№ 897
гр. Плевен, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20254430101232 по описа за 2025 година
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Пред ПлРС е депозирана искова молба от С. П. С. с ЕГН **********,
чрез ***, представлявано от ***, със съдебен адрес ***, против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ***, и
против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в ***, с предявени искове: за прогласяване на нищожността на
договор за паричен заем ***, сключен между ищцата и ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и на договор за предоставяне на гаранция ***, сключен
между ищцата и ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Ищцата твърди, че
с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35,00% се
нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради
което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Ищцата твърди,
че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да
не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й
определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да
се приеме като максимален размер. Твърди също, че противоречаща на
1
добрите нрави е уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити
- двукратния размер на законната лихва като посочва съдебна практика в тази
насока. Ищцата посочва, че по аргумент от цитираните решения, при
необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече
от три пъти законната лихва, а в настоящия случай договорената между
страните лихва в размер на 35% годишно надхвърля повече от три пъти
законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за
норми на поведение, установени в обществото. Ищцата твърди, че договорът
за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден, поради което
нищожността на клаузата за договорна лихва, която е съществен елемент на
договорното съдържание има за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка и посочва съдебна практика в тази
насока. Ищцата навежда доводи, че не са спазени и императивните изисквания
на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан
действителния размер на ГПР. Посочва, че действително приложения в
кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, както и
че ГПР от 41,55% е заблудил потребителя, а използваната заблуждаваща
търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до
нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл.22 от
ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Ищцата посочва, че уговореното възнаграждение за фирмата -
поръчител, е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на ГПР, защото оскъпява кредита - чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК,
което следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в §1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
2
клаузи и условия. Ищцата посочва, че в нарушение на императивните
изисквания на чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК, кредиторът не е включил в
договорения ГПР от 41,55 % разходите, които следва да извърши ищцата за
заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител. Поради невключването
на възнаграждението в посочения в потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на
ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и
ал.2, т.1 от ЗЗП. Посочва, че с преюдициално заключение по дело С453/10 е
прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се
в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.
ЗЗП. Твърди също, че посоченият в стандартния европейски формуляр и в
договора размер на ГПР от 41,86% съставлява невярна информация, която е
заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които
тя ще следва да направи по време на действие на договора, като с това
кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил
кредитната сделка при планирани разходи в размер на 41,55% ГПР. Твърди, че
при сключване на договора не и е било разяснено по ясен и разбираем начин и
при спазване на изискванията на чл.5 от ЗПК преди сключване на договора
какъв е размера на всички разходи, нито тази информация произтича по
прозрачен за него начин от условията на договора. Ищцата твърди, че
кредиторът не е изпълнил задължението си по чл.5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо е предоставил стандартен европейски формуляр за кредит в
размер на 700 лева с посочен лихвен процент от 35% и ГПР 41,55%, с общ
размер на всички плащания 817,10 лева. Поради това, че кредиторът не е
представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да
вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и
възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е
довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Ищцата
посочва, че кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е
включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност
на ГПР. Посочва, че според европейското законодателство разбираемостта не
3
се отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но
и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от
поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите
договорни клаузи . Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 41,55%,
съобразно изведените критерии в дело С 453/10, кредиторът е внесъл
неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят е бил
лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от
поетото от него задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на
разходите, които ще направи. Ищцата твърди, че на отделно основание е
нищожен и сключения договор за предоставяне на гаранция от 14.02.2023 г. и
уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни
последици, поради следните съображения, тъй като поставянето на
изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично
обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в
ЗПК. Твърди, че от чл.8 §1 от Директива 2008/48, следва извод, че преди
сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва изготвяне на справка в съответната база данни. Посочва, че
задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от ЗПК.
Посочва, че това преддоговорно задължение да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им . Поради
изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за
осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата.
Твърди, че такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията и опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Твърди, че възлагането на потребителя да заплаща задължения,
които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на
търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и
търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако
4
кредитодателят действаше добросъвестно. Твърди, че поради изложеното е
изпълнен общия фактически състав на чл.143 от ЗЗП и с оглед на
неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на
договорна уговорка /арг. от т.19 на чл.143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде
квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за
потребителя. Твърди също, че договорът за гаранция е с акцесорен характер,
той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува
действителен главен дълг. Тъй като договорът за кредит е нищожен и не е
породил правно действие, то и сключения договор за учредяване на
поръчителско правоотношение не е. В заключение моли съда да постанови
решение, с което да прогласите спрямо „Изи Асет Мениджмънт“ АД
нищожността на договор за паричен заем ***, и да прогласи спрямо
„Файненшъл България“ ЕООД нищожността и на акцесорния договор за
предоставяне на гаранция ***
В едномесечния срок по чл.131 от ГПК отв.„Изи Асет Мениджмънт“ АД
е депозирал писмен отговор, с който ангажира становище за недопустимост на
иска поради липса на правен интерес, а на следващо място за неговата
неоснователност.
В срока по чл.131 от ГПК отв.„Файненшъл България“ ЕООД също
ангажира становище за недопустимост на насочения срещу него иск поради
липса на правен интерес, а на следващо място за неговата неоснователност.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на Договор за паричен заем с номер ***, че същия е бил сключен
между ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството на заемодател и
ищцата С. П. С., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора на ищцата е бил предоставен заем от 700
лв., който е следвало да се върне на 10 месечни погасителни вноски за период
от 17.03.2023г. до 12.12.2023г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за
срока на договора и е в размер на 35.00 %, а годишният процент на разходите е
посочен в размер на 41.55 %.
Според обективираното в чл.4 от Договора, заемателят се е задължил в
5
3-дневен срок от сключването му да представи на заемодателя конкретно
определено в договора обезпечение: 1)две физически лица-поръчители, всяко
от които да отговоря на условията в договора/служебна бележка за размера на
получавано трудово възнаграждение, размер на осигурителен доход в размер
на 1000лв., да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за заем, сключен с кредитора, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови
и финансови институции; или 2) банкова гаранция с бенефициер кредитора, за
сумата по чл.2, т.7 със срок за валидност 30 дни, след крайния срок за плащане
на задължението по потребителския договор.
Не е спорно, че ищцата и ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, са
сключили договор за предоставяне на гаранция ***, представен в препис по
делото, по силата на който вторият ответник като гарант се е задължил да
издаде гаранция за изплащане в полза на кредитора „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с цел гарантиране за изпълнението на всички
задължения на потребителя по процесния Договор за заем. Съгласно чл. 3,
ал.1 от договора, потребителят се е задължил да плати възнаграждение на
гаранта в размер на 562,90лв., платимо на разсрочени вноски, всяка от които в
размер на 56,29 лв., за периода от 17.03.2023 г. до 12.12.2023 г. Потребителят
се е задължил да заплаща уговореното възнаграждение на гаранта по
начините, установени в договора за заем.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
По иска, насочен срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Ищцата твърди нищожност на клаузата за договорна лихва, която влече
нищожност на целия договор, като засягаща съществен елемент от
съдържанието му.
Съдът намира това възражение за неоснователно.
По правната си характеристика договорната лихва е възнаграждение, с
което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на
кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и се
дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от
размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/ и времето на
ползването му. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-
6
високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД, какъвто в
момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка за това
може да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея.
С оглед изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между
страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те
налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми
на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна
част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с
тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.
Преценката дали са накърнени добрите нрави следва да се прави от съда
във всеки отделен случай, с оглед конкретните обстоятелства по него.
По процесния договор пряко уговорената възнаградителна лихва е в
размер на 35% и не надвишава значително трикратния размер на законната
лихва, възприеман като самостоятелен критерий при преценка дали са
накърнени добрите нрави до изменението в ЗПК, създаващо текста на чл.19,
ал.4 от ГПК.
В същото време общият размер на подлежащата на плащане
възнаградителна лихва за целия срок на ползване на заемните средства
възлиза на 117,10лв. или близо 17% от заетата сума.
При това, съобразявайки срока на договора, размерът на кредита,
размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от
сделката, който носи кредитора, както и автономията на волята, съдът приема,
че регламентиращата задължение за възнаградителна лихва клауза в
процесния договор сама по себе си не противоречи на добрите нрави.
Съдът обаче намира за основателно следващото възражение за
нищожност на процесния Договор за потребителски кредит - поради
неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в Договора формално е посочен процент на ГПР 41,55%,
но от клаузите му не става ясно какви точно разходи са включени в ГПР и
какво е стойностното измерение в проценти на всеки един от формиращите го
7
компоненти, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и в
приложение № 1 към закона. Така например според съдържанието на договора
единственият разход за потребителя е заплащането на възнаградителна лихва,
но от погасителния план е видно, че кредиторът е имал предвид и други
разходи по кредита - възнаграждение за поръчителство. Следователно в
договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита -
кои компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният
размер на разходите по кредита. Също така в договора за паричен заем е
посочена една общо дължима сума, но в нея не е включено допълнителното
плащане от 562,90 лева, представляващо дължимото от потребителя
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, който обезпечава
договора за заем. С това допълнително плащане се покриват разходи, които са
пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като представляват условие за
сключване на самия договор (потребителят се задължава в тридневен срок от
сключването да предостави обезпечение), и които са били предварително
известни на заемодателя с оглед обстоятелството, че този факт не е спорен
между страните и заемодателят и дружеството-гарант са свързани лица по
смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ. След като тези две условия са налице,
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква стойността на
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция да бъде включена
в размера на ГПР( в този смисъл т.6 от Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по
дело 0-337/23. Посочването в договора на стойност на ГПР и обща дължима
сума, които не отговарят на действителните такива, а са по-ниски от тях,
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на договора. При
съобразяване на възнаграждението по договора за поръчителство при
изчисляване на ГПР, същия безспорно би надхвърлил максимално допустимия
размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
8
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.
10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем
№***, сключен между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД е
основателен и следва да бъде уважен.
По иска, насочен срещу ответника „Файненшъл България“ ЕООД.
Съдът намира, че процесният Договор за предоставяне на гаранция
№*** изначално е лишен от основание, тъй като по силата на посоченото
правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга.
Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора "Изи Асет
Мениджмънт" АД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя.
Нещо повече - в случай, че поръчителят изпълни и погаси вземането на
длъжника, то има право на регрес срещу него за пълната стойност на
платеното ( чл. 5, ал. 1 от договора за гаранция). Тоест, срещу заплащането на
възнаграждението по договора за поръчителство, което е в размер на 562,90лв.
– повече от половината от получената в заем сума от 700лв., ищцата -
потребител не получава каквато и да било услуга. Ето защо, този договор се
явява нищожен, като накърняващ добите нрави, в каквато насока са и
оплакванията на ищцата.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената срещу ответника
„Файненшъл България“ ЕООД искова претенция за прогласяване
нищожността на сключения Договор за предоставяне на гаранция от
14.02.2023г., се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена като
такава.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.6 от ГПК всеки от
ответниците дължи в полза на съда държавна такса върху уважените искове в
размер на по 50лв.
Процесуалният представител на ищцата претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
Съдът приема, че в случая наличието на поддържаното основание за
9
предоставяне на безплатна правна помощ е налице. Относно размерът на
възнаграждение, което е дължимо на адвоката, съдът приема, че то следва да
се определи с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като не се
счита обвързан от опредените с Наредба № 1 МРАВ минимални размери на
адвокатските възнаграждения, в каквато насока е тълкуването на Съюзното
право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по
дело C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат
следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния
случа и действителната фактическа и правна сложност на делото.
Отчитайки горното, съдът счита, че на осъществилия безплатна правна
помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 200лв. по всеки иск.
Доколкото адвоката е регистриран по ЗДДС следва да се съобрази и дължимия
данък и общо възнаграждението се определи на 240лв. по всяка от исковите
претенции, като ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят дължимото
възнаграждение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните С. П.
С. с ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление в ***, че сключеният между тях Договор за паричен
заем № ***, е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от
ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните С. П.
С. с ЕГН ********** и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление в ***, че сключеният между тях Договор за
предоставяне на гаранция № ***, е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр.3
от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление в ***, да заплати на ***, с адрес ***, сумата от 240лв. с
ДДС - адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
10
адрес на управление в ***, да заплати на ***, с адрес ***, сумата от 240лв. с
ДДС - адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ***, да заплати в полза
на Плевенски районен съд, сумата от 50лв., представляваща дължима
държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ***, да заплати в
полза на Плевенски районен съд, сумата от 50лв., представляваща дължима
държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
11