лв. и последващото подписване на обсъдената по-горе
декларация от страна на ищеца Д. А.. Както се посочи по-горе съдът приема, че
декларацията не е подписана от ищеца. Съдът отчита също, че свидетелката е
заинтересована от изхода на делото, тъй като е служител на ответника, а и както е видно от
удостоверение, издадено от СДВР, негов пълномощник, който го представлява и в лично
качество. Още повече самата свидетелка сочи, че не е присъствала на подписването на
декларацията, следователно нейните показания в тази им част са единствено косвени, като
те не са подкрепени от други доказателства по делото. От нейните показания, а и от
показанията на св. Мечкаров, се установява, че обичайна бизнес практика между
дружествата „Менкаура“ ЕООД, управлявано от Д. А., и „Вел-кам“ ЕООД, управлявано от
А. Величнков, е била да се превеждат суми от сметката на „Менкаура“ по лична сметки на
А. Величнков във връзка с бизнес отношенията им. Тоест, както и самата тя посочва,
необичайно за установеното в търговските им отношения е било преводът да бъде
осъществен директно от сметката на Д. А.. За същото косвено сочат и представени преводни
нареждания, от сметка на „Менкаура“ ЕООД по лична сметки на А. Величнков с основание
служебен аванс. Това навежда на извода, че процесните преводи не са имали връзка с
търговската дейност на лицата, а с медждуличностните им отношения. Така извършените
преводи от сметка на физическо лице по сметка на друго физическо лице не отговарят на
обичая в търговската практиката, а и както се изясни по-горе на трайните търговски
4
отношения между страните и дружествата им. Юридическите лица са правно разграничени
от управителите и собствениците на капитала им субекти, които действат самостоятелно и
обичайно плащания от тяхно име се извършват чрез банкови сметки на дружеството.
Нейните показания в обсъжданата им част също така не са подкрепени от никои от другите
доказателства по делото, ето защо съдът намира, че същите, дори да бъдат приети за
достоверни, не биха били достатъчни да докажат пълно и главно наличието на основание за
имущественото разместване. Свидетелят Мечкаров, чиито показания съдът кредитира, не
говори конкретно за отпуснатите суми между А. и В., а разяснява за начина, по който
принципно се е процедирало на обектите в гр. Левски, където е работел. Тоест, от неговия
разпит по никакъв начин не се установява предаването на процесните суми между страните
и основанието за това. Същото се отнася и за приложените към отговора разходни касови
ордери, които единствено потвърждават показанията на св. Мечкаров за начина на работата
между дружествата, което не се оспорва от ищеца.
След анализ на доказателствата по делото съдът достига до извода за недоказаност на
твърдяното от ответника основание за банковите преводи – договор за поръчка между
страните, за което му е била разпределена доказателствена тежест с доклада по чл. 146 ГПК.
Ето защо съдът намира, че след като е доказано по несъмнен начин, а и не се оспорва,
превеждането на сумите и тъй като и двете страни не са доказали пълно и главно
твърдяното от тях основание за имуществено разместване, следва да уважи евентуално
предявеният иск за неоснователно обогатяване, поради изначална липса на основание по чл.
55, ал. 1, т. 1 ЗЗД.
Относно иска по чл.86 ал.1 от ЗЗД
Според чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Денят на забавата се определя
съобразно правилата на чл. 84 ЗЗД. Съгласно тези правила при срочно задължение
длъжникът изпада в забава след изтичането на срока, а ако задължението е без срок за
изпълнение – от деня, в който бъде поканен от кредитора. В случаите на чл. 55, ал. 1, т. 1 от
ЗЗД вземането е изискуемо от деня на предаването на сумата без основание. Датата на
изискуемостта, обаче, в случая не е равнозначна на дата на забавата.
При вземанията по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД длъжника изпада в забава от датата на
поканата за доброволно изпълнение, от която дата се дължи и законна лихва върху сумата.
От представена по делото нотариална покана е видно, че на 02.07.2018г. същата е била
връчена на ответника по правилата на чл. 47, ал. 1 ГПК чрез залепване на уведомлението от
нот. Ивайло Николов. Връчването по чл. 47, ал. 1 ГПК, когато е извършено от
оправомощено лице, в случая нотариус, е редовно и поражда правни последици, съответно
лицето се счита за уведомено.
Ето защо съдът намира, че обезщетение за забава върху сумата от 17 000 лв. се дължи
от датата, следваща датата, на която е връчено съобщението, а именно 03.07.2018г.
5
Следователно обезщетението за забава, изчислено като законната лихвата върху сумата
съгласно чл. 86 ЗЗД, за периода от 03.07.2018г. до 21.11.2019г., до която дата е
претендирана, е 2394.16 лв. Ето защо искът следва да се уважи до пълния му предявен
размер от 2375,47 лв.
Относно разноските:
Тъй като иска по чл. 422 ГПК е отхвърлен на ищеца не се дължат разноските сторени
в заповедното производство.
Разноските на ищеца в исковото производство са както следва: 442,04 лв. ДТ, 350 лв.
депозит СГЕ, адвокатско възнаграждение в размер на 2180 лв., или общо в размер на
2972,04 лв. Съдът намира направеното възражение за прекомерност на адвокатския
хонорара за неоснователно, тъй като същият е определен приблизително до минимума от
2143,80 лв., а също и като съобрази правната и фактическата сложност на делото.
Следователно дължимите на ищеца разноски на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК са в пълен размер от
2972,04 лв.
Мотивиран от горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. С. А. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. ...,
установителни искове по реда на чл.422 от ГПК, че А. А. В. с ЕГН: ********** и с адрес:
гр. ..., дължи заплащането съобразно заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК от 17.06.2020г. по ч. гр.д. № 66943/2019г. на СРС, ІІ г.о., 57- ми състав, както
следва:
-на основание чл.240 ал.1 от ЗЗД сумата от 17 000 лв., представляваща невърнати
задължения по договори за паричен заем от 15.07.2016г., 25.07.2016г., 26.07.2016г.,
01.08.2016г., 09.08.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от 17 000 лв., считано
от 21.11.2019г. до окончателното й изплащане.
- на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 2375,47лв., представляваща обезщетение
за забавено изпълнение върху главниците в общ размер от 17 000 за периода 05.07.2018г. –
6
19.11.2019г.
ОСЪЖДА Д. С. А. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. ..., да заплати на А. А. В. с ЕГН:
********** и с адрес: гр. ..., както следва:
-на основание чл.55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД сумата от 17 000 лв., представляваща платена
без основание /при първоначална липса на основание/ сума на 15.07.2016г., 25.07.2016г.,
26.07.2016г., 01.08.2016г., 09.08.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от 17
000 лв., считано от 21.06.2021г. до окончателното й изплащане;
- на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 2 375,47 лв., представляваща обезщетение
за забавено изпълнение върху главницата 17 000 лв. за периода от 02.07.2018г. до
21.11.2019г.
- на основание чл.78 ал.1 от ГПК направените по настоящото исково производство
разноски в размер на 2972,04 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7