Р Е Ш Е Н И Е
№
08.08.2022 г., гр. Разград
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в
публичното съдебно заседание, проведено на 13.07.2022
г., в състав:
председател: Атанас Христов
при секретаря Светлана Лазарова като разгледа
докладваното от съдията Атанас Христов гражданско дело № 1 по описа за 2013 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 108 ЗС.
Депозирана е
искова молба /след уточнения
и частично оттегляне по реда на чл. 232 ГПК/
Мюсюлманско изповедание, гр. София, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Възраждане, ул. „Братя Миладинови” №27 представлявано
от главния мюфтия д-р М.А.Х.
е предявило ПРОТИВ Община Разград, ЕИК *********, с адрес гр. Разград,
бул."Бели Лом" № 37А, искове с правно основание чл. 108 от
Закона за собствеността, за признаване за установено, че ищеца притежава право
на собственост, въз основа на:
-
реституция по реда на § 5 от ПЗР на ЗВ, като правоприемник на
съществувалата на територията на гр. Разград мюсюлманска вероизповедна община,
-
а при условие на евентуалност - придобивна давност с владение продължило през периода от
15.09.1895г. до 1971г., включително,
и за осъждане на
ответника да предаде на ищеца владението върху следния недвижим имот:
Джамия „Ибрахим паша",
представляваща сграда № 2 (две)
с идентификатор 61710.505.578.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. Разград, одобрени със заповед № РД-18-37/10.03.2008 г. на изпълнителния
директор на ИА „ГКК", гр. София, без последващо изменение на КККР, с
административен адрес: гр. Разград, п. к. 7200, пл. „Независимост", със
застроена площ 376 кв. м., брой етажи 1 (един),
предназначение - култова, религиозна сграда, стар
идентификатор - няма, номер по предходен план - няма, при съседи: от всички
страни поземлен имот с идентификатор ПИ 61710.505.578, построена в ПИ
61710.505.578 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Разград,
одобрени с посочената по-горе заповед, заедно с 376/13191 ид.ч. (триста седемдесет и шест върху
тринадесет хиляди сто деветдесет и едно идеални части) от правото на
собственост върху този имот, а реално частта от същия, върху който е построена
джамията, с административен адрес на поземления имот: гр. Разград, п. к. 7200,
пл. „Независимост", площ от 13 191 кв. м., трайно предназначение на
територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за друг обществен обект,
комплекс, стар идентификатор - няма, номер по предходен план - няма, и съседи:
ПИ 61710.505.7031, ПИ 61710.505.4310, ПИ 61710.505.2977, ПИ 61710.505.7192, ПИ
61710.505.485, ПИ 61710.505.7024, ПИ 61710.505.484, ПИ 61710.505.482, ПИ
61710.505.483 и ПИ 61710.505.7023.
Ищецът сочи, че е правоприемник на мюсюлманска вероизповедна община със
седалище гр. Разград, която е установила фактическа владелческа власт върху процесния имот през 1919 г., произвело действие през 1929 г. или
най-късно към 1939 г., когато са изтекли сроковете на кратката, съответно на общата
придобивна давност според Закона за давността, отм. през 1951 г., като
владението на тази вероизповедна община е продължило и след 09.09.1944
г., до 1971 г., когато процесният имот е отнет от Държавата без основание. Имотът бил актуван като публична общинска
собственост и се владее от ответника Община Разград без основание. Ето защо, счита че са налице предпоставките за реституция по реда на § 5 от
ПЗР на ЗВ.
При условие на
евентуалност, в случай че се приеме, че не е налице твърдяното правоприемство,
ищецът твърди, че е придобил правото на собственост върху процесния имот въз
основа на изтекла в негова полза придобивна давност, с владение продължило през
периода от 15.09.1895г. до 1971г., включително.
Моли
съда да приеме за установено по отношение на ответника правото му на
собственост, въз основа на горепосочените при условие на
евентуалност придобивни основания, върху описания имот и да осъди ответника
да му предаде владението върху същия. Претендира разноски.
Ответникът Община Разград,
в срока по чл. 131 ГПК, депозира писмен
отговор, в който застъпва становище за
недопустимост на предявените искове, а по същество - за неоснователност, като излага подробни съображения и в
двете насоки. Оспорва представените от ищеца писменни доказателства въз
основа на които се легитимира като правоприемник на
съществувалата преди това на територията на гр. Разград мюсюлманска
вероизповедна община. Акцентира, че на основание чл. 3, ал.2, т.3 във вр. т.2 ЗОС поземленият имот, включително претендираната част от него е публична
общинска собственост с предназначение „Площад“ с разположените в него
обществени сгради, архитектурен паметник на културата, паркове и зелени площи,
пешеходни пространства и водна площ. Претендира разноски.
В открито съдебно
заседание, при редовност в призоваването, за ищеца се явява пълномощникът му
адвокат К.П.Р. ***. Поддържа исковата молба и излага допълнителни съображения.
Претендира разноски. Представя подробна писмена защита, на осн. чл. 149, ал.3 ГПК.
В открито
съдебно заседание, при редовност в призоваването, за ответника се
явяват пълномощниците
му С.В.Д. – началник отдел „Правно нормативно обслужване и
обществени поръчки“ в Община Разград /служител с юридическо образование по чл.
32, т.3 ГПК/, адвокат С.М. – САК и адвокат Д.К. - САК. Поддържат отговора на исковата молба и излагат
допълнителни съображения. Претендират
разноски. Представят подробна писмена защита, на осн. чл.
149, ал.3 ГПК, като намират исковите претенции за
недупустими, а по същество – неоснователни и
недоказани.
Съдът, като
разгледа становищата и възраженията на страните и след преценка на събраните по
делото доказателства, намери за установено следното от фактическа и правна
страна:
По частичното оттегляне на иска по реда на чл. 232 ГПК.
Тъй като ищецът е
оттеглил част от исковите си претенции
/т.1 л. 138/ до приключване на първото заседание по делото, то за
прекратяване на производството по реда на чл. 232 ГПК не се изисква съгласие на
ответника. С определение № 1124 от 03.12.2013г. съдът, е прекратил
производството по отношение на втория ищец Мюсюлманско настоятелство гр.
Разград и втория ответник – Държавата. С настоящото решение, предвид частичното
оттегляне на исковете по реда на чл. 232 ГПК /т.1 л. 138/, производството
следва да се прекрати по отношение разликата от 376/13191 ид.ч. до
550.56/13191 ид. части по отношения на поземления имот, както и за застроената
площ на джамията от 376 кв.м. до 550 кв.м. Поради оттегляне, следва да се
прекрати и по исковете за обезсилване на актовете за собственост с предмет
процесния имот.
Относно продължителността на настоящото производство:
Продължителността
на настоящото производство се дължи на спирането му, на осн. чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, каквато е и утвърдената съдебна практика по сходни казуси. Вж. Определение
№ 474 от 19.10.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3488/2016 г., IV г. о., ГК и
Определение № 476 от 20.10.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4070/2016 г., IV г.
о., ГК.
По допустимостта на ревандикационния иск и възраженията
на ответника за недопустимост на производството поради липса на процесуална
легитимация на ищеца, тъй като не е налице претендираното от ищеца
правоприемство; липса на процесуална легитимация на ответника по делото в
частта за джамията, тъй като ответникът
не осъществява владение или държане по отношение на джамията, поради и което
липса правен интерес за ищеца от предявяване на иска за джамията.
Правният интерес от
решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които
спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната
му сфера.
Ревандикационният
иск е универсално средство за защита на правото на собственост на разположение
на всяко лице, което твърди, че е собственик на една вещ /имот/ и че друг
упражнява фактическата власт върху нея, като я държи или владее без основание.
За да е допустим искът, достатъчно е
ищецът да твърди посочените обстоятелства, а дали това е така, е въпрос
на основателност на иска. Правният интерес от ревандикационния иск е винаги
налице при такива твърдения - искът е осъдителен и интересът е презюмиран в
нормата на чл. 108 ЗС. Отделно от това за наличието на гражданскоправен спор се
преценява и извънпроцесуалното поведение на ответника, което се навежда чрез
твърденията на ищеца и когато последният сочи конкретни фактически действия на
ответника, които обективно са годни да засегнат правото на собственост, в
случая - в смисъл на невъзможност да упражнява фактическа власт, правен спор
като предмет на искова защита на собствеността е налице /ищецът твърди, че ответната община неправомерно е отнела владението му
над процесната джамия и процесните ид.ч. още през 1972г., за което си твърдение
в хода на производството дори ангажира гласни доказателства/. Вж. и Определение № 43 от 11.03.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 415/2019 г.,
I г. о., ГК.
Процесуалната
легитимация на ищеца произтича от твърденията в обстоятелствената част на
исковата молба и петитума, а материалната легитимация се определя от
доказателствата по делото и сочи кой е носителят на спорното материално право.
В случая се твърди, че ищецът е собственик на процесния имот на основание:
-
реституция по реда на § 5 от ПЗР на ЗВ, която е осъществена в негова
полза, тъй като се явява правоприемник на съществувалата преди това на
територията на гр. Разград мюсюлманска вероизповедна община, от която ответникът
е отнел имота през 1971 г., без за това да е имало законово основание,
-
а при условие на евентуалност се сочи за основание - придобивна давност с владение
продължило през периода от 15.09.1895г. до 1971г.,
както и че
ответникът упражнява фактическа власт върху имота без основание. Тези твърдения определят и процесуалната
легитимация на ищеца да предяви срещу ответника иск за защита на правото си на
собственост, а твърдението за нарушение от ответника на претендирането от ищеца
право на собственост, чрез упражняване на фактическа власт върху обекта на
собственост, обосновава и правния интерес от предявяване на осъдителен иск по
чл. 108 ЗС. Дали правото принадлежи на ищеца, дали ответникът упражнява
фактическа власт върху имота и дали има противопоставимо на ищеца основание
за това са въпроси, свързани с основателността на предявения иск. Вж. и Решение № 13 от 24.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2906/2021 г., I г.
о., ГК.
По възражението на ответника, че иска е недопустим тъй
като не е налице претендираното от ищеца правоприемство.
Наличието или не на
твърдяното от ищеца правоприемство ще обуслови крайния извод на съда по съществото на спора за
принадлежността на правото на собственост /а не допустимостта на иска/. Такава
е и практиката на ВКС намерила израз в Определение № 474 от 19.10.2016 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 3488/2016 г., IV г. о., ГК и Определение № 476 от 20.10.2016
г. на ВКС по ч. гр. д. № 4070/2016 г., IV г. о., ГК. Такава е и съдебната
практика по сходни казуси намерила израз в Решение № 53 от 26.07.2018 г. на ВКС
по гр. д. № 1229/2017 г., II г. о., ГК, с което е оставено в сила Решение № 524
от 16.12.2016 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 760/2016 г., с което е
потвърдено Решение № 173 постановено на 10.06.2016 г. по гр. дело № 323/2015г.
по описа на Велинградския районен съд – искът на ищеца е отхвърлен /а не
производството да е било прекратено поради липса на процесуална легитимация на
ищеца/, тъй като съдилищата са
установили, че не е налице претендираното от ищеца правоприемство. Вж. и Определение № 251 от 20.11.2018 г. на
ВКС по гр.д. № 1268/2018 г., I г.о., ГК, което не
е допуснато до касационно обжалване Решение № 452 от 6.11.2017 г. на ОС -
Смолян по в. гр. д. № 273/2017 г., с което е потвърдено решение № 51/12.04.2017
г. по гр. д. № 157/2016 г. по описа на районен съд Мадан.
Ето защо, съдът
намира, че възраженията на ответника за недопустимост на производството са
неоснователни.
По същество.
Няма спор, че
ищецът е вписан като вероизповедание със статут на юридическо лице в регистъра
по чл. 18, ал.1 от ЗВ, воден от СГС, в който смисъл е правосубектна юридическа
личност, представлявана от главния мюфтия М.А.Х..
Видно от
неоспореното от страните заключение на съдебно техническата експертиза, което
съдът приема като пълно, ясно, обосновано и правилно е, че /т. 2, л. 545/:
1.
Претендираната от ищеца част от 550.36/13191.00 идеални части, ведно с
построената в нея сграда джамия „Ибрахим паша“, от имот с идентификатор №
61710.505.578 по КК на гр. Разград, никога не е съществувала като самостоятелна
кадастрална или регулационна единица с граници, площ, планоснимачен номер и
устройствен статут.
2.
Актове за държавна и общинска собственост за площади и улици не се
съставят. За това съществуващия Акт за държавна собственост № 13 от
20.11.1996г. се отнася само за сградата
джамия „Ибрахим Паша“.
Имотът с идентификатор № 61710.505.578
е бил с обществено предназначение /площад/ по всички планове, действали от
1892г. до сега, а именно:
– План на чаршията в гр.
Разград от 1892г. – „Джамийски площад“,
-
План от 1960г. Площад Петко Д.П.,
-
План от 1971г., одобрен със Заповед № 1013 от 31.12.1971г. – Площад Петко
Д. П.,
-
План от 1977г., одобрен със Заповед № 1136 от 31.10.1977г. – За културно-административно
строителство,
-
План от 2012г., одобрен с Решение на Общинския съвет Разград – За културно
/административно/ строителство и площад/.
За да бъде уважен иск, основан на нормата на чл. 108 ЗС, е необходимо да са
налице следните кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик на
вещта, предмет на иска /т.е. да докаже фактите, от които възниква за него право
на собственост върху имота/; вещта да се намира във владение или държане на
ответника и ответникът да владее или държи вещта без основание /т.е. за това
фактическо състояние да липсва основание в отношенията между страните/.
Установяването при условията на пълно и главно доказване на първите две от
горепосочените предпоставки е в тежест на ищцата – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Съдът на първо място трябва да изследва въпроса дали ищеца е собственик на
вещта, чиято ревандикация се иска, защото ако отговорът на този въпрос не е
положителен, обсъждането на останалите предпоставки е безпредметно.
По твърдяното в исковата молба
правоприемство.
Правоприемство по отношение на мюсюлмански вероизповедни
общини не може да се установява като преюдициално правоотношение в хода на
ревандикационен иск, а само в производсвото по § 4 от ПЗР на ЗВ. Последното тълкуване се налага от действието на съдебното решение за
правоприемството erga omnes и вписването му съгласно ал. 3 на § 4 от ПЗР на ЗВ.
Така и Определение № 654 от 26.02.2020 г. на САС по в. гр. д. № 678/2020 г. недопуснато до касационно обжалване с Определение № 318 от 2.10.2020 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1665/2020 г., I т. о., ТК. Установяването на факта на правоприемство по реда на § 4 на ПЗР на
ЗВ обвързва всички /решението се вписва в регистъра по чл. 18 ЗВ/, поради което
е невъзможно същият да е предмет на
инцидентно установяване по дела с друг предмет. Така и Определение №
693 от 1.02.2019 г. на САС по в. гр. д. № 298/2019 г. недопуснато до
касационно обжалване с Определение № 478 от 12.07.2019 г. на ВКС по ч. т. д. №
1442/2019 г., II т. о., ТК.
Предвид
разпоредбата на § 4 от ПЗРЗВ, съдът приема, че е налице специално исково производство за установяването на този факт,
което изключва възможността същият да се установява във всеки отделен случай
в образуваното по отношение на конкретния спор исково производство.
Така и Определение № 474 от 19.10.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3488/2016 г.,
IV г. о., ГК.
По отношение на §
4, ал. 2 - ал. 4 ПЗР на ЗВ е създадена практика на ВКС, обективирана в
постановеното по реда на ГПК (отм.) решение № 827 от 19.01.2006 г. по т. дело №
543/2005 г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно която по установяването на
правоприемство между вероизповеданието и съществували религиозни,
религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до
1949 г. се развива спорно исково производство, приключващо с решение по § 4,
ал. 4 от ПЗР на ЗВ. В посочения съдебен акт са изложени съображения, че
структурираната в § 4, ал. 1 - 3 от ПЗР на ЗВ фаза на производството съдържа
белезите на исково производство, чието решение подлежи на вписване в регистъра
по чл. 18 ЗВ. Поради това, че правоприемството не е предвидено като
обстоятелство, подлежащо на вписване, то същото следва да се установи в исково
производство. Прието е, че установяването
дали едно юридическо лице е правоприемник на преди съществуващи организации
може да стане само в отделно исково производство. Настоящият съдебен
състав възприема създадената по реда на отменения ГПК съдебна практика, с която
приложимата правна норма е тълкувана. В същия смисъл е изложил съображения и
Конституционния съд на Р България в Решение № 12 от 15.07.2003 г. на КС на РБ
по конст. д. № 3/2003 г., с което е отхвърлил искането на 50 народни
представители на ХХХIХ Народно събрание за обявяване на
противоконституционността на § 4 от ПЗР на ЗВ поради това, че наличието или
отсъствието на правоприемственост между вероизповеданието и съществували религиозни,
религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до
1949 г. е въпрос, който се решава от съда /Софийски градски съд/, като
създадената правна уредба определя исковия процес като средство за неговото
решаване. Така и Определение № 74 от 28.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 2451/2015
г., II т. о., ТК.
С Определение
№ 74 от 28.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 2451/2015 г., II т. о., ТК не е допуснато до касационно обжалване на решение № 966 от 12.05.2015 г.,
поправено с решение № 1028 от 19.05.2015 г. и решение № 1190 от 05.06.2015 г.,
всички постановени по ф. дело № 964/2014 г. на Софийски апелативен съд,
Търговско отделение, 3 състав. С решение
№ 966 от 12.05.2015 г.
е обезсилено изцяло решение от 04.06.2013 г., поправено по
реда на чл. 247 ГПК с
решение от 11.10.2013 г. по ф. дело №
1659/2003 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, оставено е без разглеждане искането на
Мюсюлманско изповедание за установяване на правоприемственост между
вероизповеданието и описани местни поделения, религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни
юридически лица, съществували в периода до 1949 г., учредени и действали
при режима на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърден
и обнародван по силата на Указ № 63 на княз Фердинанд -
ДВ, бр. 210/26.09.1985 г., Устава за духовно устройство и управление на
мюсюлманите в Царство България, одобрен и обнародван по силата на Указ №
12/23.05.1919 г. - ДВ, бр. 65/26.06.1919 г. и Устава за духовно устройство и
управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министерство на външните
работи и изповеданията на 23.11.1945 г., действал до 1951 г., и е прекратено производството по искането.
Решение № 1028
от 19.05.2015 г. и решение № 1190
от 05.06.2015 г. по ф. дело № 964/2014 г. на Софийски апелативен
съд, Търговско отделение, 3 състав са постановени по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК
за поправка на допуснати явни фактически грешки в предходните съдебни актове по
отношение на датата на обезсиленото решение на СГС и номера на делото на САС /т.4, л. 1020-1064/.
След това Мюсюлманско
изповедание е предявило искове с правно основание § 4, ал. 2 ПЗР на ЗВ, за
установяване на правоприемството му с посочени в исковата молба мюсюлмански
религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица,
съществували в периода до 1949 г., като въз основа на исковата молба е било
образувано т.
д. № 1802/2016 г. СГС, ТК. Производството по предявените от Мюсюлманско
изповедание искове срещу всички
ответници е прекратено
с разпореждане на
СГС, ТК, VІ-20 състав от 11.12.2019 г. по т. д. № 1802/2016 г. и е върната
исковата молба срещу последния посочен от него ответник – Обединени езически
вероизповедания. Частната жалба срещу това разпореждане е оставена без уважение
с Определение № 654 от 26.02.2020 г. на САС по в. гр. д. № 678/2020 г., а
последното не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 318 от
2.10.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 1665/2020 г., I т. о., ТК. Така
прекратителното разпореждане е влязло в сила на 02.10.2020г. С Определение № 260808 от 8.02.2021 г. на СГС
по т. д. № 1802/2016 г. е прекратено производството, висящо по иска /предявен
по чл.255 ГПК/ на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание по § 4, ал. 2 ПЗР ВП. Частната
жалба срещу това определение е оставена без уважение с определение № 450 от
13.07.2021 г. по ч. гр. д. № 587/2021 г. на Апелативен съд – София, а
последното не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 237 от
2.06.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2331/2021 г., II т. о., ТК /т.4, л.1001-1006/.
Така на 2.06.2022 г. производството по т. д. № 1802/2016 г. е окончателно
прекратено.
По делото няма
спор, че ищецът няма решение по § 4, ал.
4 от ПЗР на ЗВ.
Само за пълнота на
изложението, следва да се посочи, че дори и да се приеме, че установяването
дали ищеца е правоприемник на преди съществуващи организации може да стане и настоящото производство, то съдът счита, че
предвид оспорването от ответната страна, ищецът не е установил твърденията
си в исковата молба относно наличието на претендираното правоприемство, чрез
пълно и главно доказване.
Поради недоказване
на твърдяното от ищеца правоприемство, съдът приема, че искът за реституция по
реда на § 5 от ПЗР на ЗВ се явява неоснователен и недоказан.
По евентуалното придобивно основание – изтекла придобивна
давност с владение продължило през
периода от 15.09.1895г. до 1971г. вкл.
По делото бе
разпитан в качеството на свидетел Салим Ахмедов Хюсеинов, роден на ***г. Същият
сочи, че започнал работа като бръснар на 01.1966г., като бръснарницата му се
намирала на 200 м. от джамията „Ибрахим Паша“. Когато бил малък - на 8-9г., с
дядо му я посещавали през петъците. Посещавали джамията до около 1970-1972г.,
когато един ден дошъл човек от съвета и им казал „от днес нататък няма да посещавате, защото започваме ремонт на джамията“.
След като така затворили джамията „Ибрахим Паша“, свидетелят започнал да
посещава друга по-малка джамия в Разград.
Предвид
обстоятелството, че свидетеля е роден ***г., и твърди че е посещавал джамията
от както е бил на 8-9г. възраст, следва да се приеме, че е започнал да я
посещава не по – рано от 1958г.
Следва да се
изтъкне, че показанията на този свидетел, както и от останалите доказателства
по делото по никакъв начин не се доказва твърдението на ищеца за осъществяване
на владение върху процесните имоти. Както вече се посочи, съдът приема, че
липсва твърдяното в исковата молба правоприемство между ищеца и бившата
Разградска мюсюлманска вероизповедна община.
Само за пълнота на
изложението следва да се посочи, че се явява недоказано твърдението на ищеца и
че давностното владение е започнало при действието на чл. 34 от Закон за
давността от 1898 г. (отм.). Съгласно чл. 34 от него при недобросъвестно
владение и при липса на юридическо основание, за да се придобие недвижим имот е
необходимо непрекъснато владение от 20 години. При придобивната давност, започнала да тече от
17.12.1951 г., се прилага давността по чл. 79, ал. 1 ЗС /Обн., Изв., бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 17.12.1951 г./, а не
тази по чл. 34 ЗД (отм.).
Ето защо съдът
приема, че ищецът не доказа придобиване на собствеността и въз снова на евентуалното
основание – придобивна давност.
Ищецът трябва да
докаже придобиване на собствеността на посоченото в исковата молба основания и
недоказването му е основание за отхвърляне на иска, независимо дали ответникът
е доказал противопоставените вещни права. Дори ответника да не е собственик,
процесния иск не може да бъде уважен, ако ищецът не е доказал своето право на
собственост. По настоящото дело е прието, че ищецът не е доказал придобиването
на собствеността на поддържаното в исковата молба основание, следователно съдът
не е длъжен да изследва въпроса дали ответникът е собственик на имота, защото
това доказване не би обусловило основателността на иска. Такава е и
константната практика на ВКС намерила израз в Определение № 247 от 3.06.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 4881/2021 г., I г. о., ГК, Определение № 22 от 22.01.2021 г.
на ВКС по гр. д. № 2388/2019 г., I г. о., ГК, Определение № 281 от 9.05.2016 г.
на ВКС по гр. д. № 50/2016 г., I г. о., ГК, Определение № 225 от 24.04.2013 г.
на ВКС по гр. д. № 1305/2013 г., I г. о., ГК, Решение № 1607 от 29.10.2002 г.
на ВКС по д. № 1954/2001 г., IV г. о., Определение № 909 от 30.11.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 861/2012 г., I г. о., ГК, Решение № 1274 от 29.10.2008 г. на
ВКС по гр. д. № 5369/2007 г., V о., ГК.
Всичко гореизложено
води до извод за неоснователност на предявения иск. Както вече се посочи, за да
бъде уважен иск с правно основание чл. 108 от ЗС е необходимо ищецът да
докаже,че е собственик на имота,че ответникът го владее и че това владение не
почива на правно основание, противопоставимо на ищеца. Липсата на която и да е
от дадените в условията на кумулативност предпоставки води до неоснователност
на предявения иск и обуславя неговото отхвърляне. В конкретния случай не е
налице първата предпоставка-ищецът не е доказал правото си на собственост, което
е самостоятелно основание за отхвърляне на иска.
По разноските.
При този изход на
спора ищеца няма право на разноски.
Предвид изхода на
спора ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 250 лв. –
разноски за заплатено възнаграждение на вещото лице изготвило СТЕ, както и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв., на основание чл. 78, ал. 3 и
8 вр. чл. 81 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП сумата от 540 лв.
Относно претендираните от ответника разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 8 454 лв., на осн чл. 78, ал.3 ГПК,
посочени в списъка по чл. 80 ГПК.
Съгласно
Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС, т.
2, представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на
абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му
за разноските. Списъкът съдържа изброяване на всички разходи, които страната е
направила и които счита, че следва да й бъдат присъдени, но въпросът за
доказване на тези разходи е различен. Изрично в този смисъл е определение №
300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г., IV г. о., ВКС, според което
списъкът на разноските нито удостоверява тяхното извършване, нито
съдържа искане за присъждането им. Той само ги посочва, за да улесни съда при
определянето на подлежащата на възстановяване част от тях в зависимост от изхода
на делото. Според горепосоченото Тълкувателно решение, само когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят.
По делото не е документално
установено плащане на възнаграждението за адвокат на ответника, чрез
представяне на нарочни доказателства за плащането, съгласно указанията по т.1
от Тълкувателно решение №6 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Така и Определение
№ 585 от 5.12.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4677/2017 г., IV г. о., ГК.
Ето защо, искането
на ответника за заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
8 454 лв., следва да се отхвърли като недоказано.
По изложените
съображения, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователни и недоказани, предявените от ищеца Мюсюлманско изповедание, гр.
София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Възраждане, ул. „Братя Миладинови” №27 представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х.,
против ответника Община Разград, ЕИК *********, с адрес гр. Разград, бул."Бели Лом" № 37А,
представлявана от Денчо Стоянов Бояджиев - Кмет, искове с правно основание чл.
108 от Закона за собствеността, за признаване за установено, че ищеца притежава
право на собственост, въз основа на:
-
реституция по реда на § 5 от ПЗР на ЗВ, като правоприемник на
съществувалата на територията на гр. Разград мюсюлманска вероизповедна община,
-
а при условие на евентуалност - придобивна давност с владение продължило през периода от
15.09.1895г. до 1971г., включително,
върху следния
недвижим имот:
Джамия „Ибрахим паша", представляваща сграда № 2
(две) с идентификатор 61710.505.578.2 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Разград, одобрени със заповед № РД-18-37/10.03.2008 г. на
изпълнителния директор на ИА „ГКК", гр. София, без последващо изменение на
КККР, с административен адрес: гр. Разград, п. к. 7200, пл.
„Независимост", със застроена площ 376 кв. м., брой етажи 1 (един), предназначение - култова, религиозна
сграда, стар идентификатор - няма, номер по предходен план - няма, при съседи:
от всички страни поземлен имот с идентификатор ПИ 61710.505.578, построена в ПИ
61710.505.578 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Разград,
одобрени с посочената по-горе заповед, заедно с 376/13191 ид.ч. (триста
седемдесет и шест върху тринадесет хиляди сто деветдесет и едно идеални части)
от правото на собственост върху този имот, а реално частта от същия, върху
който е построена джамията, с административен адрес на поземления имот: гр.
Разград, п. к. 7200, пл. „Независимост", площ от 13 191 кв. м., трайно
предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за
друг обществен обект, комплекс, стар идентификатор - няма, номер по предходен
план - няма, и съседи: ПИ 61710.505.7031, ПИ 61710.505.4310, ПИ 61710.505.2977,
ПИ 61710.505.7192, ПИ 61710.505.485, ПИ 61710.505.7024, ПИ 61710.505.484, ПИ
61710.505.482, ПИ 61710.505.483 и ПИ 61710.505.7023, и за осъждане на ответника да му предаде владението на описания имот.
ПРЕКРАТЯВА
производството, поради оттегляне на иска на осн. чл. 232 ГПК, по отношение за разликата
от 376/13191 ид.ч. до първоначално предявените 550.56/13191 ид. части по
отношения на гореописания поземлен имот, както и за застроената площ на гореописаната
джамията за разликата от 376 кв.м. до първоначално
предявените 550 кв.м., както и прекратява производството по иска за обезсилване
на актовете за собственост с предмет процесния имот.
ОСЪЖДА Мюсюлманско
изповедание, гр. София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Възраждане, ул. „Братя Миладинови” №27 представлявано от главния
мюфтия д-р М.А.Х., да заплати на Община Разград, ЕИК *********, с адрес гр.
Разград, бул."Бели Лом" № 37А,
представлявана от Денчо Стоянов Бояджиев - Кмет, на основание чл. 78, ал. 3 и 8
вр. чл. 81 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, следните суми:
-
250.00 лева /двеста и петдесет лева/ - представляващи
разноски за заплатено възнаграждение на вещото лице за изготвяне на съдебно техническата експертиза
-
540.00 лева /петстотин и четиридесет лева/ – юрисконсултско възнаграждение.
ОТХВЪРЛЯ искането
на Община Разград, ЕИК ********* за присъждане на разноски в размер на
8 454 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция,
като неоснователно и недоказано, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ искането
на Мюсюлманско изповедание, гр. София, ЕИК ********* за присъждане на разноски
в настоящото производство, като неоснователно, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
Препис от решението
да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал.2 ГПК.
В частта, с която
производството по делото е прекратено, на осн. чл. 232 ГПК, решението е с
характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред Апелативен
съд – Варна в едноседмичен срок от съобщаването му.
В останалата му
част решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд
Варна в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
съдия: