№ 7168
гр. София, 27.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:А.Е.Х.
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от А.Е.Х. Гражданско дело № 20211110153689
по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК и е образувано по подадена от
/фирма/, искова молба, насочена против М. Ж. М., с която са предявени обективно
кумулативно съединени установителни искови претенции с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумите както следва: 315.82лв. – доставена,
но незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2018г. – м. 04.2020г., ведно със
законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.07.2021г. до
датата на плащане на сумата, 47.78лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2019г. –
24.06.2021г., 45.96лв. – стойността на услуга дялово разпределение за периода
м.06.2018г. – м.04.2020г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 06.07.2021г. до датата за плащане на сумата и 9.38лв. –
мораторна лихва за периода 31.07.2018г. – 24.06.2021г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
39659/2021г., по описа на СРС, IIIГО, 180-ти състав.
Ищецът /фирма/ твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с
ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия,
чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителя, без да е необходимо
изричното им приемане. Твърди, че съгласно общите условия / в сила на 10.07.2016г./
купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок
от датата на публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата на
ищцовото дружество. Поддържа, че е доставил за процесния период топлинна енергия
до процесния имот, като купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана на база
прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово
разпределение. Твърди се, че след като не е заплатил дължимите се суми за доставена
топлинна енергия и дялово разпределение ответникът е изпаднал в забава, като в тази
връзка е формулирана акцесорна претенция за лихва в индивидуализираните в
исковата молба размери. Сочи се, че дяловото разпределение е извършвано от
дружеството /фирма/, която фирма е изготвяла и изравнителните сметки.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор, с който се оспорва
обстоятелството, че ответникът е собственик или вещен ползвател на процесния
1
апартамент. Формулирано е възражение, като се сочи, че част от вземанията на ищеца
са погасени по давност. Изрично се прави искане да не се назначават експертизи,
доколкото се оспорва само качеството потребител на ответника и основанието за
дължимостта на сумите.
Съдът, като съобрази становището на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК като са предявени обективно
кумулативно съединени установителни искови претенции с правно основание чл. 150
ЗЕ вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ.
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ в тежест
на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за
продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна енергия в
твърдяните количества, че за ответника е възникнало задължение за плащане на
уговорената цена в претендирания размер, както и че през процесния период в
сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот е извършвана услугата
дялово разпределение от лице, с което ищецът е сключил договор и че е възникнало
задължение за заплащане на възнаграждение в претендирания размер.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираните вземания.
Съгласно материалноправната разпоредба на чл. 150 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията за енергийно и водно
регулиране. В ал. 2 на цитираната законова разпоредба е прието, че Общите условия
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от клиентите. В чл. 153, ал. 1 ЗЕ е законоустановено, че всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат
цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3. По аргумент от цитираните разпоредби следва да се приеме, че клиенти
(потребители) на топлинна енергия, с които възниква облигационно правоотношение
по договор за продажба на топлинна енергия по силата на закона, са собствениците
или вещните ползватели на топлоснабдените имоти. Разпоредбата императивно урежда
кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или
вещно право на ползване.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в §
1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г. физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието
"потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
2
От систематично тълкуване на нормите на чл. 150, ал. 1 ЗЕ, чл. 153 ЗЕ и §1, т. 2
"а" от ДР на ЗЕ във връзка и с разпоредбата на чл. 57 ЗС, се обосновава извод, че по
принцип потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди се явява
собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота е
учредено вещно право на ползване. При последната хипотеза – потребител на
топлинната енергия, който е страна и по облигационното правоотношение с
топлопреносното предприятие, е титулярът на ограниченото вещно право на ползване
по смисъла на чл. 153 ЗЕ и § 2 "а" от ДР на ЗЕ, който е задължен да заплаща
стойността на доставената за имота топлинна енергия като разход, съгласно изричното
разпореждане на чл. 57 ЗС.
От приложеното на л. 15 копие на Нотариален акт за дарение на недвижим имот
№ 7, том LXXXX, дело № 17900/1994г., се установява, че Р.И.М., е дарила на дъщеря
си – ответникът М. Ж. М. процесното жилище с абонатен № 136912, представляващо
ап. № 6, находящ се в /АДРЕС/, но същата си е запазила правото на ползване върху
апартамента до края на живота й.
Трябва да се отбележи, че принципно вещният ползвател би бил страна по
договора за покупко-продажба на топлинна енергия, сключен при условията на чл. 153
ЗЕ, но само ако "голият" собственик не е сключил индивидуален договор. Това
произтича както от правилото на чл. 57, ал. 1 ЗС, така и от изложеното в Тълкувателно
решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. В случая при
наличието на вещно право на ползване, учредено в полза на Р.М. логиката на закона е,
че доколкото вещният ползвател ограничава правата на собственика, то именно той е
задължен по договора за покупко-продажба на топлинна енергия. По делото не са
ангажирани доказателства, че правото на ползване, учредено с Нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 7, том LXXXX, дело № 17900/1994г. е погасено
По изложената аргументация следва извода, че облигационната връзка по силата
на публикувани общи условия възниква между доставчика на топлинна енергия от
една страна, и ползвателя по силата на вещно право на ползване, от друга. По смисъла
на цитираните разпоредби от закона и съдебната практика ползвателят, притежаващ
ограничено право на ползване, изключва собственика в правоотношението с
дружеството – доставчик на топлинна енергия. Това е така, тъй като ползвателят е
носител на правото да използва вещта по предназначение и същият съгласно чл. 56 и
чл. 57 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта. В закона не е
предвидена солидарна отговорност на собственика и ползвателя, такава не е
предвидена и в общите условия на ищцовото дружество. За да насочи претенцията си
спрямо собственика, ищецът следва да докаже пълно и главно, че последният е
упражнявал правомощието ползване на имота, въпреки учреденото в полза на трето
лице ограничено вещно право. От доказателствата не може да се направи извод, че
ответникът, в качеството на собственик, е упражнявала ползването върху имота,
въпреки учреденото в полза на трето лице ограничено вещно право.
По изложената аргументация следва извода за неоснователност на заявените
претенции с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД.
С оглед неоснователността на предявените главни искове, неоснователни се
явяват и акцесорните такива.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., ищцовото
дружество следва да заплати на адв. Н. КР., възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ в исковото производство, което по аргумент чл.7, ал. 2, т. 1 от Наредба
3
№ 1 за минималните адвокатски възнаграждения е в размер на 300.00лв.
По отношение на претендираното на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.,
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в заповедното производство съдът
намира следното:
В Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о.,
ТК, е пояснено, че заповедното производство е уредено като едностранно, затова в чл.
7, ал. 7 НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства –
производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на
изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се
осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай
минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба №
1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за
инцииране на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне,
а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен
характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита
на длъжника, в този смисъл – определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч. т.
д. № 3074/2018 г., Определение № 1821/23.08.2021г. на СГС, постановено по гр.д. №
7006/2021г.
На следващо място за пълнота следва да се отбележи, че съгласно практиката на
СЕС, обективирана в решения постановени по дела С-427/16 и С-428/16, съдът, след
като съобрази фактическата и правна сложност на делото, може да присъди
възнаграждение под определения минимален размер по Наредба № 1 за минималните
адвокатски възнаграждения.
По аргумент от изложеното следва извода, че при подадено възражение от
длъжника, чрез процесуален представител, осъществил безплатна правна помощ по
смисъла на чл. 38 ЗАдв. на адвоката се дължи възнаграждение по реда на чл. 6, т. 5 от
Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, което е в размер на 50.00лв., в
каквато насока е практиката на настоящия съдебен състав.
В обобщение следва извода, че на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., ищцовото
дружество следва да заплати на адв. Н. КР. възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ в общ размер от 350.00лв., от които 300.00лв. за исковото производство
и 50.00лв. за заповедното производство.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 и сл. ГПК от /фирма/, ЕИК
*********, със седалище и адрес /фирма/, срещу М. Ж. М., ЕГН **********, с адрес:
/АДРЕС/, ап. 6, искови претенции с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът
дължи на ищеца сумите както следва: 315.82лв. – доставена, но незаплатена топлинна
енергия за периода м.05.2018г. – м. 04.2020г. до обект с абонатен № 136912,
представляващ ап. № 6, находящ се в /АДРЕС/, ведно със законна лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.07.2021г. до окончателно плащане на
сумата, 47.78лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2019г. – 24.06.2021г., 45.96лв. –
стойността на услуга дялово разпределение за периода м.06.2018г. – м.04.2020г., ведно
със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.07.2021г.
до окончателно плащане на сумата и 9.38лв. – мораторна лихва за периода 31.07.2018г.
– 24.06.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 39659/2021г., по описа на СРС, IIIГО, 180-ти състав, като
4
неоснователни.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *********, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., да
заплати на адв. Н. КР., адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ в размер на 350.00лв., от които 300.00лв. – възнаграждение за исковото
производство и 50.00лв. – възнаграждение за заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната
на ищеца – /фирма/.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5