№ 208
гр. Б.С., 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П.
при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева
като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П. Гражданско дело №
20251410100023 по описа за 2025 година
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от Ц. П. П., ЕГН
********** с адрес гр.Б.С., ул. „Х.К.“№51, вх.А, ет.1, ап.1 чрез адв.Л. Б. - САК с обективно
съединени искове: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 22,
вр. чл. 11 ЗЗП, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл.
146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, за прогласяване недействителността на Договор за
потребителски кредит №202405170910200059/17.05.2024 г. сключен между Ц. П. П. и
„НЕТКРЕДИТ“ООД - на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК във
връзка с чл.26 ал.1 предл. първо от ЗЗД. В условията на евентуалност да бъде прогласена
недействителността на клаузата на чл.4 ал.3 от Договор за потребителски кредит
№202405170910200059/17.05.2024г. сключен между страните, както и прогласяване на
недействителността на Договор за предоставяне на гаранция №**********/17.05.2024 г.
сключен между Ц. П. П. и „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ООД. Предявени са и насрещни обективно
съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.211 във вр. с чл.240 от ЗЗД, вр. с
чл.79 от ЗЗД вр. с чл. 86 от ЗЗД за заплащане от Ц. П. на „Неткредит“ ООД сумата в размер
на 3468,00 лева – частичен иск от пълния размер на непогасените суми по Договор за
паричен заем № 202405170910200059 от 17.05.2024 г. в размер на 5396,00 лв.
В исковата молба е предявен иск за обявяване на нищожността на Договор за
потребителски кредит №202405170910200059/17.05.2024 г. съгласно, който ищцата твърди,
че същия е нищожен, респ. съдържащата се клауза за предоставяне на гаранция в размер на
6504 лв.
Поддържа, че на 17.05.2024 г. ищцата е сключила процесния договор, по силата на
който първият ответник й е предоставил в заем сумата в размер на 4000 лв. при фиксиран
ГЛП от 41,04 % и ГПР от 49,71 %. Според погасителния план същата е следвало да внесе 24
месечни вноски в размер на 247,00 лв., като в нея се включвало главница, лихва или общо
5928 лв.
Посочва се още, че на 17.05.2024 г. ищцата е била задължена да сключи договор за
предоставяне на гаранция №********** с втория ответник във връзка с договора за
1
потребителски кредит, като същия в качеството си на бенефициер е издало гаранция в
размер на 5928 лв., с цел гарантиране изпълнението по кредита. В договора е било
уговорено възнаграждение за гаранта, което било разсрочено на вноски в размер на 271 лв.,
за срока на валидността на гаранцията, а именно до 19.05.2026 г. Възнаграждението на ден е
1/30 от месечното възнаграждение.
В исковата молба се излагат съображения, че процесният договор е нищожен, тъй
като съдържа нищожни неравноправни клаузи: ГПР е 49,71 %, като ищеца твърди, че същия
по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимото възнаграждение за
предоставена гаранция, което е било в противоречие в чл.19 ал.1 от ЗПК и е още едно
основание за нищожност.
Посочва се, че в чл.4 ал.3 от договора кредитополучателят се задължавал да
предостави на кредитора банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова
институция, която да бъде за сума в размер на 3084 лв. със срок на давност до 20.08.2024 г., а
в чл.6 ал.1 страните се договорили, че в случай на непредставяне на гаранцията на
кредитополучателят ще бъде начислена неустойка в размер на 2004 лв.
Поддържа се, че съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-
12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази
недействителност. Сочи се още, че при обявяване на тази недействителност заемателят
дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Посочва, че съгласно чл.11 ал.1 , т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит. Спазвайки това
изискване потребителят разбирал какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Посочва, че в процесния договор липсва методика на формиране на ГПР по
кредита, кои компоненти са включени и как се формирал същия.
Посочва, че съгласно чл.19 ал.1 от ГПК ГПР изразявал общите разходи по кредита на
за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Сочи, че за да е налице недействителност на договора за кредит следвало да се имат
предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е и чл.22 от ЗПК, както и
спазването на изискванията на чл.11 т.9 и т.10 от ЗПК.
Поддържа, че страните по договор за кредит могат да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен
процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е
ограничена. Но максималният размер на договорната лихва е ограничен от нормата на чл.9
от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че е налице противоречие с
добрите нрави, а такива сделки се считат, тези с които се третират икономически слаби
участници оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.
Сочи, че определено по критериите в чл.32 ал.4 от ЗПК обезщетението към датата на
сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да
предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлизало на 80 % от стойността на
заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка е чл.6 от договора е нищожна. Посочва, че
клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл.92 от ЗЗД.
Поддържа, че договорът за гаранция е нищожен поради противоречие с добрите
2
нрави. Посочва, че на ищеца е отпуснат кредит в размер на 4000 лв., а уговореното
възнаграждение за предоставена гаранция е в общ размер на 6504 лв., кредитополучателя е
следвало да заплати 24 месечни вноски по договора за кредит, което означавало и 24
месечни вноски по предоставяне на гаранция, т.е. 24 месеца по 271 лв., представляващи
размера на дължимото възнаграждение за предоставена гаранция, което е било прекомерно и
по този начин е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост.
Посочва, че договора за предоставяне на гаранция само формално представлява
отделна гаранционна сделка, а в действителност е част от кредитното правоотношение, като
поръчителство не съществувало, а целта на сделката е да се уговори допълнително
възнаграждение на кредитора по договора за кредит в нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК,
както и на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, поради което същия е нищожен. Сочи се още, че процесният
договор противоречал и на нормата на чл.33 ал.1 и ал.2 от ЗПК, с което се целяло забранена
от закона цел – въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е свързана с
хипотеза на забава на длъжника.
По тези и други подробно изложени съображения се иска съда да прогласи
недействителността на договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция.
Претендира разноски.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК ответника „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД е подал
отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Излагат се твърдения, че
между „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ООД и ищцата не е сключван договор за гаранция, гаранция
не е издавана и не е заплащано възнаграждение за издаване на гаранция. Претендира
разноски.
В законовоустановеният срок по чл.131 от ГПК ответникът „НЕТКРЕДИТ“ ООД е
подало отговор, като оспорва предявения иск като неоснователен. На основание чл.175 от
ГПК е направено признание, че е сключен процесния договор за кредит между ищцата и
ответникът и е предоставена в заем сума в размер на 4000 лв.
Оспорва, че процесния договор е нищожен като противоречащ на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП,
накърняване на добрите нрави и противоречащ на закона. Оспорва и факта на получаване на
обезпечение по договора, вследствие сключен договор за гаранция на 17.05.2024 г., че
договорната лихва е прекомерна, както и задължаване на кредитополучателя за сключване
на договор за гаранция с „Кредит Гарант БГ“ ООД.
Направени са възражения срещу приобщаването към доказателствения материал по
делото на представения договор за гаранция №**********/17.05.2024 г., ведно с Общи
условия към договорите за предоставяне на гаранция, доколкото такъв договор не бил
сключван между ищеца и „Кредит Гаранция БГ“ООД поради липса на обезпечение по
кредита.
Ответникът възразява и срещу поставения първи въпрос по доказателственото искане
по чл.195 от ГПК, тъй като въпроса е правен и поддържа направено признание по чл.175 от
ГПК, че в ГПР е включено единствено като разход възнаградителна лихва.
Излагат се доводи, че процесния договор за кредит не е обезпечен посредством
предоставяне на гаранция и не е бил налице разход, който да бъде прибавян към размера на
ГПР по кредита и оспорва твърденията на ищеца за неправилно посочване на същия.
Поддържа, че при изчисляване на ГПР е заложено единствено разход за
възнаградителна лихва и добавянето на каквито и да е други разходи към стойността би
довело до надвишаване на законоустановения максимален праг по чл.19 ал.4 ЗПК.
Посочва, че съгласно чл.19 ЗПК ГПР по кредита се изчислявал по формула съгласно
приложение 1, като се вземали предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. При изчислението му не се включвали разходите, които потребителят плащал
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, различни от
3
покупната цена на стоката или услугата, за поддържане на сметка във връзка с договора за
потребителски кредит, за ползване на платежен инструмент и др.
В отговора ответника твърди, че по смисъла на ЗПК „Общ разход на кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора.
Посочва се още, че процесният договор е сключен при фиксиран лихвен процент по
смисъла на §1 т.5 от ДР на ЗПК, поради което не е налице изискване за посочване на
методика.
Сочи се, че съгласно практиката на СЕС, съдът не можело да обяви договора за
недействителен, ако правното и фактическото положение, в което потребителят се намирал
без неравноправна клауза, можел да се възстанови като същевременно договорът
продължавал да се изпълнява. Проява на принципа на пропорционалност са и законовите
разпоредбите на чл.19, ал. 6-7 ЗПК.
Поддържа още, че в приложението на процесния договор е било посочено, че ГПР е
изчислен при допускането, че общият размер на кредита е усвоен незабавно и изцяло за срок
от една година и се погасявал на равни месечни вноски, с неизменни до края на срока
разходи, съгласно условията на кредита.
Сочи, че не е налице законово изискване за прилагане на методика по чл.11 ал.1 т.9а
ЗПК към договор за кредит, по който е приложим фиксиран лихвен процент за целия му
срок.
Поддържа, че са налице противоречия с твърденията на ищеца по отношение на това,
че същия твърди, че освен уговорената неустойка е следвало да бъде начислено и
възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител като разход по кредита. Като
противоречието произхождало от това, че в процесния договор за кредит е дадена
алтернативна възможност на потребителя да избира да предостави обезпечение от небанкова
институция, банкова гаранция или поръчителство, като вследствие на нарушаване на
задължението му се начислявала неустойка. Обективно невъзможно е да бъде начислявана
неустойка и да се изисква плащане на възнаграждение на фирма – гарант, поради което не са
включени като разход по кредита при изчисляване на ГПР.
По тези и други подробни съображения ответника, моли да бъде отхвърлен като
неоснователен предявения иск. Претендира разноски.
В насрещната искова молба твърди, че на 17.05.2024 г. между „Неткредит“ ООД и Ц.
П. П. е сключен договор за кредит №202405170910200059. Посочва, че в изпълнение на
задължението си по чл.1 ал.1 във вр. с чл.2 от договорът кредиторът е предоставил заемната
сума в размер на 4000,00 лв. по лична банкова сметка на кредитполучателя. Сочи се още, че
ответницата по насрещния иск се задължила да върне сумата ведно с договорената
възнаградителна лихва на 24 броя анюитетни вноски, всяка от която в размер на 247,00 лв.,
за период от 18.06.2024 г. до 18.05.2026 г.
Поддържа, че ответницата е направила само едно плащане за погасяване на
задължението на 17.06.2024 г. по процесния договор в общ размер на 532,00 лв.
Сочи, че е налице просрочие по повече от две поредни месечни погасителни вноски и
за ищеца по насрещната искова молба е налице правен интерес от обявяване на
задължението за предсрочно изискуемо на основание т.8 вр. с т.7.2 от договора за кредит,
като с предявяване на насрещната искова молба е направено нарочно волеизявление в този
смисъл, за което ответницата да бъде уведомена. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпи отговор на насрещната искова молба. Посочва
се, че искът е основателен в частта, в която се иска заплащане на остатъчна главница по
кредита, тъй като съгласно чл.23 от ЗПК по един нищожен договор за потребителски кредит
4
заемателят дължал единствено главницата по него. Не се оспорва, че ответницата дължи
главницата по потребителския кредит, за което прави признание, че дължи сумата от 3468,00
лв. неизплатена все още главница.
Поддържа, че ищеца е направил признание, че ответницата е внесла сумата от 532,00
лв., вноска по процесния договор. Сочи, че от чл.6 ал.1 от процесния договор е налице и
начислена неустойка. Твърди се, че с тази неустойка общо дължимата от ответницата
месечна вноска възлизала на 532,00 лв., като сумата която е платена. Посочва, че съответно
можело да не е бил сключен договор за гаранция и да не се дължи възнаграждение по такъв,
но поддържа, че е начислена неустойка за непредоставяне на гаранция, която увеличавала
размера на ГПР – то и е причина за обявяване на нищожността на процесния договор.
Посочва, че начислената неустойка увеличавала дълга на ответницата и водело до
затруднение за доброволното погасяване на кредита, както и увеличение на разноските при
евентуално принудително събиране. Поддържа, че в процесния случай неустойката излизала
от присъщите си нужди и целяло единствено неоснователно обогатяване на кредитора.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства
и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на 235 ГПК, установи от
фактическа и правна страна следното:
По предявения главен иск:
С Определение № 269/07.04.2025 г. съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че на 17.05.2024 г. между страните е подписан договор за
потребителски кредит № 202405170910200059, по силата на който ответникът предоставил
на ищеца в собственост земни средства в размер на 4000,00 лв.
Не е спорно, че между ищцата и „Неткредит” ООД е бил сключен договор за
потребителски кредит № № 202405170910200059, по силата на който заемодателят е
предоставил на заемателя парична сума в размер на 4000,00 лева. Кредитът е отпуснат при
следните условия: за срок от 24 месеца, платим в 24 вноски по 247,00 лева, включващи
главница и лихва, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 41,04 %, ГПР- 49,71 % и
общ размер на всички плащания- 5928 лева, като отделно следвало да заплати неустойка в
размер на 6840 лв., за неосигуряване на гаранция, съгласно чл.6 от договора.
Представен по делото е договор за предоставяне на гаранция № **********/17.05.2024
г. /неподписан от страните/, оспорен от втория ответник, като същия е сключен между
ищцата и „Кредит Гарант БГ“ООД, по силата на който дружеството гарантира изпълнението
на задълженията на заемателя по горния договор за кредит, като издавал в полза на
кредитора гаранция за сумата от 6504 лева, срещу месечно възнаграждение от 271 лева, за
срока на договора- до 19.05.2026 г.
Като писмени доказателства са представени договорите за кредит, както и погасителен
план към договора за паричен заем и СЕФ по кредита.
Представено е преводно нареждане от 17.05.2024 г., с което първият ответник е наредил
на ищцата сумата от 1279,11 лв. по договор за потребителски кредит.
Представено е извадка от документ удостоверяващ плащане на ищцата към
„Неткредит“ООД за сумата от 532 лв., извършено на 17.06.2024 г.
От приетата и неоспорена от страните по делото ССчЕ, която съда кредитира като ясна,
точна и обоснована се установява, че размерът на ГПР, ако се вземе предвид освен
главницата, договорната лихва и месечното възнаграждение за издадена гаранция, тогава
годишния процент на разходите по процесния договор, ще възлиза на 294,56 %. Вещото
лице е посочило, че няма данни да е начислявана неустойка по процесния договор, както и
няма данни да са начислявани и плащани месечни възнаграждения по договора. В
заключението вещото лице е отразил, че по кредита е направена от ищцата една погасителна
5
вноска, чиято обща стойност възлизала на 532,00 лв., с която е погасена частично
главницата.
В заключението вещото лице е посочило, че ищцата има задължения към първият
ответник по процесния договор главница в размер на 3468,00 лв.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
От събраните по делото доказателство се установява, че е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищцата е усвоила заетата
сума. „Неткредит” ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата от своя страна е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба е релевирано основание за
недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал.
1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка
следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В процесният случай е посочено, че ГПР е 49,71 %, а възнаградителната лихва- 41,04 %,
но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение
да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание. В погасителния план към договора макар да е записана общата дължима
сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото
от 5928,00 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално
дължимата сума, защото в нея не е включена неустойката по чл. 6 в размер на 6840,00 лева,
която потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4 ал. 3, предвиждаща задължение за
предоставяне на гаранция- сума в размер на 5928,00 лева.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението
самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при
неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на
кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на
сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането
на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е
6
уговорено обезпечение чрез гаранция (от банка или от небанкова институция) и то в много
кратък срок (до 1 ден), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази
клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при
плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във
връзка с гаранцията на кредита.
Така и ГПР от 49, 71 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за
неустойката, като с включването й кредитът ще се оскъпи допълнително. Посочването в
договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и
следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Независимо, че по делото не
са налице безспорни данни, че същата не е начислявана, както и възнаграждението за
предоставена гаранция, изложеното в договора подвежда и води до неясното потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. Именно затова процесният
договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване
защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по - горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение
представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането
му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер, над половината
от стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така,
тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на
кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на
чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на
разходи над така установеното ограничение, са недействителни.
Както вече се посочи, в договора за кредит е записано, че общият размер на дължимата
сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 5928,00 лева.
Също така в чл. 4, ал.3 от договора било посочено, че до края на следващия ден от
сключването на договора, ищцата е длъжна да предостави на ответника обезпечение -
гаранция по кредита, издадена от небанкова финансова институция за сума в размер на
5928,00 лева, със срок до 19.05.2026 г. Съобразно чл. 6, ал.1 от договора, в случай, че ищцата
не представи на ответника уговорената в чл. 4, ал.3 от договора гаранция, същата дължи на
ответника сумата в размер на 6840,00 лева, представляваща неустойка, която следвало да се
заплати разсрочено за всеки месец.
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика
не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да
бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на
7
практика неосъществими за него, предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер по-висок от предоставената сума, а именно: 5928,00 лева.
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него
„неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по
този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 6, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва
вземането за „неустойка”.
В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в 4 случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В настоящият случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от
съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат
и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6 от Договора „неустойка”, то
тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е
необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР. В случая, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 11, ал. 5 от
Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е
включена дължимата по чл. 6, ал.1 от договора „неустойка”. Тоест, налице е и пълно
разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и
8
действително дължимата величина в края на заемния период. Посочено се потвърждава и от
приобщената по делото ССчЕ, която съдът кредитира като компетентно изготвена, с
необходимите знания и умения. Така съобразно заключението на вещото лице, в ГПР,
посочен в договора, е включена единствено договорната лихва, не са посочени други
разходи, които трябва да се включват при изчисляване на ГПР. При включване на
неустойката в процесния договор, кредитът ще се оскъпи и ГПР ще бъде в размер на 294,56
%.
С оглед изложените констатации, че в процесния договор е налице несъответствие
между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то
следва да се приеме, че клаузата на чл. 6, ал.1 от договора за потребителски кредит е
нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД – поради противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
По изложените съображения, съдът намира, че предявените искове са процесуално
допустими.
За основателността на предявените искове, в тежест на ищеца е да установи по делото
при условията на пълно и главно доказване противоречие на клаузи от ДПК, с императивни
правни норми, предвидени в ЗПК и ЗЗД, алт. – накърняване на добрите нрави.
По делото ищцата е представила договор с ответника „Кредит Гарант БГ“ ООД за
гаранция, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 ал. 3 от договора за
кредит, като за услугата на гаранта се дължи месечно възнаграждение за срока на кредита в
размер на 271,00 лева, или общо за периода на кредита- 5928,00 лева. В представеният по
делото отговор ответника „Кредит Гарант БГ“ оспорва, като отрича да е сключвал договор с
ищцата, както и да е заплащал гаранция. Ответникът „Неткредит“ООД е подадения отговор
оспорва наличието на сключен договор за гаранция.
Представеният по делото договор за гаранция не е подписан от страните и ищцата не
доказа по безспорен начин съществуването на този договор, че същият е изпълнил правното
си действие. От приетата по делото експертиза не се установи да са заплащани суми за
гаранция. Във връзка с което предявеният от ищцата иск за обявяване за нищожен на
договор за предоставяне на гаранция №**********/12.03.2024 г. сключен между нея и
втория ответник е неоснователен и недоказан.
По изложените съображения съдът намира, че при сключването на Договор за
потребителски кредит № 20243123121833059, сключен между Росица Любенова и
„НЕТКРЕДИТ“ООД, не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и процесния договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което
предявения главен иск по чл. 26 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на предявения иск за прогласяване нищожността на Договор за
предоставяне на гаранция №14449337348/12.03.2024 г., съдът намира, че същия е
неоснователен и недоказан, поради което следва да бъде отхвърлен.
По предявените насрещни осъдителни искове:
Съгласно изложените аргументи съдът намира, че процесният договор за потребителски
кредит е недействителен поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 22 от ЗПК.
Следователно на основание чл. 23 от ЗПК на връщане подлежи само главницата. В този
смисъл е и Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 – ако договорът за
потребителски кредит е недействителен, подлежи на връщане само чистата стойност на
кредита, но не и лихва и други разходи по кредита. Съгласно Решение на СЕС от 15.06.2023
г. по дело C-520/21 при недействителност на потребителския договор кредиторът няма право
на обезщетение, надхвърлящо чистата стойност на кредита и законната лихва за забава от
поканата за плащане.
Както вече бе изложено съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато договорът за
9
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на
кредита, представляваща предоставената на Ц. П. заемна сума е в размер на 4000,00 лева.
Видно от заключението по изготвената ССчЕ Ц. П. е извършвала плащания по договора в
размер на 532,00 лв. От приетото заключение се установи, че Ц. П. дължи главница в размер
на 3468,00 лв. С оглед така установеното, предявения иск за главница следва да бъде уважен
в пълен размер.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и за двете страни се поражда право на разноски.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищцата – адв. Лидия Василева, следва да бъде определено 480,00 лева с
включен ДДС, с оглед фактическата и правна сложност на делото (касае се за еднотипни
дела с еднотипни доводи), проведено е само едно съдебно заседание, в което адвокатът на
ищцата не се е явил, а е депозирал становище, както и с оглед разрешенията, дадени в
решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С – 438/22 г., определение от 15.02.2024 г. по т. д.
1990/2023 г. на ВКС, определение от 16.02.2024 г. по т. д. 1908/2022 г. на ВКС и др., които са
в насока, че Наредба №1/2004 г. не следва да бъде прилагана, тъй като не съответства на
правото на ЕС, а посочените в нея размери на адвокатски възнаграждения могат да служат
само като ориентир на съдебния състав.
В настоящото производство на основание чл.83 ал.2 от ГПК, ищеца е освободен от
заплащане на такси и разноски, поради което на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът
„Неткредит“ООД следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Б.С.
държавна такса в размер на 160,00 лв., както и на сумата от 300,00 лв., представляваща
депозит за вещо лице по ССчЕ, внесена от бюджетната сметка на съда.
За предявения насрещен иск са представени доказателства за заплатена държавна такса
в размер на 138,72 лв. и претендирано юрисконсултско възнаграждение в размер на 360,00
лв.
Следва да бъде отбелязано, че ответникът по насрещния иск (потребителят) е станал
причина за завеждане на делото. От недобросъвестното поведение на потребителя,
изразяващо се в невръщане на главницата по договора – чистата стойност на кредита, не
може да следва благоприятно положение за неосъждане за направени от ищеца по
насрещния иск разноски по този иск. Именно подаването на главния иск от потребителя е
причината за подаване на насрещния иск от кредитора, поради което потребителят е станал
причина за завеждане на насрещния иск.
Обстоятелството, че ищецът по първия иск е освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК
от внасяне на такси и разноски в производството по делото, не го освобождава от
отговорността му за съдебните разноски, направени от ищеца по насрещния иск /в този
смисъл Определение № 629 от 01.11.2011 г. по ч. гр. д. № 440/2011 г. на ВКС, Определение
№ 399 от 08.11.2016 г. по гр. д. № 2862/2016 г. на ВКС и други/.
На ищеца по насрещния иск ответницата П. следва да заплати сторените разноски за
държавна такса /138,72 лева/ и за юрисконсултско възнаграждение, което се претендира в
размер на 360,00 лева. Съгласно разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК в полза на юридически
лица се присъжда възнаграждение в размер на определен от съда, ако те са били защитавани
от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на
10
чл.37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл.26 и чл.25
предвижда възнаграждение за исково производство – от 100,00 лв. до 300,00 лв. Съгласно
чл.1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и
количеството на извършената работа. В случая сумата от 150,00 лв., съдът намира за
справедлива с оглед правната и фактическа сложност на делото.
Съобразно уважената част от иска, П. следва да бъде осъдена да заплати на
„Неткредит“ ООД сумата от 288,72 лева.
С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.8 от ГПК на ответника „КРЕДИТ
ГАРАНТ БГ“ ООД се дължат направените от него по делото разноски, като същия
претендира такива в размер на 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Съгласно
разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение
в размер на определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата е процесуална и намира приложение
спрямо всички неизвършени процесуални действия, в т.ч. и по отношение на присъждането
на разноски, дължими на страната, за заповедното и исковото производство, без да е
обвързан от констатацията на заповедния съд в това отношение. Нормата на чл.37 ЗПП
препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл.26 и чл.25 предвижда
възнаграждение за исково производство – от 100,00 лв. до 300,00 лв. Съгласно чл.1 от
Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството
на извършената работа. В случая претендираната сума от 100,00 лв., съдът намира за
справедлива с оглед правната и фактическа сложност на делото.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за потребителски кредит №
202405170910200059/17.05.2024 г. сключен между Ц. П. П. с ЕГН ********** гр.Б.С.,
ул.“Х.К.“№51, вх.А, ет.1, ап.1 и "Неткредит" ООД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н И., ул. "Л.С." № 3, ет.10 на правно основание чл. 26, ал. 1, вр.
чл. 146, ал. 1, вр. чл. 22, вр. чл. 11 ЗЗП, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и ОСЪЖДА, на основание чл.
79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, Ц. П. П. с ЕГН ********** гр.Б.С., ул.“Х.К.“№51, вх.А, ет.1,
ап.1 да заплати на "Неткредит" ООД, с ЕИК:********* с ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н И., ул. "Л.С." № 3, ет.10 сумата от 3648,00 лева –
главница по Договор за потребителски кредит № 202405170910200059/17.05.2024 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., "Неткредит" ООД, с ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н И., ул. "Л.С." № 3, ет.10 да заплати на адв.
Л. Б. от САК, със съдебен адрес гр.София, ул. „Триадица“№5Б, ет.3, офис №311, сумата от
480,00 лева, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана безплатна
правна помощ на ищцата Ц. П. П. с ЕГН ********** по настоящото дело.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.6 от ГПК ""Неткредит" ООД, с ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н И., ул. "Л.С." № 3, ет.10 да заплати по
сметка на Районен съд – Б.С., сумата от 460,00 лв. – дължима държавна такса и депозит за
вещо лице.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Ц. П. П. с ЕГН ********** гр.Б.С.,
ул.“Х.К.“№51, вх.А, ет.1, ап.1 да заплати на "Неткредит" ООД, с ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н И., ул. "Л.С." № 3, ет.10, сумата от 288,72
лева, представляваща сторени съдебно деловодни разноски в настоящото производство по
уважения насрещен иск.
11
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ц. П. П. с ЕГН ********** гр.Б.С., ул.“Х.К.“№51, вх.А,
ет.1, ап.1 иск на основание чл.26 от ЗЗД за обявяване недействителността на Договор за
предоставяне на гаранция №**********/17.05.2024 г. против „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район И., ул. „Л.С.“№3,
ет.11, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 8 ГПК Ц. П. П. с ЕГН ********** гр.Б.С.,
ул.“Х.К.“№51, вх.А, ет.1, ап.1, да заплати на „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.София, район И., ул. „Л.С.“№3, сумата от 100,00 лв.–
юрисконсулстко възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването
му с въззивна жалба пред Окръжен съд -Враца.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Б.С.: _______________________
12